Ангел Христов

Изпълзя на брега задъхан. Зад него водата прииждаше, отсрещния по-нисък бряг беше вече залян, ливадата изчезна под мътната вода и прогони няколкото пасящи коне. Гърдите му се надигаха и спадаха, притиснати от внезапно появилия се и едва преодолян страх. Обърна се по гръб и с усилие успя да седне. Погледът му обгърна отсрещния бряг и се върна отново на мястото, където беше успял да се измъкне от прегръдката на бушуващата вода. Тази пролет беше нетърпелива, третата буря изглеждаше най-силна и неотстъпчива.

Чуваше грохотът на прииждащата вода, от която на ниските места се откъсваха мътни ръкави, спускащи се надолу към няколкото малки села и големия град, които скоро щяха да бъдат наводнени. Никой не беше взел под внимание думите му.

Той познаваше реката, вече тридесет години обикаляше района като горски, знаеше къде ще излезе от бреговете си и къде ще нахлуе в горските масиви преди отново да се върне в своя дом, между двата бряга, единият висок, другият - нисък, лесно преодолим. Сега бедата беше надвиснала и той не можеше да се изправи срещу реката и да я победи. Никой не можеше.

Стана и се изтегли към могилата, от върха на която се виждаше далече в четирите посоки. Реши, че трябва да се върне в града, за да помага на пострадалите. Мътните потоци, разклонили се на стотина метра от града, вече пълзяха към първите сгради, превръщайки улиците в буйни реки. Затича се, но скоро се отказа.

Беше изморен от борбата с връхлитащите го вълни, отклоняващи го от брега, към който беше се отправил. Беше успял, но с цената на неподчиняващите му се крака и ръце. А и му тежаха мокрите дрехи. След четвърт час навлезе в града и се отправи към моста над плитко дере, някогашен ръкав на реката, сега сух почти през цялата година.

Знаеше, че той е най-слабото място, трябваше отдавна да бъде подсилен, но все нещо се случваше и ремонтът му се отлагаше. Най-после пресече малката квартална градина и видя мостът.

Водата беше изкъртила няколко от подпорите му и той се люлееше под напора й. Няколко мъже стояха от другата страна на моста и мълчаливо се взираха в безсмислената му борба с калния поток, който вече го заливаше. След миг мостът рухна. Един от възрастните мъже се прекръсти, сякаш го оплакваше като човек.

- Хей, горски, ти я познаваш проклетата, ще се оттегли ли скоро?

Горският вдигна рамене. Щеше да се случи, но кога никой не можеше да предвиди. Дъждът продължаваше да вали, а нагоре по реката черните облаци скриваха хоризонта. Отговори само защото не искаше да мълчи.

- Не и преди да отнесе моста.

- Трябваше да бъде укрепен отдавна - обади се друг от мъжете.

- Трябваше - съгласи се горският и уморено продължи успоредно с кипящата вода в обраслото с храсти и дребни дървета старо корито. Стотина метра по-надолу имаше стабилен мост, щеше да се прехвърли по него на отвъдния бряг и да се прибере, за да огледа пораженията от прииждащата вода.

- Не е стигнала още до твоя дом, горски! - извика някой подир него.

Махна с ръка уморено. Щеше да има поражения, но това не го тревожеше. Беше наясно, че поне дузина-две къщи ще понесат последствията от наводненията, бяха обсъждали често тази заплаха и все не стигаха до разумно решение.

Оправданията бяха безброй, а бедата си оставаше беда. Беше обяснявал, че гневът на реката е неконтролируем, но кой да го чуе? Знаеше, че нейния дом - коритото - вече беше отеснял. Сигурно имаше възможности да се направи нещо, но заблудата, че всяка буря идва и си отива, оставаше.

И всяка година реката напускаше дома си и нанасяше по-малки или по-големи поражения не само в града, но и в малките селища без диги и други предпазни средства.

Видя, че мостът внезапно спря да се движи в една от теснините, прегради я и разбра, че и тази част от улиците и дворовете щяха да пострадат.

Създаденият от водовъртежите бент отбиваше бързия воден поток към по-ниската част и пенестите вълни се насочиха към първите къщи. Стопаните им стояха безмълвни, взрени към пълзящата към тях мътна и неуморима вода.

