интервю на Сребрина Йорданова със Стефка Берова

Интервюто със Стефка Берова се падна в труден момент - не можех да намеря отговори на въпросите, бушуващи в мен. Като в безтегловност и безвремие се чувствах. Като след силен шамар. Загубила се бях в нищото. Това интервю беше моето лекарство. След него бях друга. Преродена. Намерила вече себе си. Толкова мъдрост, сила на духа, енергия и позитивизъм струи от Стефка Берова. Светлина. Всяка нейна дума ме докосваше. Всяка нейна дума ме намираше… Беше топла лятна привечер. Когато завършихме. Тръгнах си окрилена. Леко ми беше. Леко и щастливо. Много след това дядо беше при нас вкъщи и ме вика една сутрин: „Сребринче, бързо, бързо ела”. Притесних се. Помислих, че му е прилошало. Отивам в стаята при него, а той гледа интервю със Стефка Берова по телевизията. Дядо не знаеше коя е Стефка Беурова, но и него го беше докоснала мъдростта й. Каза ми: „Виж. Баба Янка е жива!” За дядо Стоян баба Янка беше най-мъдрият човек на земята. „Мислех, че няма вече като нея…”, каза дядо със светнали очи. Аз пък откривах много прилики между мама и Стефка Берова. Като че ли същата енергия. Същият дух. И усмивката. И светлината. И силата.

Казах й го още по време на интервюто, а тя ми се усмихна: „Ами, че нали аз тебе виждам, бебе. Няма как да не приличаш на нея. Няма как и аз да не я харесам. Сигурна съм.”

- Коя е Стефка Берова? Какво е нейното послание?

Ст. Б.:  - Трудно може човек да каже сам за себе си какво е. Мога да ви кажа, че съм един почтен човек. Един човек, който държи на думата си. Който може да отсява сеното от сламата, доброто от лошото. Който уважава хората, които също държат на себе си, на думата си, които са добри професионалисти, които ценят и уважават своите родители, своето семейство, своята родина. Ако един обикновен човек като мен може да има някакво послание към хората е: Бъдете добри! Бъдете почтени!

- Бихте ли ни върнали към детството си?

Ст. Б.: - От детството си помня много хубаво мустаците на моя дядо Стефан, които бяха много големи и жълти, пропити от тютюнева миризма. Той явно е виждал нещо в мен или пък като всеки дядо, не знам, но ме прегръщаше и аз му бягах от мустаците, защото много миришеха и въпреки това го обичах. И ми казваше той : „Пей, Фане, пей.” И аз започвах да пея. Пеех турски песни, защото…отде да знам защо турски песни. Защото български… аз не съм могла да говоря още. И съм започнала да пея някакви думи, такива измислени. Но явно е, че оттогава просто са разбрали, че аз имам някаква по-особена дарба. А то е, защото оттогава сигурно съм проговорила с плътен глас. Тези гласове като моя са изключително редки и са доста ценени. Това си спомням. Спомням си също от моето детство, че исках да бъда забелязана, че исках да ми кажат БРАВО. Имаше една борова гора в планината, моите родители са от Сопот и двамата, и едни доста дълги стълби, които свързваха планината с града. Ходехме там на разходка, но когато се връщахме оттам, аз имах едно червено фигарце, което баба ми беше изплела …тя беше изплела и на другите ми две сестрички, но други цветове. Та аз бях с червенкото. И оттам съм затичала сама много, много, много бързо. И си спомням това, по-бързо да сляза, а аз едва съм ходила, че като сляза долу, те да си кажат: „Ама, къде е Фането? Няма я Фането.” И да погледнат надолу и да видят, че аз съм стигнала вече чак долу и да ми кажат „Браво, юначе!” Ето с това „Браво, юначе!” целият мой съзнателен живот и като малка, и като девойка, и докато бяха живи моите родители, и досега се отличава моя живот. Аз без да се оплаквам, премълчавам си неприятностите, защото всеки човек ги има и гледам да се справя с нещата, които ни заобикалят и Слава на Бога, с Негова помощ досега горе-долу съм успявала.

- Имате ли любими приятелчета, игри?

Ст. Б.: - Ха-ха. Тогава всички деца играехме на еднакво. Играехме на “народна топка” и на “стражари и апаши”. Така че, това беше… малко по-късно вече, понеже бях харесала едно момче. То беше в прогимназията, синеоко и то играеше “народна топка” и аз също започнах да обичам “народната топка”.

- Вие оприличавали ли сте се с любим детски герой?

Ст. Б.: -  Не. Но винаги съм искала да бъда нещо като принцеса. Все съм си мечтала за хубави рокли, за такива, каквито Мара Пепеляшка, когато ставаше принцеса е обличала. Това от малка. Просто от малка съм закърмена с театър и с много приказки. Моят баща и моята майка знаеха, че за да развиват въображението на едно дете е нужно да му четат приказки. С моите сестри много бързо се научихме да четем и четяхме заедно и бяхме много щастливи. И в цялото ми въображение винаги беше това: винаги добрата героиня, винаги с много хубави рокли.

- Как си се представяхте като голяма? Какви планове чертаехте за себе си?

Ст. Б.: - Нищо друго, освен да съм принцеса. Освен принцеса на сцената, какво може да бъде друго човек? Защото бях достатъчно разумна да разбера, че принцеси, освен в приказките, в нашия живот, този, който ние живяхме, няма. И затова станах артистка. Знаете ли, артистичността и това да бъдеш артист - това е също дарба от Бога. Просто са отбелязани хората, които могат да правят това, а колкото повече запазват детското в себе си или цял живот, толкова те са по-талантливи. Много често артисти са ставали заради това да изживеят други животи. Затова те са много по-богати душевно от всички останали хора. И мъката, която може да даде една такава професия - актьорлъка, защото хората са душмани и много често бъркат с много мръсни ръце в тази театрална, много чувствителна, артистична душа.

- Да се изживеят много животи не е ли изморително?

Ст. Б.: - Но е прекрасно. Просто си струва. Едно време ги нарекоха не артисти, а актьори. Актьори много - артистите са малко. По света, не само в България. И артистите не могат, без да играят. Аз познавам талантливи артисти, мои колеги, които… ние се знаем на пръсти, като лекарите - кои са добри лекари, като певците - кои са добри певци. Просто ние се познаваме. Познавам колеги, които вече минаха напред във възрастта, над 45, над 50 години, над 60 дори, ами те искат да играят. И продължават да играят. Нищо, че е уморително. Нищо, че ги болят крака, ръце или сърцето се е разболяло. Те продължават и искат да играят. Да бъдат на сцената.

- Какви бяха ученическите и студентските Ви години?

Ст. Б.: - Ученическите години не ги помня въобще. Те минаваха под знака на пеенето и на театъра. Аз отпреди да тръгна на училище тръгнах в “Бодра смяна”. Значи на 6 години съм тръгнала в “Бодра смяна”. Бяха все репетиции, все концерти, все пътувания. А после, в прогимназията влязох в Младежкия театър - в Миманса. Аз не помня нито учители, освен една много лоша учителка, която имах. Една отвратителна учителка, която имаше грозни политически мисли по отношение на децата. Тормозеше ме много мене и моите сестрички по отношения някакви такива особени. Та я помня - нея, Давидова. Имаше една друга, която жестоко ме обиди, защото аз ходех по концерти много, по репетиции, в театъра бях непрекъснато. Тя преподаваше немски, беше една великолепна жена, много хубаво се обличаше, много хубаво изглеждаше и ме харесваше. И аз я харесвах. Обаче аз не си знаех уроците - един, втори, трети. И тогава, когато един ден дава някаква диктовка и казва… гледа ме така отстрани, зад гърба ми застанала и казва: „Стефче, може ли такова нещо виж какъв хубав почерк имаш, а пък да не си научиш думите.” Това не знам защо ме засегна много и казах „С немския бях дотука. Свърших и няма да го уча повече.” Така и стана. И шапка на кого накривих? На себе си. Това е Телеца.

