РОБИНЯТА-ЦАРИЦА
превод: Татяна Любенова
РОБИНЯТА-ЦАРИЦА
Не ме зови. И без призив
ще дойда в храма.
В нозете твои, мълчалив,
склонил глава аз.
И заповедите ще слушам,
и плах, ще чакам.
Във мигове от срещи сгушен,
ще те желая.
От страсти победен със сила,
под иго - слаб съм.
Слуга понякога, или пък - мил;
но вечно - роб съм.
1899 г.
——————————
***
В предзалезните часове,
посред дърветата вековни,
с измамна красота си в мен,
очите и словата твои.
Прощавай, нощна сянка иде
и кратка като сън нощта е,
но знам, че утре нов е ден
и нов закон за тебе вещае.
Не си бълнуване, ни призрак,
но фея, старият, не помни
с очи такива вероломни,
с душа изменчива такава.
1901 г.
——————————
***
Самотен идвам при тебе,
от огън любовен омаян.
Ти гадаеш. - Не зови мене -
аз сам отдавна гадая.
На летата от тежкото бреме,
с пророкуване се спасявах.
И отново гадая над тебе,
но неясен ответ ми се дава.
Със гадания пълни дни
аз лелея - не пращай зов…
Скоро огънят ли ще догори,
омагьосан от тъмна любов?
1901 г.
——————————
***
Ще стана в утро неясно,
слънце ще плисне лице.
Ти ли, приятелко страстна,
по стълбата идваш при мен?
Широко вратата отворена!
Вятър в прозореца лъхва!
Песни, така непристорени,
отдавна не са се промъквали!
С тях даже в утро неясно,
слънце ще плисне лице.
С тях приятелка страстна
по стълбата идва при мен!
1901 г.
——————————
***
Тук се срещахме с тебе по залез.
Ти прорязваше залив с весло.
Твойта рокля обичах бяла,
разобичал мечтите, за зло.
Бяха странни безмълвните срещи.
А пред нас - върху ивица пясък,
някой палеше вечерни свещи,
някой грижещ се за красотата.
Приближени, сближени, изгарящи -
тишината лазурна не иска…
Във мъгла бяха срещите парещи,
край брега със вълни и тръстика.
Ни тъга, ни любов, ни обида,
потъмня всичко, вдън отишло…
Снага бяла, слова панихидни
и златното твое весло.
1902 г.
——————————
***
Скриваха те мъглите,
гласът ти бе слаб, като в гроб.
Аз помня още лъжите,
аз помня, покорен роб.
Увенчаваше те с корона
чудното бяло разсъмване.
Стъпалата до трона помня
и първото строго съдене.
Какви бледни одежди!
Странна, каква тишина!
Обятия в лилии нежни,
безмислено гледаш в тях.
Кой знае, кога това беше?
Къде падна тази Звезда?
Какви слова ти редеше,
говореше ли сама?
Но мигар не бих познал аз
белия речен цвят
и твоите бледни одежди,
и странният намек бял?
1902 г.
——————————
***
Тя стройна е и е висока,
със вид надменен и суров.
Аз всеки ден в една посока
следях я, на всичко готов.
Знаех час, кога минава.
Тя - с блясъци и светлини.
Злодей, зад ъгъла застанал,
прибягвах, като на игри.
Огньове жълти, разлюлени
и странни електрични свещи.
И срещаше я той под сенки,
следях аз тайно тези срещи.
Внезапно ако ги смути,
чувство за чуждите очи,
мен скриваше ме в този миг
вратата сляпа, в тъмнини.
След тях невидим, аз следих
грубият профил на мъжа,
сребристо-черните й кожи
и нещо шепнещи уста.
1902 г.
——————————
***
Когато вие стоите на моя път,
такава жива, такава красива,
но толкоз измъчена,
говорейки все за скръб,
мислеща за смъртта,
необичаща никого
и презираща своята красота -
какво? Нима ще ви обидя?