- Приберете се на високо - извика горският, надявайки се да го чуят. Черните облаци още висяха ниско над горната част на реката и опровергаваха надеждата му, че пороят сам ще се усмири.

Самият той побягна с последни сили към своята къща, където го очакваше само съпругата му. Друг път беше се опитвал да се бори с водата, но сега нямаше подобно намерение.

Знаеше, че реката ще го победи и едва тогава ще се върне в своя дом, затлаченото на много места корито от безгрижието на хората. Тях винеше, а не реката. И щеше да им го напомня винаги, макар и да не беше сигурен, че някой ще предприеме нещо.

Дъждът не спря три дни и три нощи. На четвъртия ден утрото се появи искрящо, небето изглеждаше излъскано до блясък, а водата бавно се оттичаше към реката. По улиците се появиха първите ранобудници, вървяха с наведени глави и изглеждаха изплашени.

Отнякъде се появиха две пожарни, които се отправиха към най-ниската част на града, където десетина къщи първи бяха залети от прииждащата вода. Отнякъде изникна и горския, облечен в зелените си служебни дрехи, напъхал краката си във високи гумени ботуши.

До него вървеше крехка жена, кметицата на града, и внимателно го слушаше. Говореха за последствията от прииждането на реката. Горският твърдеше, че е предупреждавал нейните заместници, по протежението край града руслото на реката било затлачено от довлечени от горната й част дървета, храсти, тиня и човешки отпадъци.

Цяло чудо е, че нямаше жертви или поне до този момент, измърмори той и помогна с ръка на жената да преодолее един участък със застояла вода. Някъде вляво от тях прозвуча силен писък.

- Това е Калейца - рече горският и кимна в същата посока. - Сигурно е тя, на нейния глас прилича.

Съседът й, старият Перо, е бил сам, тя се грижи за него от време на време. Може и да не се е спасил, къщата му е с ниски прагове, стара, много стара къща.

Отправиха се забързани към неспиращия писък. Калейца стоеше на улицата до колене във вода, навеждаше се и се изправяше, виеща като сирена с пронизителен, но писклив звук. Тук реката не можеше да се изтегли и локвите щяха да проблясва под слънчевите лъчи докато се изпарят.

Горският се приближи и прегърна жената, задържа я със силните си ръце и започна да шепне нещо в ухото й. Кметицата се учуди, жената спря да вие и само с една ръка сочеше към къщата, потънала във вода. Виждаше се почти изчезналата във водата малка къщичка, очевидно вкопана в земята, олющената й челна стена с увисналата на една от пантите част от вратата изглеждаше като стар, захвърлен върху нечия ограда парцал.

Горският остави жената и решително се отправи към къщичката. Знаеше какво го очаква. Щеше да намери стария Перо с отпуснато тяло и широко отворени очи.

Познаваше го отдавна, старецът работел в горското, пенсионирал се и тъй като отрано останал сам, жена му починала, а деца нямал, живеел тихо, незабележимо, но напоследък съвсем отпаднал, та старата Калейца поела грижите за съседа си, нейната къща беше голяма, на три етажа, тя живееше сама, децата им бяха се пръснали по света, а съпругът й беше починал отдавна.

- Ще помогнем - кимна кметицата, когато горският се върна. - Никой не е виновен, най-малко старите хора.

Горският кимна.

- Те са тези, които построиха този град, някога беше малко село, старият Перо живее тук от деветдесет години, а Калейца се е родила преди него, но не съм сигурен за възрастта й, зная само, че е от едно село със същото име, в което се е родил един поет, приятел на Гео Милев, ама кой днес се интересува от такива работи, днес хората живеят скучно, кланят се на парите и вещите, кръстят се само на Великден и умират със затворени очи, за да не съжаляват, че са живели.

- Мъртъв е, нали? - попита кметицата тихо.

- Умрял е със широко отворени очи - отвърна горският, - взирал се е в нещо, което само той е виждал, но какво, не зная, той си беше такъв, все се взираше в нещо, което другите не забелязваха.

- Знаех за него, но никога не съм го виждала.