А като студентка имах огромното удоволствие, късмет, шанс, Божи пръст да бъда студентка на проф. д-р Кръстьо Мирски. Това е един изключителен ерудит, който се беше родил някога и втори аналог такъв дори и до ден днешен просто няма. Има хора, които се раждат веднъж и си отиват. Такъв беше той. Бяхме седем жени в курса и седемте станаха чудесни актриси. Той успяваше да подбере своите хора, с които да работи. Аз имах шанса, че му бях любимката. Но влязох с пълен отличен и излязох с пълен отличен.

- Разкажете за всичко п ъ р в о във Вашия живот: първи спомен, първа целувка, първо разочарование, първи успех.

Ст. Б.: - Първият ми спомен, аз Ви казах, на дядо мустаците и фигарото, което искаше да бъде похвалено. Това ми са първите спомени. Първата целувка беше едно отвращение от един младеж, който ме ухажваше безкрайно, но ме целуна и се казваше Митко. Милият, той го е направил… беше страшно влюбен. Аз вече бях в прогимназията. Дори в осми клас. Беше повече от грозно. А за мене… Аз отидох вкъщи след това, повръщах, миех си устата със спирт, защото той ме е бил, според мене, може би заразил от нещо. Както и да е. Та споменът ми не беше особено красив. Младо и глупаво момиче - така е. Или пък може би твърде почтено, расло в средата на учители. Майка ми е учителка и това е положението. Първо още какво беше…

- Разочарование.

Ст. Б.: - О, разочарованията винаги идват къде ли не. Разочарованието ми беше огромно от това. От училището, уж директори, уж учители, а преследваха децата - мен и моите сестри по някакво нелогична, нечовешка система.

- Защо са ви преследвали?

Ст. Б.: - Защото бяха набедили моя баща, който беше изключително интелигентен човек, че е бил… просто и до ден днешен е прекалено грозно. Не знам защо. Просто ни бяха нарочили и казваха, учителката Давидова каза, че сме фашистки копелета. Това беше най-грозното и това ми беляза целия живот. Както виждаш, и до ден днешен аз не се давам на нито една: нито певица… Аз съм между другото махната от Народния театър пак от генерал Гетман по същата причина, с право на вето. Последната ми роля в Народния театър беше Мария Стюарт на Шилер. Той ме махна с право на вето, защото аз съм се била “промъкнала” там, в този театър. А баща ми никога не е бил в никоя партия. Просто той по време на демократите, когато са били на власт през 1932 -33 г. е бил една година писар на Карловска околия. Работел е в полицията там и е напуснал… Оттогава до ден днешен аз си плащам. Навсякъде бях спирана в ония времена - донякъде да вървя. Можех да бъда и заслужила, можех да бъда и народна артистка. Но имаше хора, които някак си… получили едно досие, което не беше точно, защото аз пак ти казвам, че баща ми никога не е бил в никакво партия. Той беше един беден човек, един пълен с достойнство човек. Той беше много интелигентен и ако това беше бедата на онова време, да, татко беше интелигентен. Така или иначе животът мина. Имаше пък и хора, които държаха на дарбата, която носех в себе си. Представях България из почти целия свят. Като дует, като певица с Данчо Марчинков никога не съм се изложила, никога не съм предала себе си, нито пък родината си. Винаги съм се грижила всичко да бъде както трябва. Имаше хора, които оценяваха това. Имаше и хора, които ни спираха.

- Първият успех?

Ст. Б.: - Първият успех ли? Още когато влязох в „Бодро смяна” тогава, на 6 години,  изпях една песен на Пол Робсън „Там где реката Суони”. Това беше нещо изключително за едно шестгодишно момиченце и ме приеха в “Бодра смяна”. Това ми е първият успех.

- Какво е отношението Ви към брака?

Ст.Б.: - Бракът трябва да съществува. Но брака трябва да се създава само от хора, които са узрели за този брак т.е., това, което беше като минало първата любов и първата среща и веднага брак. Аз не мисля, че това трябва да бъде така. Човек трябва да се омъжи или ожени на по-голяма възраст, когато сам той е разумен и когато има необходимост от това да роди и да отгледа деца. А иначе бракът губи своя смисъл, когато е без деца.

- Какво цените и търсите у мъжа? Какво не му достига?

Ст. Б.: - Разбира се, че бих искала мъжа да е като една опора, като една канара, както са били мъжете на нашето минало, нашите дядовци. Истинските мъже са тези, които са се грижили за жената, за децата, за семейството си, за родителите. Нищо, че са били по- властни. В семейството да има един гласи той да се слуша. Аз такъв човек бих уважавала. Когато бащата каже, че трябва да се направи нещо, това значи, че трябва да се направи. Мъжът винаги трябва да е по-интелигентен от жената, за да не се получават неприятности след това в семейството. Определено трябва да е по-интелигентен. Сега нещата в живота са доста изменени. Момчетата и младите мъже са някак си с едно самочувствие, което масово се развива. Като вирус е просто. Но, което не подлежи на обективност. Не е реалност, за която да уважаваш човека. Напротив. Те са едни по-мекушави, повърхностни. Поколението стана такова.

- По-интелигентен мъжа от жената значи ли, че жената не трябва да бъде толкова интелигентна, колкото мъжа? Не трябва ли по-скоро мъжът да поема по- голяма отговорност?

Ст. Б.:  - Че… когато един  интелигентен човек има отношение с някого, разбира се, че трябва да взима отношение и то много по-сериозно и задълбочено отношение. Какво по-хубаво от това и жената да е достатъчно интелигентна. Но и жената също, ако е достатъчно интелигентна, тя трябва да разбере, че първенството в семейството все пак трябва да даде на мъжа. Защото той е по-силен физически, ако щеш. И най-добре е една умна жена да се поставя в едно по-женствено положение, когато е с мъжа си.

- Стига той да е с мъжествено поведение.

Ст.Б.: - Е-е-е, определено е така. Аз например не можах да направя… Казвам всички тези неща от моя живот. Аз в живота си сгреших… Не мога да определя колко моят съпруг е бил много - по или на еднакво ниво интелигентност с мене или пък до каква степен е било това сравнение в плюс или минус при нас двамата. Но аз допуснах една огромна грешка - да заявявам себе си във всяко едно отношение в брака и да командвам. Аз съм била генерал, била съм ръководител, но не съм била съпруга и майка, което се отрази на нашия брак и останах сама. Разведох се, което значи, че не съм била пригодена в онези години за брак.

- В България на мъжете, като цяло, липсва ли им мъжествеността? Ако  е така, то кой е виновен?

Ст. Б.: - Мисля, че е времето. Мисля, че е времето. Жената е тази, която по-се приспособява, по-е безстрашна. Просто времето доказа, че жената е по-безстрашна. И е по-готова на компромиси. Българката е тази, която макар и бедна, много бедна, какво прави, какво струва, тя знае да се облича добре. От обикновени парцалки съчетава и прави. Тя знае да изглежда добре. Любезно да се отнесе към човека. Докато мъжът е станал много по-безпомощен в съвремието. Много, много по-безпомощен.

