Димитър Хаджитодоров

Баща ми се интересуваше от историята на родината ни и често четеше документални и художествени книги, посветени на тази тема.

Бях четиригодишен, когато гледахме с моите родители филма „Хайдушка клетва”. Преди да влезем в киносалона, татко разказа накратко за борбата за освобождение и аз с изненада научих, че ние сме били подчинени на друг народ и на друга държава.

Макар че не разбирах много неща в прожекцията, схващах донякъде противостоенето между две враждебни една на друга сили.

Особено впечатление правеше главният герой, - войводата Страхил, - които гледаше съсредоточено от екрана и почти не се усмихваше. Запитах в тъмното мама защо е толкова строг и тя отговори кратко:

- Криво му е!

Не ми стана ясно какво го сърдеше, но гледах докрай прожекцията, без да ми омръзне. На другата сутрин разказвах в двора за страшния хайдутин на братовчедка ми Мая и се опитвах да покажа лицето на Страхил. Мама погледна през прозореца и запита защо съм намръщен.

- Криво ми е! - отговорих аз без повече обяснения.

След няколко месеца видяхме прожекцията на „Героите на Шипка” и със затаен дъх следяхме отбраната на Орлово гнездо и боевете край Плевен. Най-вълнуващи бяха сцените, в които защитниците на прохода събаряха скали и дървета върху атакуващите ги орди.

Разговорите за опълченците и за руската армия - освободителка се повтаряха през следващите дни и аз с внимание слушах споменаваните епизоди. Неочаквано узнах, че докато опълченците се хранели, вражеските куршуми прелитали над главите им и падали в казана с чорбата, но това не им пречело да я изядат до залък.

Татко разказа този факт един обяд, когато гледах с недоверие зеленчуковата яхния, сервирана от мама. Той беше абсолютно сигурен, че такава храна яли и българските бойци, защото нямало кой да се занимава с клане на животни, одирането им и пърженето на кюфтета.

След това съобщение, родителите ми наричаха постното ястие, приговяно от време на време, „опълченска манджа”.

Няколко седмици по-късно, татко се завърна у дома с невероятна придобивка. Беше дебела книга с множество разкази на очевидци, спомени на съвременници, очерци, стихотворения и народни песни, описващи славната Руско-турска война.

Тя бе издадена по случай 80-годишния юбилей на събитието и носеше заглавието „Освобождението 1877 - 1878″. Бях поразен от черно-белите репродукции, запечатали епизоди от героичната епопея.

Прелиствах с неизменен интерес тежкия том и запомнях наименованията на местата, където са се водели кръвопролитни боеве - форсирането на Дунава, Плевенските възвишения, Зелените хълмове, Шипченския проход, Шейново и др.

Тогава научих за художника Василий Верешчагин, участвал в някои сражения с османската армия и изобразил множество решителни схватки. В града бе открита изложба с платната на този самоотвержен живописец и там видяхме оригиналните картини, чиито фотографии познавах от книгата.

Вечер, когато разполагаше със свободно време, баща ми разгръщаше интересния сборник и четеше на глас за събитията, които заслужаваше да запомним. Така попаднахме на разказа за юначния българин доктор Вязанков, написан от писателя Ангел Каралийчев.

Възхитени от смелостта му при отбраната на Шипченския проход, отидохме в Докторската градина и татко издири името му, издълбано върху каменните блокове на паметника, наред със стотиците лекари и медицински чинове, дали живота си за спасяването на ранените бойци.

Следващият разказ на Каралийчев бе за Самарското знаме и за храбрите му защитници, - подполковник Калитин и опълченеца Начо Иванов, - дали живота си за спасяване на бойната светиня.

Спомените за тежките сражения бяха поднесени от орловото перо, с което някога „в Атонската гора” била написана „История славяноболгарская”.

Тогава запомних името и на чешкия художник Ярослав Вешин, изобразил последния знаменосец Никола Корчев във военна униформа.

Отидохме с татко в музея на Руско-българската военна дружба и видяхме копие на знамето, поставено в специална витрина.

От едната страна върху бродирания кръст бе ликът на Света Богородица, показващ, че сме народ със своя вяра, различна от тази на поробителите.

От другата страна бяха образите на светите братя Кирил и Методи, символ на високата култура на нашия народ, в сравнение с кървавия завоевател.

В първите страници на забележителната книга открих словото на Григорий Цамблак за мъжественото държане на патриарх Евтимий, изправил се с „дръзновение … пред мъчителя, без да се уплаши в душата си, без да се промени поради уплаха, но като проявяваше във ведростта на лицето благодатта на духа, който живееше в него.”

Неголемият откъс завършваше с покъртителната раздяла на великия духовник с търновските жители, които „падаха пред нозете му, обливаха ги с потоци сълзи, допираха устни и лица, целуваха му ръка, наричаха го пастир, баща и чедолюбив отец.”

Обсъждайки изненадващото четиво, аз с радост чух от татко за паметника на светия патрирарх, издигнат в центъра на града.

Не по-малко потресаващи бяха дописките на кореспондента Макгахан, разказал за безмилостното клане на населението в Батак. Филмът „Героите на Шипка” започваше с кадри за потушаването на Априлското въстание и посичане на пленени бунтовници, но подробностите, посочени от талантливия публицист бяха ужасяващи.

По-късно научих, че той съпровождал освободителната армия през цялата война. Като приятел на генерал Скобелев достигнал до победния й край в Сан-Стефано.

Татко закупи два сборника на Иван Вазов, поезия и проза, издадени за ученици. В нашите вечерни четива се появиха възпоминанията от Батак и незабравимите стихове за опълченците на Шипка.

Историите за премеждията на Апостола на свободата Васил Левски и за неговата находчивост учудваха с майсторското изложение и с правдивостта на събитията. След време, също толкова увлекателна се оказа за мен и повестта „Немили - недраги”.

В юбилейното издание попаднах на спомените на писателя Тодор Влайков „Преживяното”, представени през очите на детето, каквото е бил авторът през паметната година. Препрочитах няколко пъти разказите, въпреки че знаех добре съдържанието им.

Когато намерих текста на песента „Пустите клисурци станали московци”, чувана понякога по радиото, аз почувствах, че татко е закупил безспорно ценна книга, която разтваряхме с удоволствие и всеки път научавахме нещо ново.

Тя изчезна след години между мои колеги - състуденти, когато подготвяхме рецитал за годишния преглед на художествената самодейност. Обезпокоен, че татко ще се сърди, ако открие липсата й, аз тръгнах по антикварните книжарници с надеждата да я закупя.

Видях я на една от витрините, изчаках търпеливо почти час, докато отворят магазина и я придобих, без да се интересувам за цената.

Томът бе снабден с надпис, съобщаващ, че профсъюзното ръководство награждава някого в чест на трудово събитие, отбелязано през 1959 г.

Този допълнителен детайл не изглеждаше важен, след като отново настаних в библиотеката си неповторимото издание за нашето Освобождение.