- Той беше затворен човек, но душата му стигаше за десет такива като нас. Някога е бил много известен, днес никой не знае нищо за него.

- Времето на забравата - каза тихо кметицата. - Ще поръчам да организират погребението му.

- Аз ще го платя - кимна горският.

- Не, не е необходимо, аз ще уредя всичко.

- Добре, ще бъда тук, за да помогна.

- Благодаря, после ще ми разкажеш за него.

- За хората, които си отиват, трябва да се говори - съгласи се горският. - Живите не знаят какво губят, когато не говорят за тези, които са живели преди тях. Един ден остават без спомени и те също изчезват без следа.

- Ще го запомня - кимна кметицата и се отдалечи, избягвайки все още блестящите локви, напомнящи за проливния дъжд и разлива на реката.

Горският затътри нозе към близкото кафене, което не беше залято, приземният етаж беше издигнат с половин метър заради старо пропадане, въпреки това собственикът му, пълния, но много пъргав Таско Буржоазията, първи след осемдесет и девета година беше отворил не само кафенето, но и магазин за шир потреба и дори малък ресторант.

Сега стоеше на прага на кафенето и се взираше в приближаващия горски.

- Удавил се е…? - попита.

-  Не, предал е Богу дух, както е лежал на леглото си. Водата не е достигнала до него, но все още е там, вътре, като доказателство, че животът и смъртта са свързани по някакъв начин. Каквото и да означава това, старият Перо си е тръгнал по своя воля, очите му бяха отворени широко, но в тях нямаше нищо освен пустота, безкрайна пустота, избуяла след дългия му живот на известна някога личност.

- Значи той наистина е бил известен?

- Дори и извън страната - кимна горският. - Когато се премести тук никой не го познаваше и не знаеше нищо за него, а после, докато дните се търкаляха, забравиха за присъствието му.

- Днес хората вече не се познават, освен ако са близки роднини, далечните също са неизвестни - отбеляза безразлично Таско Буржоазията.

- Така е - съгласи се горският, - дай един коняк да ме стопли, от няколко часа обикалям наоколо, тъжна гледка, сякаш небето си отмъщава за нещо, а реката му помага, по-жестока и от безсърдечен убиец.

- Но ти винаги си я харесвал? - промърмори небрежно Таско Буржоазията. - Чувал съм да казваш, че тя не е просто река, а дом на водата.

- Всичко на този свят си има дом, Таско, и животът, и смъртта, богатият живее в палат, бедният в рушащата се къща, но и двамата един ден ще бъдат еднакво богати и еднакво бедни, от мен да го знаеш, защото тези, които изпращаме не се връщат, а другите, които посрещаме, си остават непознати. В това е бедата ни, Буржоазия, и наздраве, конякът ти все още е чист и силен, истински е, което ме кара да мисля, че дори да си капиталист, все пак се стараеш да бъдеш почтен, а това е хубаво, Таско, нищо, че прякорът ти е твърде очебиен, даже грозно очебиен.

Таско Буржоазията разтърси рамене.

- Какво каза кметицата, ще помогне ли за погребението, ако не може, аз ще направя, каквото трябва!

- И тя така каза, ще направи каквото трябва - отвърна горският, - но пак ти казвам, не трябва да се обвинява реката, водата ще се върне в коритото, а смъртта на стария Перо няма нищо общо с бурята, дъжда и разлива. Веднъж той ми каза, че иска да умре по време на буря, имало смисъл да забрави тихия си, незабележим живот през последните години, защото преди това е живял бурно и със самочувствие.

- Ти много обичаш реката, нали?

- Аз съм човек, подчинен на природата и нейните изисквания, а реката наистина е дом на водата, макар че и в този дом да има още безброй други неща, дори заплахи за човека, безброй заплахи, но какво от това, без нея няма плодородие, без шепота й няма любов, а без бреговете й не могат да се очертаят истинските тайни на водата, която измива лицата на хората и ги превръща в послания.

Таско Буржоазията отвори широко уста изненадан.

