Мадлен Аспарухова

Понякога все още виждам баба. Застанала е пред старата печка, с набрашнена престилка, тананика си нещо и пържи мекици. Цялата къща е попила от аромата и аз имам чувството, че дори тухлите стават за ядене, точно като в онази приказка за къщата от лакомства.

После баба ме вижда: „Мойто момиче се е събудило!”, целува ме по челото, да не ме изцапа, и се смее, когато й казвам, че тухлите ми се струват вкусни.

Цялата къща е пропита с такива спомени. В стаите на втория етаж съм направила първите си крачки, на стълбите - първата си торта от кал, в задния двор - първите опити да се катеря по дървета. Вдигнали са къщата много преди да се родя.

Баба и дядо са мечтаели за голямо семейство, затова, когато тя забременяла, съборили едноетажната постройка и се захванали със строежа на дом, който да побере всички бъдещи деца, снахи, зетьове, внуци и правнуци.

Мечтата им родила четириетажна къща с две кухни, пет спални и огромна трапезария, в която да се хранят всички заедно. Но Някой Там Горе решил баба и дядо да имат само един син - моят баща.

Малко преди да умре, баба ми разказа, че когато започвали строежа на къщата, старите им казали да сложат пепел от огнище в основите, за да я предпазят от лош късмет.

Тогава това си било традиция, но незнайно защо баба и дядо не го направили. Когато си млад не се плашиш от суеверия и „бабини деветини”.

Петдесет години по-късно, само с един син, една внучка, починал съпруг и 11 празни стаи, на смъртното си легло, баба вече бе повярвала в поверията и търсеше прошка от мене.

Тя много добре знаеше, че мечтата за отрупаната маса и жуженето на множество гласове в къщата, сега се падаше на мене. А аз все още не осъзнавах колко ще имам да прощавам и да ми прощават.

Майка ми си е заминала, когато съм била на две. Единственият по-ясен спомен, който имам от нея, е как ме държи за ръцете, докато скачам на леглото. Казват, че баща ми се пропил, заради нея, че ако била останала, щяло да бъде различно.

Не зная. Някак естествено баба и дядо заеха местата на липсващите ми родители и ме дариха с детство, за което повечето деца могат само да мечтаят. Но докато бързах да пораствам, не бях забелязала, че те остаряват. Отидоха си бързо и двамата.

Дядо го ритна кобилата, падна на легло и няколко месеца по-късно вече го нямаше. Баба живя година след него, но живя насила и си отиде от мъка. Малко след нейната смърт, заминах да уча в столицата и баща ми остана сам в голямата къща.

Може би, старите са били прави и баба и дядо наистина е трябвало да сложат пепел от огнище в основите на къщата. Може би, ако си беше взел друга жена, баща ми щеше да намери някакъв смисъл и нямаше да прахоса всичките ни пари.

Може би пет спални са твърде много, за да може един човек да спи спокойно. Без баба и дядо, ние двамата бяхме като деца, които се чудеха как да превърнат тези стени отново в дом.

Беше късно през нощта, когато баща ми се обади и ме помоли да се прибера, защото се е случило нещо, което не може да ми съобщи по телефона. Ден по-късно научих, че е изгубил къщата.

Човек би си помислил, че трудно се губи нещо толкова голямо и тежко, но всъщност е достатъчен само един безхаберен пияница и един кредитор, който не обича да е на загуба.

Такъв се оказал Никола Андреев - притежател на агенция за недвижими имоти, новобогаташ и отскоро - законният собственик на моя роден дом и всички спомени в него.

Стените на четириетажната постройка сякаш се облегнаха на мен за опора, когато баща ми съобщи, че има вариант да си върнем дома.

Андреев бил съгласен да направи отстъпки и да обмислим компромис, при който да продължим да живеем в къщата, докато му изплащаме дълга. Но държал всичко това да обсъди с наследниците на баща ми, тоест - с мен.