О, не! Нали аз не съм насилник,
ни измамник, ни горделивец.
Макар много да знам,
твърде много от детството мисля
и твърде много със себе си съм зает.
Нали аз съм писател,
човек, всичко наричащ по име
и отнемащ на живия цвят аромата.
Колкото и да говорите за скръбта,
колкото и да размишлявате
за края и за началото,
въпреки всичко аз смея да мисля,
че вие сте само на петнадесет.
И затова много бих искал
в простичък човек да се влюбите,
земята и небето който обича,
повече от римувани и неримувани
речи за земята и за небето.
Наистина, аз ще бъда щастлив за вас,
тъй като - само влюбеният
има право на званието Човек.
1908 г.
——————————
***
Тя дойде със студа,
почервеняла,
изпълни стаята
с парфюм и ароматен въздух,
с гласа си звънък
и съвсем неуважително, към занятието ми,
с бъбрене.
И бързо изпусна на пода
дебелият том на журнал художествен.
И в миг на мен ми се стори,
че моята стая, голяма,
изведнъж стана малка.
Всичко това беше доста досадно.
И доста нелепо.
Впрочем, тя поиска
да й чета на глас “Макбет”.
Едва дошла до мастилницата на земята,
за която аз не можех да не се вълнувам,
аз забелязах, че тя също се вълнува
и внимателно през прозореца гледа.
И се оказа, че котарак - голям и пъстър,
с труд по ръба на покрива се притулва,
дебнейки целуващите се гълъби.
Аз се разсърдих най-вече,
че се целувахме не ние, а гълъбите
и че са минали времената на Паоло и Франческа.
1908 г.
——————————
***
За доблест, и за подвиг, и за слава
забравях аз във тъжния си ден,
когато твоето лице във проста рамка
сияеше на масата пред мен.
Настъпи час, дома ни ти напусна.
Аз пръстена захвърлих във нощта.
На друг съдба отдаде ти и чувства.
Прекрасното лице забравих аз.
Летяха дните, вихрещи се в рой…
Животът ми терзаха страст и вино…
И спомних си за теб пред аналоя,
И като в младостта, зовях те чинно.
Зовях те аз, но ти не се обърна.
И лях сълзи, но ти не ме разбра.
Ти в плаща син печално се загърна
и в сива нощ си тръгна от дома.
Не знам къде приют за гордостта
намерила си, нежна моя, мила…
Дълбоко спя, сънувам твоя плащ,
със който през онази нощ замина.
И не мечтая нежност, нито слава,
отмина всичко, мина младостта.
Лицето ти в онази проста рамка
прибрах от масата със моята ръка.
1908 г.
——————————
В РЕСТОРАНТА
Не ще забравя (била ли е или не е била
тази вечер) пожарът на жълта заря
в изгорените и бледни небеса
и фенерите - върху зарята жълта.
Аз седях до прозореца в пълната зала.
И цигулки пееха за любов.
И изпратих за теб черна роза в бокал,
от небето като благослов.
Ти погледна. Срещнах смутено и дръзко
взор надменен и се поклоних.
А към кавалера си, преднамерено рязко,
каза ти: “И този е влюбен, нали”.
Сякаш в отговор струните, в изтъпление,
зазвъняха под лъка игрив.
Но ти беше с мен, с младо презрение,
на ръцете си с трепета жив.
Тя се дръпна с движение на изплашена птица,
като сън мой, лека премина тя…
И полъхна парфюм, и се сведоха мигли,
а тревожно коприната й зашептя.
Но в огледалото ми хвърляше погледи,
дето викаха просто: “Лови!”
И мъниста звънтяха, и танцуваше циганка,
за любов крещяха зари.
1910 г.
SERVUS-REGINAE
Не призывай. И без призыва
Приду во храм.
Склонюсь главою молчаливо
К твоим ногам.
И буду слушать приказанья
И робко ждать.