- Това има ли връзка с родителите и възпитанието?

Ст. Б.: - Че как да няма. Както сега се развива този феномен поп-фолкът. Да, аз също обичам сръбска музика. Обичам я. Харесвам ги. Защото те пеят искрено. Те пеят от цялото си сърце. Нали знаеш, че едно време беше забранено сръбска музика, чужда музика в България. Пък ние сме тука през един комшулук със сърбите. И когато дойде това време на демокрацията то се оказа за голяма част от хората слободия, а не свобода. Или въобще криворазбрана цивилизация някаква. Започнаха да пеят преведени сръбски и гръцки песни - наште, български певици. Имаше хора, които парите попаднаха в техни ръце и те започнаха да плащат на тези певици или певчета - момчета, мъже. С пошли текстове, отвратителни. Те се представят по един ужасен начин - с кривене на дупета, на ръце, на очи, едни ужасни текстове…и мелодии. И това се получи. Ето на. Родителите започнаха да гледат тези неща. Да ги допускат в къщата си. Та преди  цялата тази тирада ти казах, че аз гледам сръбска музика. Аз имам тука телевизор. Сърбите, когато ги пусна те са ми приятни. Жените им се държат много културно. Много точно се държат. Приятни са. Има и между тях простачки, колкото искаш, но общата маса - те пеят много сърдечно и много добре. Дори и нещо като танц да правят, ми то е пак хубаво. Докато при нас се получава грозота и неточност. Ами това го гледат родителите и го допускат в семейството си децата - 8, 10-годишни, още по-малки - на 2 на 3 години. Възпитанието на родителите не е точно. Когато родителите започнат по някакъв повод да не се грижат достатъчно добре за интелектуалното развитие на децата, за правилния им вкус - ето докъде стигат нещата. До някакви изкривявания, някакви неточности. Не е възможно един баща да работи тотално цял ден и майката да работи по цял ден навън и вечерно време да се приберат и да се скарат. Е, какво възпитание. Да пият по две ракии и да пуснат някаква такава поп-фолк музика - какво възпитание те ще дадат на детето? Как след това това бъдещо момче ще може да дръзне и да каже: „Ето, аз искам да имам една съпруга, която да гледа моите деца с топлина и мене с внимание. И аз да бъда този силен мъж, който бих искал да бъда.” Сила - това не значи само юмруци. Това значи интелект и доброта.

- Как се отнасяте към работата си? Какво е най-важно за Вас? С какво искате да Ви запомнят?

Ст. Б.: - Към работата си се отнасям с голямо внимание. Имаше години наред, години, години, може би 25 години, не мога да ги смятам точно, но работата е била на първо място - преди семейство, преди дете, преди майка, преди баща. Когато ги загубих един по един всичките, тогава разбрах, че нищо по-важно на света няма за една жена от това да бъде майка и съпруга, и възпитател и създател на новото поколение, а не работата. Но едва сега го разбирам.

С какво бих искала да ме запомнят ли? Или с какво ще ме запомнят? Мене вече са ме запомнили. Цяла България ме познава. Това е чудесно от една страна, защото аз не съм крила нито доброто, което имам в себе си, но все пак нито и лошото, което се е случвало, с което съм се справяла по някакъв начин. Аз имам и отрицателни черти. Няма за какво да ги крия от хората. Те са ме приели такава, каквато съм. И затова може и телевизия, и радио да не ме пускат с месеци и с години, но когато изляза на концерт хората ми пляскат, дори стават на крака.

- Интересни случки от работата си ще разкажете ли?

Ст. Б.: - Ще кажа. Интересните случки за този живот на сцена - 30 години, че и повече, те са много. Много са. Много, много. Но това, което не е възможно да отмина в живота си е: бяха ни пратили в Португалия на един грамаден международен концерт, който беше на открито. Там бяхме с Данчо, разбира се, с една народна битова група от четирима човека музиканти, които си свиреха отделно и Росица Борджиева. Това е една хубавица-певица много и добра певица беше. Тя сега живее и работи в Италия със своя мъж - балетист. И то не по кръчмите, а доколкото разбрах е успяла да направи своя група и да концертира. Та тогава така се случи, че ние с Данчо Марчинков трябваше да завършим този фестивал - последни, след всички други. Бяхме си подбрали, разбира се репертоара. Имаше над един милион публика, която беше на едно безкрайно голямо място, специално направено - като ливада. Когато запяхме - накрая - разбира се подходящи песни: ние си знаем какво, запяха заедно с нас. Ама беше толкова голям възторг! Направи си сметка, до такава степен електричеството беше силно, че едва можеше да се диша. До такава степен електричество. Възторжено беше. Това нещо никога не може да се забрави.

- Какви качества се изискваха от твореца в годините на тоталитаризма и какви са предизвикателствата пред него днес - в годините на демокрация?

Ст. Б.: - Искам да ти кажа, че за да бъде един човек известен, за да стигне - не само като артист, като всеки един човек, който име чувство за стойност и знае, че може да достигне донякъде, че е талантлив в някаква област - ами без характер той не достига. Характерът е този, който казва: „Днеска съм паднал, днеска ме порязаха отнякъде, днеска ме отстраниха отнякъде, но аз знам какво съм, аз ще го направя. Днеска не можах, но утре…” Всеки път да пада, но да става и да върви напред. Това беше и миналото, това е и сега. Сега е много по-неточно обаче, защото до такава степен…аз казвам винаги “”сега тече мръсната вода”. Като в детските приказки. Когато тя отмине, сигурно вече ще се избистрят нещата. А сега толкова объркано е абсолютно в с и ч к о  и неточно, че за хората, културните хора, хората, които държат на себе си е невероятно трудно. Просто невъзможно трудно. Може би ще минат поне десетина години или повече не знам, когато нещата ще бъдат на своето място. Тежко и горко на талантливите хора сега, на интелигентните хора сега, тежко и горко на младото поколение.

- Как приемате „новото време” и неговите „герои”?

Ст. Б.:  -  Времето го приемам. Просто е дошло. Било е едно. Дошло е. Дошла е Първата световна война, дошла е Втората, а сега идва краят на този век, идва новият век. Нещата не могат да седят на едно место. Разбрахме всички, че всичко е направено, че предварително е говорено за Съюза, за всичките социалистически страни как да бъде, какво да стане. Но нито на мен ми е така ясно, нито на хората, пък и не е нужно. Важното е - нека върви света напред. Добре, дошли сме сега да бъдем в едно демократично време. Чудесно. Но „новите герои” просто трябва да са почтени. Затова, защото един човек, когато влиза в политиката той трябва да е богат, за да не краде. Не казвам, че сега става въпрос за кражба, но става въпрос за неточност. Не е възможно един човек от Парламента сега да получава така едно върху друго седем-осемстотин хиляди лева, дори до милион се стига, може и да се петстотин - шестстотин хиляди, дори и това да е… Не може един човек, който цял живот е работил, еди пенсионер да получава средна пенсия петдесет хиляди лева. Това просто е  н е в ъ з м о ж н о. Политиците, съвременните герои наши просто трябва да се замислят. Защото иначе се получава така, като че ли е геноцид спрямо българската нация, т.е. да измре голяма част от населението, да не се раждат млади българчета и да се подчини с невероятния поп-фолк, изкривената култура на този народ, или с открития секс, който се проповядва навсякъде, с този лош стил на журналистика и на говор по радиото и телевизията. Какво значи? То се цели тогава да изпростее този народ съвсем и да се мисли само за парче хляб и за този секс, който да не дава и поколение, а да бъде само едно задоволяване на животинска нужда. Затова политикът съвременен трябва много да мисли… Ако са останали добри политици.