Баща ми няколко пъти повтори, че това ще бъде „само среща”, а аз се успокоявах с мисълта, че други са се продавали за много по-малко. Една проклета вечеря срещу мечтата на баба и дядо. Разбира се, че приех.

Пристигам в ресторанта, облечена в светлосиня рокля. Такъв е трябвало да бъде цветът на къщата, ако не били свършили парите. Андреев не знае това. Той ме посреща любезно, помага ми да се настаня и прави няколко несполучливи опита за усмивка. По-млад е, отколкото очаквах. И по-сдържан.

Известно време говорим за времето, за менюто, за пълното заведение. Ръката ми трепери, когато вдигам чашата си. Очите му се стрелват към пръстите ми. Прибирам един кичур коса зад ухото си и се фокусирам върху бегониите до прозореца, докато си припомня защо съм дошла на тази среща.

Той следи всяко мое движение, сякаш очаква всеки момент да избягам. Чудя се дали би тръгнал след мен. Чудя се дали искам. Чудя се защо се чудя подобни неща. Сипвам си още една чаша.

Към средата на вечерта, на мен вече ми е писнало от цялата тази „шарада”, изпивам чашата си на екс и му предлагам да започна работа при него, докато изплатя дълга на баща ми. Пресмятам, че това означава да работя в агенцията му повече от 20 години, но на този етап нямам голям избор.

Андреев избира да не приеме предложението и, както често се прави в бизнеса, контрира с друга оферта - семейството ми да си върне къщата веднага, ако се съглася да се омъжа за него. Хващам се за масата в опит да стана и да избягам.

Той слага ръка върху моята и започва бавно и спокойно да обяснява от колко време е влюбен в мен, как единствен той е бил съгласен да даде кредит на баща ми с една-единствена цел и колко добре бихме били всички, ако приема. Трябват ми още няколко чаши вино, само за да осмисля какво ми казва.

На следващата сутрин се събуждам в леглото му, още със синята рокля и нечовешко главоболие. Андреев ми помага да се поизправя, подава ми чаша с някаква смесица от доматен сок и се смее, когато ми разказва, че сам се уверил в ефективността на рецептата.

Съгласявам се в следващите седмици да прекарваме повече време заедно, преди да взема решението си.

Месец по-късно съм убедена, че щях да го харесам, ако обстоятелствата бяха различни. Но те не са. Още се чудех как да кажа на баща си, когато се появи на вратата на кухнята.

- Бях на гробищата. Поисках прошка от баба и дядо…

Не му трябва повече, знае какво му казвам. Не мога да го направя. Не мога да се омъжа за човек, когото не обичам. Не искам да се превръщам в още един от призраците на тази голяма, студена къща.

Очаквам да се разплаче. Очаквам дори да ми поиска прошка, задето не е изпълнил бащиния си дълг и не е могъл да опази нито мен, нито наследството ми. Но не очаквам обвиненията. Не очаквам злобното изсъскване, с което произнася: „Ти си такава егоистка. Мислиш само за себе си!”.

Не очаквам да е забравил всяко нещо, което съм направила за него - недорасналото дете на три поколения. Не очаквам да натяква как ме е гледал „като писано яйце”, защото аз много добре помня кой и как ме е отгледал.

Помня как ходех със скъсани маратонки. Помня как всички други деца ядяха в училищната столова, а аз чаках отвън, защото не можехме да си позволим таксата. Помня как се криех зад баба от шамарите му. Помня, помня, помня!

Малко след като баща ми тряска вратата и ме оставя просълзена, аз се обаждам на Андреев, за да му кажа, че ще приема предложението му. Той чува треперенето в гласа ми.

- Всичко е наред. Да. Да, няма проблеми. Не, виж… Чуй ме, аз… Аз… Имам едно условие. Искам… Извинявай, нещо ми става с гласа. Искам да събориш къщата. Да. Сигурна съм. Сигурна съм, разбира се! До основи. Да остане само пръст и пепел!

Прекръствам се. Добре, че по-рано днес поисках прошка от баба и дядо! Човек никога не знае за какво още ще има да му се прощава.