- Горски, ти така описа всичко, свързано с реката, бурята, пороя и неговата сила, че трябва да се съглася, добър човек си, нищо, че не ме харесваш, буржоа съм бил, е, така се е случило, ти пък не си богат, но едва ли има някой, който да те обвини за нещо? Така е, нали, докато мен ме притискат отвсякъде, данъчни, приятели, които не могат да докажат, че са такива, немарливи работници и какви ли не още. Затова ти казвам, харесвам те, не подви крак докато реката не се върна в дома си, значи и реките, и горите, и цветята, и тревите, храстите, върховете и низините имат своето място в живота ни.

Таско Буржоазията за миг замълча, но побърза да каже това, което мислеше.

- Ще дойда с тебе, за да приготвим стареца за другия свят, заслужава го, чувал съм различни работи за него, не вярвах във всичко, но не се противопоставях.

- Така да бъде, и благодаря за коняка, наистина е хубав, върлува в кръвта ми както реката шеташе докато й се молих да не донася беди на хората.

- Ъъ, - измърмори само Таско Буржоазията и хлътна в полутъмния вход на кафенето.

Три дни се оттича реката, още толкова му трябваха на горския да обходи район си и да установи нанесените щети. Бурята не беше пощадила част от най-старите дървета, особено самотните, част от тях и те като хората трудно бяха устояли, повечето бяха изтръгнати с корените.

Горският дълго описва нанесените щети в района си преди да изпрати доклада на прякото началство, един занесе и на кметицата, уважаваше я той, тя се грижеше за всичко, и за хората, и за дърветата, и за слабите, и за силните, не правеше разлика.

Тя уреди всичко за погребението на Стария Перо и тя каза истинското му име, което вече нямаше значение, но не можеше да има кръст без име, нямаше да е прилично, а и той, макар и сега да не знаеха нищо за него, някога е бил толкова известен, че името му звучало като камбанен звън.

На младини той уредил промяната на речното корито, отдалечил го от селото, но винаги е казвал, че вода не може да се управлява, полудее ли, разкъса ли собствените си вериги, нищо не може да я спре.

Той беше твърдял, че реката като всяко живо същество има свой дом, нейното русло, и че място й е там, но понякога и тя го напуска, като хората е, и нанася невъзстановими щети, макар и да не го прави с умисъл за разлика от хората, на тях той не вярвал, а виж, на реката прощавал, буйствата й предупреждавали хората и ги учили да се борят с нея.

- Той е имал огромна власт на времето - спомена кметицата докато се връщаха от гробището, вървейки бавно, подчинили мислите се на случилото през последната седмица.

- Защо е живял така незабележимо?! - попита горският и сам си отговори. - Първият му живот е бил за хората, а вторият, на старини, го е примирил с тях и техните безмилостни страсти и грехове.

- Може и така да се каже - кимна кметицата. - Намерихме много ордени и медали в една дървена кутия, поръчах да ги предадат на музея, не знаех какво друго да направя.

Горския кимна.

- На онзи свят не му трябват почести.

- Той нямаше и да ги поиска - отбеляза кметицата. - Трябва да се погрижим за почистването на реката, коритото сигурно е затлачено на много места.

- Като живота - подхвърли през зъби горският, - всеки дом трябва да се почиства, това важи и за дома на водата, той очаква това от нас, а ние очакваме от него примирение, така да се каже.

- Ще се срещнем на брега след четвърт час - кимна кметицата и се отдалечи. Горският тръгна в обратна посока. Беше му хрумнало да си вземе въдичарските принадлежности и след прегледа на участъка на реката, която протичаше покрай града и близките села, да полови риба, ей така, заради удоволствието, за известно време не искаше да мисли за нищо, а и се страхуваше, че мислите му ще бъдат невесели.

Хората се заблуждаваха, че са вечни, но не знаеха, че реката е вечна, нейният дом е вечен, а този на човека е мимолетен, изчезващ заедно с него.

Старият Перо беше го доказал, каквото и да беше постигнал на младини, старостта му беше го превърнала в неясен спомен, който хората бяха забравили или щяха да украсяват неумело заради себе си, защото, за разлика от дома на реката, техният дом беше мимолетен като тях самите, по негово скромно мнение, което и да не беше споделено, все пак съществуваше независимо от всичко.