- Как се чувствате, когато сте сама и когато не сте сама?

Ст. Б.: - Аз винаги съм била някак си по-самостоятелна. Не бих казала сама. Понякога…Аз имам много работа или ако я нямам си я създавам - от сутрин до вечер. Когато си легна някой път, някоя вечер и  така, когато съм много уморена не мисля, но …когато съм болна или нещо се е случило, замислям се и се страхувам от това…Страхувам се от старостта и от смъртта.

- Какво е самотата?

Ст. Б.: - Самотата е едно, бих могла да кажа, възпитание човешко. Един човек никога не може да е самотен сам, ако сам не се предаде на самотата. Ако чете книги, ако ходи на кино, ако разтребва вкъщи, ако пере, ако помага на детето си, ако се грижи за своята работа, ами как ще бъдеш сам. Ти може да нямаш, да речем, любим човек в момента или дълго време да не си имал, но и това пак е възпитание. Няма човек, който да е поискал да не е сам и да не си е намерил някого. Той може да е прекалено компромисен този някой, но все пак го намира. Значи самотата е някакъв тип отношение към живота.

- Какво представлява един Ваш ден?

Ст. Б.: - Мисля, че е работа. Вечерно време като си легна и си казвам: „Какво утре трябва да направя?”. Аз си знам каква работа е останала от предния ден, но вечерно време си давам сметка в колко часа утре сутринта да стана. По някой път, когато нямам особено важна работа ставам си и в единайсет, но когато имам работа ставам и в шест. Така от сутринта се започват нещата. Пиша си ги обикновено на листче или пък на малки листчета и си ги отмятам: това свърших, това свърших, това трябва. И все бързам, бързам, бързам. Един задъхан ден - това ми е. Някак си… Все правя нещо.

- Какво е отношението Ви към живота?

Ст. Б.:  -  Аз обичам живота. Аз обичам живота и ако можех… и ако можех, бих била много щастлива - никой да не умира, което е невъзможно. Никой да не си отива от този свят. Чудесно би било човекът да остане в една чудесна възраст между 20 и 40 години и така да продължава живота да безкрай.

- Каква е философията на Стефка Берова?

Ст. Б.: - Нямам такава. Мисля, че нямам. Аз съм един обикновен човек. Просто добротата и коректността, и почтеността смятам, че трябва да я има у всеки.

- Какво ненавиждате?

Ст. Б.: - Ами да ме лъжат. Защото, ако ме излъжеш значи не ме уважаваш. Ако ми кажеш една истина, която много да ме заболи, която никак да не ми хареса, но ми я кажеш, аз съм доволна от това и благодаря ти. На този, който ми е казал това нещо му благодаря, защото той ми я е казал, уважавайки ме. А да ме лъжат и да ме правят на глупава, такава, каквато аз не съм. И както напоследък животът ни дава примери за това, че просто ни правят на глупави. Все едно, че ние не разбираме нещата и ни дават някаква сдъвкана храна, която абсолютно не отговаря на истината.

- Какво Ви крепи в живота?

Ст. Б.: - Аз мисля, че… Божията ръка. Защото се замислям…защо при всичките тези тревоги, които съм имала, защо като, нали знаеш едни оловни човечета - все ги бутат, все ги бутат, все падат тия оловни човечета, ама и всеки път се изправят. Ами това значи, че без Помощ Божия, а той ми е дал характера, той ми е дал тази ведрост, която аз имам. В най-тъжните моменти, Боже, колко, всеки ги има в живота си, аз съм си казвала „Абе, стига сега. Какво значи това? Ако аз нямам, не ми достига, да речем, нещо - ами на този отсреща достига ли му? Че има колко по-лоши ситуации от мойта, колко по-болни, колко по-имат нужда от мене. И винаги съм успявала да се справя. Просто човек трябва да се хваща в ръце. Да се хваща в ръце. А не да хленчи и да плаче, и да се оплаква, и да търси помощ все от другия. Силата на човека е вътре в него.

- Когато Ви е мъчно за нещо - мъчно Ви е, защото другият Ви е обидил или за това, което Вие сте изпитвали към него, за Вашите чувства, които може би са похабени?

Ст. Б.: - Ами похабени са, защото, да речем, аз съм постъпила така, аз съм била неточна. Аз винаги оправдавам другите хора. Търся вината в себе си. И като търся вината в себе си за какво плача? Първо, рядко плача. Много рядко. Като че ли сърцето ми замръзна. Това едно. И второ, не знам. Не знам, не знам, не знам. Чудесно е това, което ме питаш. За мен ли плача? Може би за това, че са ме излъгали, т.е. че съм подала ръка на неподходящо място. Това значи, че аз съм до голяма степен егоист, обаче. Това излиза. Че заради мойто отношение към другите аз плача.

- Кога сте най-щастлива?

Ст. Б.: -  Е-е, бебе. Кога съм най-щастлива. Когато съм заобиколена от скъпи за мен хора. Когато тези хора са здрави и добре. Когато са усмихнати всички. Когато нямаме много парични проблеми. Когато нямаме здравословни проблеми. Когато някой е завършил нещо в своята работа, така, на една височина е стигнал. Когато всеки един от хората, на които аз държа не е паднал в блато, а се е изкачил на връх. Тогава съм щастлива.

- Кое е в състояние да Ви унизи?

Ст. Б.: - Лъжата. И неточността. Не е възможно например… един конкретен пример ще кажа. Има една известна наша певица, например казвам, която си въобразява, че е една единствена на този свят, недостижима, недосегаема. Седя, слушам я, гледам я и си казвам: „Бе, Боже, тя може да има много почитатели, но тя знае ли, тя не може ли да види, че в един букет има много цветя, много красиви цветя. В никакъв случай тя не може да каже “Аз съм единствената и няма друга като мене.” Това ми напомня пак на една детска приказка… „Огледалце, огледалце - дето казвала тази, на Снежанка мащехата - аз ли съм най-красива на света?” И огледалцето казва: „Ти си най-красива на света” до момента, до който не се явява Снежанка. Ами не може човек така, обзет от някаква лудост ли, какво, да казва „Аз съм единствен.” Не. Не си. И те създават някаква нетърпима атмосфера около себе си. Държат се по един особен неточен начин и мен това ме обижда. Обижда ме не човекът “Х” към човека “Мен”. Обижда ме ситуацията от човек към човека. Както да речем не обичам леки коли, които минават през едни хора, работници, да речем, които създават с труда си, с ума си , с енергията си, с физиката си, създават плода на някакъв труд, в някакъв завод. Не можеш ти да минеш с колата си така и да ги напръскаш с кал или с мръсотия. Това е отношение на човек към човека. И да кажеш “тия са гадни работници”. Не можеш да кажеш това, защото Бог те е пратил на земята еднакъв с другите. Защото, когато този човек умре, който пръска хората с кал и мръсотия, той също заема само два метра от земята. Така, както и онази работна пчеличка, и тя ще заеме толкоз. И още нещо. На един беден, на един по-обикновен човек по-може да се разчита, отколкото на човек, забравил себе си.

- Защо?

