МОЯТА НАДЕЖДА
МОЯТА НАДЕЖДА
В измачкан вехтичък костюм
за два пробити гроша
върви със сто мечти наум,
в износени галоши,
с разнищена с ресни яка
и шапка с пъстра лента,
надеждата ми под ръка
с вълшебните моменти.
Косиците й като мед
лъщят от светлината.
Набързо прави пирует.
Обхожда тишината.
Подръпва с неуморна длан
от блузката си копче
зад полилея с параван
и от розетка снопче.
От старо злато вечерта,
прилича на завеса.
Тя слага всичко под черта.
Играе в сто пиеси.
Отеква гръмкият й смях
по бузите с трапчинки
и твърде сродната на тях
сияйна месечинка.
Седефената белота
на нейната жилетка
придава свежа чистота
на сложната й плетка.
С чудесни сто мечти наум
и шапка с пъстра лента
върви по птичия си друм
с прекрасните моменти
надеждата ми от кристал
и скача като котка.
Искри сънят ми. Святка цял.
А времето е лодка.
ГЛАСЪТ НА МАМА
Забравиха за мен звезди и небеса.
Мечтите са погълнати от зрака
и капчиците нежна утринна роса,
а тя е още будна и ме чака.
Не знае вечерта изминалия ден.
За слънцето луната си не спомня.
Все още тя не спи. Тревожи се за мен.
Тъмата е убийствено злокобна.
На бляна в паметта не съществувам аз,
но времето не ще превърна в драма,
наяве щом дочувам свидния й глас -
загрижения топъл глас на мама.
ЗЕНИЦА В ТВОИТЕ ОЧИ
„…Необходимо е във всичко да има
нещичко от жена, нещичко от танц…”
Винисиус де Мораес
Така е нужно в синевата
да има нещо от жена;
да затанцуват заревата
зад облачната пелена.
Любов да блика дваж и трижди
на Мена в лунните лъчи.
И аз навеки да изглеждам
зеница в твоите очи.
МОНОЛОГЪТ НА МАЛКИЯ РОБ
Окован като звяр във вериги,
ще се мъча от люлка до гроб.
С гръм и екот до вас ще достига
монологът на малкия роб.
Стон и плач ще смутят тишината.
Пленник жив на човешкото зло,
аз дете съм на Бог и Земята,
с бич измъчван до смърт и тегло.
Роб съм аз, но душата ми волна
с ято птици в простора лети.
Тя в небето се носи свободна,
броди с боси в лазура пети.
С фини шарки е в миг чучулига.
Пери с изгрева клюн и криле.
С песен чудна над мен се издига,
бди над тучното китно поле.
Славей южен, голям син синигер,
в зноя пламнал безгрижно се рей.
Често в нощите казвам си: „Мигар
за юзда се родих чичопей?!”
Страдам аз, окован във вериги.
Моят гняв е от люлка до гроб.
С гръм и екот до вас ще достига
монологът на малкия роб.
НА НЕБЕТО ЗАД ВОАЛА
Изгревът на кенгуру в торбата
цяла нощ от сумрака се крие.
Трябва да спаси от смърт Земята.
Нищото като вълчица вие
в гъстите на пътя горски дебри,
дето тишината е заспала,
сякаш сърпоклюно е колибри.
Маха ловко в полет до премала
с бляскави крила и вихър прави.
Външно е подобна на коала.
Среща се в саванните дъбрави,
скрити на небето зад воала.
Дните - в Улуру аборигени -
идват и започват да отмират.
Също като старите ергени
искат любовта да консумират.
Те са от живота вдъхновени.
Радват се на момината хубост.
Всекиму се ще да се ожени
де от страст, де от човешка лудост.
С тях се аз задявам на мегдана.
Китката в косите ми прилича.
Млада съм, щастлива и желана,
сигурна, че Господ ме обича.
Времето на коня си отлита.
Болни зъби бъдещето точи.
Екне в здрача тропот от копита.
Ручей е душата. И клокочи.
СЛЪНЦЕТО ЗА ВЛЮБЕНИТЕ СВЕТИ
На всички аржентински писатели
Платна разпъва в здрача бригантина.
Вълните на безкрая син оре,
където се простира Аржентина
и грее Аржентинското море.
Където аржентинските поети
възпяват аржентинското танго.
И слънцето за влюбените свети,
а времето припява на арго.
Писателите пишат за наслада.
Сърцата шепнат нежния си зов.
На виното с вкуса и шоколада
е вечната и предана любов.
Където се простира Аржентина
и грее Аржентинското море,
платна разпъва в здрача бригантина.
Вълните на безкрая син оре.
НЕБЕСЕН КЪСМЕТ
Здраве ли носиш, Нова годино,
мир и за всички късмет?
Плашат ни с по-смъртоносни ваксини,
сякаш сме сливи за смет,
тези, които продават кръвта ни.
Готвят нечут холокост
властните джинове, злите шейтани,
пълни с ехидност и злост.
Вече отдавна планират смъртта ни.
Включват света в геноцид.
Вкарват ни в схеми, в жестоки измами
дяволи с ангелски вид.
Хайде наздраве, Нова годино!
Чакам от Бог берекет!
Стига насилствена гибел с ваксини!
Дай ни небесен късмет!
СВЕТЪТ СИ ОТИВА
Врабчетата днес не цвърчат из полята.
Витае в пространството смърт.
Пустеят селата. Немее Земята.
Отива си бавно светът.
Къщурките, схлупени в нищото, чезнат.
Превръща ги времето в пръст.
Голгота животът е, тлееща бездна,
на всичко поставила кръст.
Превити и сгърбени, старците в здрача
утеха не чакат и хляб.
Българийо, майчице, чуваш ли? Плача!
А новият властник е сляп!
Врабчетата днес не цвърчат из житата.
Без път е човекът! Без път!
Немее Земята. Пустеят селата.
Отива си бавно светът.
ХИЛЯДИ
Хиляди по хиляди по хиляди
блянове човешки и мечти -
пръснати в тревата суха жълъди,
жълти като слънцето почти.
В шепа ги събираме с надеждата
утре да са повече от днес,
нищо че на кукувица в преждата
крие ги високият овес.
Може би след изгрева и залеза
в утринна дъга ще се плодят.
Тя ще е с жребче кобилка алеста.
Бури ветровете ще родят.
Пръснати из треволяка жълъди,
златни като слънцето почти…
Хиляди по хиляди по хиляди
блянове, поети и мечти…