Ст. Б.: - А ти си малка. Не знаеш ли, че, казват хората, пак народът го е казал - „Ако си гладен, не чукай на богата врата.” Иди в бедно семейство - ще те нахранят. Защото тогава не се губят стойностите. Тогава точните неща за добро, за лошо, за омраза, за любов, те се пазят у бедния човек. Той много е изстрадал. Докато на другия му е дадено повечето наготово. И тогава той си казва: „Аз съм единствен. Аз съм принц. Аз съм принцеса. Аз съм… лошата мащеха на Снежанка.”

- Кога сте най-нещастна?

Ст. Б.: -  Кога? Ужасно бях нещастна, когато си отидоха от тая земя майка ми и баща ми, какво има да ме питаш.

- Какво Ви дава сили?

Ст. Б.: - Ами, детето. Детето и дарбата, която аз имам. Няма да се дам. Не е възможно един Франк Синатра, който, не мога да се сравнявам с Франк Синатра - той е американец, аз съм българка - но не може едно американско поколение, един американски народ да не уважава своите, и да ги знае, да ги тачи, да ги кани по концерти, да казва: “Ето, това е наш” и да се гордее с тях. “Това е нашият Франк Синатра”. Не е възможно едни българи да забравят своите имена, своите дарби, своите таланти на хората и да минават, да речем, на поп-фолк.

- Кое е най-ценното нещо? И най-същественото?

Ст. Б.: - Здравето. Здравето у човека.

-  Какво правите, когато сте най-щастлива и какво - когато сте най-нещастна?

Ст. Б.: - Мисля, че… че се храня. И си купувам цветя. И при единия случай, и при другия случай. Защото, когато съм щастлива имам нужда от красотата на цветята. Те са… Боже, колко са красиви. И да си ги вземеш вкъщи си заслужава, да ти блесне къщата. Затова са цветята. И тогава вече… и си седнеш - ето аз затова съм такава. Напоследък напълнях, защото когато съм нещастна и когато съм щастлива все си хапвам.

- Какво?

Ст. Б.: - Обичам печено пилешко… и други неща. Е, обичах едно време, преди да се разболея по-сериозно, баклави. Страхо-о-отно! И сиропирани сладки такива, които обаче, сега вече - не.

- Какво са за Вас приятелите?

Ст. Б.: - Аз имам съвсем малко приятели. Не вярвам много в приятелството. Знаеш ли, приятелството е едно много странно нещо. Сега започвам да се замислям. Преди не съм го мислила това. Приятели са дотогава, докато имат нещо общо. Нещо ги свързва - било то болка, било то радост, било то работа. А иначе такива приятелства… Може би има хора, които правят приятелства от детинство. И те остават до края на техния живот, и те им са първите приятели и така. Но понеже аз много пътувах в живота, такива постоянни приятелства не съм имала. Аз имам много познати. Прекрасни познати -приятели, но никога един, или двама, или трима, на които да мога да разчитам - не. То е било само във времето, когато сме били по някакъв начин свързани.

- Това не е ли тежко?

Ст. Б.:  - Да. Мисля, че е много тежко. Може би и тежко, но още не го усещам, защото моите задачи засега… аз продължавам активно да работя. Дали това се вижда от някого или не, това няма значение. Аз знам и то е така. От сутрин до вечерта.

- Кое е най- големият грях?

Ст. Б.: - Най-големият грях е - според мене - отношението към родителите, или пък на родителите към децата. Но основното е май ето в тази взаимна връзка - ако ти не уважаваш, не цениш, не можеш да разбереш какво едни родители ти дават. Е, тези отношения човешки са най-важното. Това, мисля, е в основата на живота. Ако не уважаваш, ако не можеш да цениш достатъчно, какъв човек си ти тогава?

- На кои въпроси никога не можете да си отговорите?

Ст. Б.: -  Не, отговарям си по някакъв начин. Но, да речем, не знам как бих реагирала, ако трябва да спася детето си… и ако… Не, ако трябва да спася детето си и ако трябва да излъжа, ще излъжа и то веднага. Мисля, че си отговарям на всичко. За съжаление. По един свой, елементарен начин, но отговарям си там по някакъв начин. Освен, не мога да си отговоря на това - как е възможно, не мога да си отговоря, един да получава един милион на месец, а друг да получава четиридесет хиляди на месец. И да казват - ние заедно живеем в демокрация. Това аз не мога да разбера. Ето това не мога да си отговоря. Как тези, които имат един милион не им е неудобно ли, не ги е срам ли, не ги е грях ли да кажат, какво от това, че пенсията ти е 40 - 50 хиляди. Това аз не мога да разбера.

- Кое е най-голямото човешко благо?

Ст. Б.: - Обичта. Тя ръководи навсякъде и всичко. В основата на живота е любовта. Обичта.

- Мислите ли, че в този живот всичко се плаща?  Вие с какво заплатихте?

Ст. Б.: - Абсолютно всичко се плаща. Абсолютно всичко се плаща. Аз платих това да помъдрея със самотата си. Аз платих това, че бях на върха и това, че хората сега ме познават толкова много до ден днешен, въпреки всичките усилия на радио, телевизия да бъда пометена, да ме няма въобще. Аз платих със самотата си. Ей, трудно е да се живее сам човек и без приятели, такова едно…като бор. Да живееш като дъб - все сам. Но всяко нещо се плаща. Всяко. Ако искаш да си красива, да си с хубава фигура, да напреднеш като манекен или пък като балерина. Абе, Боже - верно, трябва да гладуваш. Това е цената на красотата. Ако искаш, да речем, да си добър пианист, ами цената е по осем часа свирене. Ако искаш да си един добър учен - цената е: трябва да учиш като Змей Горянин. Просто непрекъснато да четеш и да знаеш. Ако трябва да си един добър работник, един добър дърводелец - трябва да си знаеш занаята. И това значи - да си чукаш пръстите, да работиш, да работиш. Трябва много, много работа, за да станеш истински професионалист. Истински добър шивач или добър обущар - всяко нещо има своята цена. Ако искаш да бъдеш обичан, ти трябва много да обичаш. И просто не само да обичаш, ами да знаеш как да обичаш.

- Имате ли еталон в живота?

Ст. Б.: - Не. Но има хора, от които съм се възхищавала и от които съм се учила и на които съм благодарна за целия си живот. Майка ми, баща ми, моята баба Тота, на която много приличам и която беше една чудесна жена. Те се раждат рядко такива. Те са ме закърмили. После ме пое Бочо Бочев от “Бодро смяна” - диригентът. Един чудесен човек, много културен и много талантлив. После ме пое проф. д-р Кръстьо Мирски. После попаднах в Младежкия театър. Артистите, но те бяха артисти-личности, културни хора, много талантливи. Там живеех. При тях. Аз не ходех и на училище. Бях в театъра на балкона, там накрая и по цял ден дишах въздуха на декорите и гледах как ги строят сцените. И репетициите гледах. Това беше за мене животът. По-късно попаднах и в Народния театър. Там има сума ти имена, които… просто те ме възпитаха и ме направиха такъв човек, какъвто съм сега.

- Какво е вярно, ако се каже за Вас и какво не е вярно?

Ст. Б.: - Ами, ако е някаква клюка, която не отговаря на истината, ако кажат, да речем, че съм на двайсет години или на трийсет години, значи е явно лъжа. Ако кажат, че съм клюкарка, ако кажат, че съм зла, това е глупост. Това е лъжа. Ако кажат, че се съобразявам с хората, че гледам да помагам с каквото мога, това би било вярно.

- Романтична ли сте?

Ст. Б.: - Да, мисля. Но не до такава степен. Има хора с овча романтика. Аз не съм от тях.

- Какво значи “овча романтика”?

Ст. Б.:  - Ами “ах”, “ох”. Няма никакъв разум в тяхната романтика. Романтиката е чудесна, стига да има граница. Като всяко едно нещо. Чудесно е, но да си знаеш мярката.

- Каква е Вашата романтика?

Ст. Б.: - С мярка. Но това вече влиза в мойта сфера, дето си мълча, обикновено по този въпрос.

- Например, ако подредите една стая по подходящ начин за изненада?

Ст. Б.: - Не точно. Сама не бих могла. Аз, например, апартамента, който имам съм го прекроявала много пъти. Ако това е романтика, чудесно е, но то е вързано пък до известна степен със средства, което значи реалност. Ами имала съм - прекроявам: махам една стена, слагам друга стена, строя нещо, допълвам нещо. Но като за изненада на никого. По-скоро за себе си го правя.

- Романтиката нещо вътре в човека ли е, в неговия ум ли е или по-скоро за околните?

Ст. Б.: - Мисля, че е вътре в него. За него самия. Ако се съди по мойта практична романтичност. Нещо и като циганска кръв имам аз. Едно и също нещо ми омръзва. И затова гледам все нещо да променя. Но романтиката с промяната няма много общо.

- Правили ли сте жестове на хора, които да не ги разбират. Как се чувствате тогава?

Ст. Б.:  - Ами като накакана ученичка. Така се чувствам, т.е. твърде зле. Правила съм, разбира се, и да знаеш, което е верно, направи добро на човек, та да не видиш от него добро. Това просто народът го е казал. Аз съм го усещала по себе си.

- Народът е казал също и “Направи добро, па го хвърли на боклука.”

Ст. Б.: - Ама на боклука. Не директно на някого. Хвърли го зад гърба си. Все някога това добро би могла да се върне. В това отношение народът го е казал и дай Боже да е така. Но обикновено, там, където аз съм правила добро, после хората защо ли стават много агресивни към мене. Искат много - и още, и още, и още. Като че ли аз ставам техен предмет, а това не е така. Нали аз имам собствен живот. Нали имам свои мисли и за тях също трябва да имам време. Не съм тяхна. Аз съм помогнала в един момент, а после те трябва директно да си ме оставят на мира, което не става. И става едно - подадеш пръстче, да ти изядат ръката.

- Бихте ли осиновила дете?

Ст. Б.: -  Бях мислила и по този въпрос. Годините ми минаха напред. Проверих на няколко пъти дали бих могла да осиновя дете като взимах едно-две деца вкъщи. Оказа се, че нервите ми са изразходени. Те ме ядосваха. В мига, в който виждах, че не съм справедлива спрямо това дете, особено спрямо едно момиченце. Аз тогава си казах: „Какво правя? Какво правя? Не е така. То е мъничко, аз съм голяма. Аз го меря със същия аршин, все едно, че са големи хора. А това не е така.” И разбрах, че времето, в което бих могла да осиновя дете е вече минало.

- Кое Ви носи щастие? Имате ли талисман?

Ст. Б.: - Талисман - не. Това са детски работи. Това са неща на младостта. Но винаги, когато нещо искам да завърши добре, моля се на Бога.

- Кое Ви настройва носталгично и какво си мислите тогава?

Ст. Б.: - А носталгично, това е пак във връзка с романтиката у човека, със сантименталността. Ако видя един хубав залез или един изгрев. Аз много обичам вятъра.

- Защо?

Ст. Б.: - Не знам. Във връзка с промяната, която обичам. Аз обичам нещата да се движат напред. Обичам движение да има, живот да има. Да не се седи на едно място.

- Колко и какви са стъпалата от началото до края?

Ст. Б.: - Зависи. Стъпалата си ги поставя човекът. Има някои, които въобще не желаят да има стъпала. За всеки човек това е различно. Колкото повече човек има изисквания към себе си и си е поставил високи цели, толкова стълбата е по-висока и по-висока и стъпалата са много повече. Защото не може изведнъж, просто не е възможно, да кажеш: „А, аз ще стана министър-председател”, например. Или пък „Ще стана първа киноартистка на България.” И днеска да си го кажеш и хоп, веднага на другия ден да станеш. Това не е възможно. Има стъпалца, стъпалца, които човек трябва да мине. Да измине един цял период от време - едно стъпало е един период от време. Човек сам си ги създава или Съдбата е това. Или няма възможност да си създава стъпала. Няма цел, която да си постави и да я достигне. Има и такива случаи.

- Какво ни липсва на нас, българите?

Ст. Б.: - Самочувствие. Но аз вече разбрах на какво се дължи това. Просто го разбрах. Видях. Бях в онзи свят и видях. Ние все едно, че живеем живот като репетиция, а пък животът щял да бъде след това. Друг път. Няма друг път. Аз съм една известна жена в България. Косара /дъщеря й/ учи в един град в един университет, където тази Коледа ме накара да изнеса един концерт. Да им попея малко, защото тя им е казала, че аз съм певица, а те не са могли да повярват, че детето на една певица ще отиде в техния университет, а не в Кеймбридж, да речем, или в Лондон, където те си пращат децата. Те си пращат децата да учат в Европа, а ние ги пращаме в Америка. Както и да е. И не само това. Те не могат да си представят, че едно дете на една певица, известна в България - не казвам звезда, защото звезди в България няма, след като имаме по един апартамент и я кола, я не, това не е звезда. Звездата има една цяла България за себе си. Та… една известна жена съм в България, тя не може, моето дете да отиде на две места да работи, за да може да учи. И аз пях, за да докажа, че съм певица. И пяхме двете с дъщеря ми. И те се изправиха, между 500-600 човека бяха, на крака. Американците знаят да ценят доброто.

-  Кога най-много сте се гордяла, че сте българка и кога най-много сте се срамувала?

Ст. Б.: - Мисля, че когато един милион хора запяха тогава, някога, с нас. Ето, сега, последния случай, когато пяхме с дъщеря ми и се изправиха на крака и пляскат, и пляскат, и пляскат, и пляскат. Аз бях горда и щастлива от това, че съм Българка. А нещастна бях, твърде нещастна, когато слязох от самолета, сега. Твърде нещастна бях. След като съм видяла толкова летища. Такъв живот. Два месеца и нещо бях там. И тръгнах на другия ден по улиците тук - Боже, каква мръсотия, Боже, какви нещастни хора, как всичките в черно, сиво и кафяво, гледат надолу и няма усмивка. Какво да ти кажа?! Бях нещастна от това, че този прекрасен, талантлив, красив народ  живее „на репетиция” тук.

- Защо останахте в България?

Ст. Б.: - Ами защото съм закърмена с това: да си обичам детето, семейството, рода и родината. Това за мене не са просто думи, не са израз, те са реалност. И не съм само аз така.

- Замисляла ли сте се за края и началото на света?

Ст. Б.: - Да. Страхувам се от това. За началото не толкова, но за края много ме е страх. И все ми се струва, че нещата, ако продължат в този ритъм, в тази посока, както върви светът, не отиват никак на добро и аз много се страхувам от този край.

- Защо?

Ст. Б.: - Защото светът ще се свърши. Аз се страхувам, нали ти казах, от смъртта много. Но с какво е виновно моето дете. Защо то да няма младост, да няма семейство, да няма деца? С какво е виновна тя? С какво си виновна ти?

- Вярвате ли в рая и ада?

Ст. Б.: - Вярвам в една висша сила, която е над нас. Която просто прави хората по-добри, която им помага по някакъв начин. А дали има рай и ад, не знам. Адът и раят са вътре в хората. Защото тогава, когато те нагрубят, когато си в безизходица, когато те уволнят, когато детето ти няма какво да яде, когато ровиш из кофите - това е ад. А рай е тогава, когато си направил добро, когато имаш, за да можеш да дадеш и си здрав - това е рай.

- Какво е човешката душа?

Ст. Б.: - Неизброими пътища, неизбродни пътища, за мене. Човешката душа е това.

- Кое е най-необяснимото нещо за Вас?

Ст. Б.: - Аз ти казах. Най-необяснимо ми е как на очевидно бели неща казват черни или обратно. Това един здрав човешки разум, обикновен човешки разум какъвто имам аз, не мога да разбера как казват, че сега живеем прекрасно, когато има хора, на които н  о р м а л н а т а пенсия е 50 хил. лв. Как е възможно такова нещо?

- Вярвате ли в съществуването на други цивилизации?

Ст. Б.: - Да. Това е възможно. Това е възможно. Но са толкова далече. В чувството си да ги намерим, да ги достигнем, това - онова, ние ще си погубим нашата планета.

- Ходила ли сте на врачка? Сбъднаха ли се предсказанията й?

Ст. Б.: - Много пъти съм ходила. Казвала ми е неща, които аз ги знам за себе си и за характера си. Аз винаги съм знаела какво представлявам. Просто си знам. Пък и те… долавяли са го това нещо. Е-е-е, казвали са ми просто една истина. И леля Ванга много, така, беше точна. Предвиди ми смърт на мой родител, предвиди развода ми. После пък друга жена ми каза, че ще отида в Америка - нещо, за което аз хабер съм си нямала никога. Нито пък съм имала и желание.

- Сънувате ли?

Ст. Б.: - Преди, като млада сънувах, допреди да родя Косара. Дори такива сънища, които след това се сбъдваха, просто мотамо в живота. И съм си мислела дали не съм живяла някакъв двойнствен живот. Дали не съществуват паралелни животи? Защото на три-четири пъти, ама точно се е случвало това, което съм сънувала. Но после, с годините започнах по-малко да сънувам, много малко да сънувам, имаше периоди, в които нищо не сънувах. А сега съм започнала винаги преди задушница да сънувам някакви невероятни кратки сънища. Това съм го забелязала винаги. Винаги преди задушница.

- Цветно ли сънувате?

Ст. Б.: - Било е и цветно. Да, обикновено е цветно.

- Кога е по-добре, когато сънува човек или когато не сънува?

Ст. Б.: - За мене - когато не сънувам е по-добре. Защото имам чувството тогава, че повече си почивам. А когато сънувам, събуждам се и … „Какво беше това сега? Какво е това?” И започва от рано, рано сутринта нещо, което не ми е много приятно. Така де, вместо да си мисля за други неща, тези сънища ме натоварват.

- Имали ли сте сън, който се е повтарял няколко пъти или пък такъв, който особено Ви е учудил?

Ст. Б.: - Да, да. Този, когато ние живеехме в едно жилище, бяхме много притеснени и отидохме в едно друго жилище. Дадоха ни един друг апартамент. И там имаше много слънце. Имаше едни ужасно красиви цветни пердета в този апартамент, новия. И аз сънувам, че отварям белия кухненски шкаф, в който държахме хляб и от там излизат някакви дрехи, дрехи… между които някакви бабешки розови кюлоти. И аз казвам “това просто не е възможно”. В съня си дори казвам, защото майка беше една много приятна жена, много красива жена и такива кюлоти тя никога не е имала. А пък ние сме млади момичета, малки и млади, и това е абсурдно. И така… в момента един блясък, едно слънце точно на тия розови кюлоти … и тази врата, която отварях, за хляба, където беше. И така след години това се случи. Ние при пренасянето си сме напълнили този целия шкаф кухненски с дрехи. Наблъскали сме го така. Но понеже била една много сериозна зима и майка ми през зимата в избата, в която бяхме, и тя си била купила едни такива, и то дори ватирани, за да й топли. В изба живеехме тогава. И тогава те са били тези, които аз съм сънувала тогава. И веднага в главата ми нещо прищракна, това на два-три пъти го сънувах и щрак и ето ти аз си спомних - да, това го сънувах еди-кога си.

- Вярвате ли в прераждането и в предишни животи?

Ст. Б.: - Много точно не мога да вярвам, защото не познавам тази материя. Но когато човек се ражда с едни качества… Ха, понякога в едно семейство, което няма никакво възпитание, не дава на децата си никакво възпитание, там се раждат гениални деца. Или пък хвърлено на кофа за боклук, дето се вика, някое дете, от детски домове или не знам какво, то стане, стане, стане… Ами това е… То получава отнякъде тази информация. То е някъде предварително нещо научено това дете. И във връзка с тези гени и генното инженерство, за което напоследък се говори, ами то май, че самата медицина започва да ни насочва към тази мисъл, че съществува нещо подобно. Много неща от медицината се замълчават. Не се говори за тези неща. Но започвам да подозирам, че действително има нещо като… като информация, дошло от ген.

- Кое Ви зарежда с енергия?

Ст. Б.: - Май че добрата мисъл за добро или пък доброто у хората. Както сега тази моя приятелка ми съобщава за нещо много хубаво и това ме зарежда, ама много съм щастлива от тоя факт и съм готова да свърша още сума ти работи благодарение на това.

- Какво мислите за: Слънцето, Земята, Огъня, Водата?

Ст. Б.: - Това са неща земни, това са неща човешки. Тези неща малко ме плашат, защото твърде малко знам за Земята, за Водата, за Луната. Плашат ме. Защото знам какви бели могат да правят в дадени ситуации, колко хора са измрели във връзка с изригване на вулкан, например или от огън, или пък от вода. Но всъщност без тях не може. Това е историята на живота.

- Как ще кажете на някого, че го обичате?

Ст. Б.: - Мисля, че ще му кажа „Обичам те.”

- Какво е това, влюбването?

Ст. Б.: - Една магия. Едно електричество, което протича между двама човека. Не съм оригинална, но това е фактът. Ето на, аз от години не съм се влюбвала. Това не значи, че не съм имала отношения и връзки. Но не съм се влюбвала. Някак си в един момент, подходящ или неподходящ, срещнеш някого на улицата, което е верно, съдейки от себе си, погледнеш го и нещо ти трепне, заболи те главата или нещо…като поразена от нож. Това се случва и това е така. При мен това е така.

- Как става така, че хора, които много са се обичали, изведнъж не се срещат, разделят се, не се виждат? Какво е това?

Ст. Б.: - Ами това е… това електричество вече е изчезнало между тях.

- Какво е раздялата? Защо я има? Може ли да се обясни? На какво се дължи?

Ст. Б.: - Раздялата е нещо съвсем обикновено. Защото, ако човек се замисли, ще види, че раздялата е най-обикновено нещо, което се проявява навсякъде в живота и при всеки човек. Човек се разделя с детството си, с младостта си, с училището, с учителите, с любовта си, с родителите, с брат си, сестра си, разделя се с илюзиите си. Раздялата е нещо, с което ние просто живеем заедно.

- Защо са създадени хората? Каква е тяхната мисия?

Ст. Б.: -  Е, аз ако можех да ви отговора на тоя въпрос щях да бъда най-големия мислител на света. Щях да бъда философ. Защо е създаден самият живот - не знам. А хората сме създадени, мъжът и жената, ето на - не мога да мисля толкова мащабно. Мъжът и жената - за да продължат човешкия живот. А защо самият човешки живот е създаден… Не знам. Ние сме част от Вселената.

- А какво е Вселената?

Ст. Б.: - Безкрайност. За мене е безкрайност. А „отвъд”, за мене е това, което ние наричаме Бог. Нещото, което ние не знаем какво е. Тази Сила, която ни направлява, която ни създава като хора, която ни дарява със съдба, която ни упътва къде да се родим. Защото спокойно българите можеха да са американци. Но ние сме тук, на Балканите създадени и тук ще си до края доживеем. А американците са там - на десет часа път оттук със самолет.

- Защо има зло? Какво е то?

Ст. Б.: - Злото е като раздялата. То е част от човешкия живот. Няма добър и няма лош човек, във всеки живеят и двете неща. Но тогава човек е добър, когато върши по-малко зло.

- А защо има зло?

Ст. Б.: - А защо има добро? Ами това е един… кръговрат.

- Защо не се разбират хората понякога?

Ст. Б.: - Много често не се разбират. Защото нямат добрата воля за това. Защото човекът е създаден да бъде една егоистична единица. И ако егоизмът, когато двама човека разговарят, надделее у двамата, т.е. и двамата имат еднакъв егоизъм, никога не могат да се разберат. Но тогава, когато ЕГОТО у човека не е толкова силно и той каже “абе, чакай, бе. Този човек, нека да го изслушам. Да чуя неговите проблеми. Да го разбера по неговия начин. А моето ЕГО малко да се скрие, да остане малко назад. Да не казвам вечно “АЗ”, “АЗ”, “АЗ”. Тогава хората ще се разберат. А знаеш ли на българина каква му е бедата? Че това са съвкупност от хора, които имат много ЕГО. Всеки българин казва “АЗ мога”, “АЗ знам”, “АЗ съм единственият”, “АЗ съм най-великият”, а това съвсем не е така. И затова България винаги ще си стои на това место с този талантлив, красив и интелигентен  народ. Но понеже има тази отвратителна черта “АЗ”- ЕГОТО, затова седим на това място, където сме. Ние не можем да изградим държава. Държава не се гради от хора-егоисти.

- Какво е предателството?

Ст. Б.:- Предателството е непочтеност. Предателството е пак егоизъм. Защо хората се предават един друг? Ами защо, за облага? А за какво? А за какво? Предателството е в самото предателство. То е, то е… идея. Какво значи да предаваш някого, само защото обичам да предавам. Няма такова нещо. Той е доволен от това, че ще предаде. Това е егоизмът у човека. Обикновено предателят мълчи за това, че той е предател. Да, ама вътрешно у себе си казва: „М-м-м, видя ли какво направих АЗ? АЗ къде съм, а той къде е.” Има една моя много близка и много обичана от мене жена, която има неприятности в момента. Тя много обича себе си. Скарали са се с мъжа си. Тя го е напуснала в момента. Молят я негови близки да се върне обратно при него. А тя казва: „Ха, аз чакам той да ми се обади, не хората, хората - добре, но нека той да ми се обади, че аз тогава ще му кажа, че никога няма да се върна. Да му отмъстя.” Виждаш ли, това сме ние, българите. Българите са родени предатели. Българите са родени предатели, защото са с много развито ЕГО. Влюбени в себе си! Това е бедата на българина.

- Кой е любимият Ви цвят?

Ст. Б.: - Който нося или който обичам? Те са различни неща. Нося черно, защото все още ми отива и защото съм пълничка и с черното мисля, че ще излъжа някого във вида си, т.е. пропорциите се смаляват. Обичам белия цвят и обичам пъстротата. Всички цветя са красиви и всички цветове са хубави. Мога ли да кажа, че синьото, бледо синьото е по-хубаво от бледо резедато? А мога ли да кажа, че резедато е по-хубаво от истинския зелен хубав цвят? Ами червеното? Ами портокаловото? Ами бледо-розовият цвят? Как мога да кажа, че не са хубави? Обичам да е пъстро.

- Без какво можете и без какво - не?

Ст. Б.: - Човек не бива да говори много за това, без какво може и без какво не може. Без здраве не мога да живея. Без обич мисля, че човек трудно живее. Обичта, тя не е само от мъж към жена или обратно. Човек трябва първо да обича себе си и от себе си да излезе да обича теб, да обича другия. Като усеща, че и той го обича това е стимул за живот. От дете, от куче, ако щеш - да бъде обичан.

- Какво е цената на силата на личността?

Ст. Б.: - Аз мисля, че е самотата.

- Заслужава ли си да се живее и защо?

Ст. Б.: - Е, сега. Заслужава ли си да се живее. Разбира се, че си заслужава. След като някой, Бог например, ни е пратил на Земята да живеем, то значи има за какво. Аз мога да приема и самоубийството обаче. Защото някои го правят от силна болка, психическа или физическа, или от самота, или от липса на любов. Общочовешка, не само към човек. Така че, след като сме дошли на този свят трябва да живеем. За да направиш добро и да оставиш следа. Включвам вътре да имаш дете, да го родиш, да го отгледаш и да го направиш човек. И това дете така да го възпиташ, че то да те обича.

- Ако бяхте Създателят на света, какво щяхте да промените и как щеше да изглежда Творението?

Ст. Б.: - Щях да оставя хората, умните хора, когато са умни и най-активни в ума си, да ги оставя на това ниво, а не да оглупяват и да се разболяват от склероза. Бих направила почти еднакво красиви хората, за да не страда някой от пълнота, от грозота, от уродливост. Бих направила така, че хората да си отиват от тоя свят еднакво млади, т.е. някак си да не остаряват, да не грохват физически. Ще ги оставя на външност от 20 до 40 години, не повече. Ако можеше да имам магическа пръчка, щях да ги направя така, че да се обичат, да са добри. Когато човек обича някого, той не може да е лош към него. Ами значи не да са добри, а да се обичат.

- Коя е любимата Ви песен?

Ст. Б.: - Имам много любими песни, защото почти всички песни съм ги изпяла със сърцето и с разума си. Но имаше една песен, която, може би едно попадение на текст и на мелодия, и това, че баща ми много я харесваше, и майка ми - „Мой роден край”. Една песен, която беше просто превъзходна. После имаше една друга песен “Разказвай ми”, една песен “Съдба”, една песен “Трявна”. Великолепни текстове. Сега съм изпяла едни много хубави песни пак за България. Песни на Надежда Захариева, една великолепна поетеса, която написа две песни - едната “Модел”, другата е за семейството, за бащата, за майката, за обичта и за благодарността на децата към родителите.

- Кога пеете?

Ст. Б.: - Само на концерти. Вкъщи - не. Все едно един обущар да попиташ вкъщи като си почиваш правиш ли обувки. Това е моят хляб, това е мойта професия и аз не я работя, когато е излишно.

- Можете ли да рисувате?

Ст. Б.: - Мога. Това е нещо, с което не откривам Америка - човек, когато има една дарба в едно, той има и в друго. И други, дори, не една. Но той трябва да разбере или хората му помагат, къде е най-силен. Той развива едната дарба, а другите остават настрани. Мога да рисувам. Но това, което е най-силно при мене - имам чувство за вътрешна архитектура. Просто мога да подреждам къщи.

——-

Интервюто е взето преди 2000 г. бел. ред.