Ловить мгновенные свиданья
И вновь желать.
Твоих страстей повержен силой,
Под игом слаб.
Порой - слуга; порою - милы;
И вечно - раб.
1899 г.
——————————
***
В передзакатны часы
Среди девевьев вековых
Люблю неверные красы
Твоих очей и слов твоих.
Прощай, идет ночная тень,
Ночь коротка, как вешний сон,
Но знаю - завтра новый день,
И новый для тебя закон.
Не бред, не призрак ты лесной,
Но старина не знала фей
С такой неверностью очей,
С душой изменчивой такой!
1901 г.
——————————
***
Одинокий, к тебе прихожу,
Околдован огнями любви.
Ты гадаешь. - Меня не зови -
Я и сам уж давно ворожу.
От тяжелого времени лет
Я спасался одной ворожбой,
И опять ворожу над тобой,
Но неясен и смутен ответ.
Ворожбой полоненные дни
Я лелею года, - не зови…
Только скоро ль хогаснут огни
Заколдованной темной любви?
1901 г.
——————————
***
Встану я в утро туманное,
Солнец ударит в лицо.
Ты ли подруга желанная,
Всходишь ко мне на крыльцо?
Настежь ворота тяжелые!
Ветром пахнуло в окно!
Песни такие веселые
Не раздавались давно!
С ними и в утро туманное
Солнце и ветер в лицо!
С ними подруга желанная
Всходит ко мне на крыльцо!
1901 г.
——————————
***
Мы встречались с тобой на закате.
Ты веслом рассекала залив.
Я любил твое белое платье,
Утонченность мечты разлюбив.
Были странныбезмолвные встречи.
Впереди - не песчаной косе
Загорались вечерные свечи.
Кто-то думал о бледной красе.
Приближений, сближений, сгорании
Не приемлет лазурная тишь…
Мы встречались в вечернем тумане,
Где у берега рябь и камыш.
Ни тоски, ни любви, ни обиды,
Все померкло, прошло, отошло…
Белый стан, голоса панихиды
И твое золотое весло.
1902 г.
——————————
***
Тебя скрывали туманы,
Самый голос был слаб.
Я помню эти обманы,
Я помню покорный раб.
Тебя венчала корона
Еще рассветных причуд.
Я помню ступени трона
И первы твой строгий суд.
Какие бледные платья!
Какая странная тишь!
И лилий полны объятья,
И ты без мысли глядишь.
Кто знает, где это было?
Куда упала Звезда?
Какие слова говорила,
Говорила ли ты тогда?
Но разве мог не узнать я
Белый речной цветок,
И эти бледные платья,
И странный, белый намек?
1902 г.
——————————
***
Она стройна и высока,
Всегда надменна и сурова.
Я кажды день издалека
Следил за ней, на все готовый.
Я знал часы, когда сойдет
Она - и с нею отблеск шаткий.
И, как злодей, за поворот
Бежал за ней, играя в прятки.
Мелькали жолтые огни
И электрические свечи.
И он встречал ее в тени,
И я следил и пел их встречи.
Когда, внезапно, смущены,
Они предчувствовали что-то,
Меня скрывали в глубины
Слепые темные ворота.
И я, невидимы для всех,
Следил мужчины профиль грубый,
Ее сребристо-черный мех
И что-то шепчущие губы.
1902 г.
——————————
***
Когда вы стоите на моем пути,
Такая живая, такая красивая,
Но такая измученная,
Говорите все о печальном,
Думаете о смерти,
Никого не любите
И презираете свою красоту -
Что же? Разве я обижу вас?
О, нет! Ведь я не насильник,
Не обманщик и не гордец,
Хотя много знаю,
Слишком много думаю с детства
И слишком занят собой.
Ведь я - сочинитель
Человек, называющий все по имени,
Отнимающий аромат у живого цветка.
Сколько ни говорите о печальном,
Сколько не размышляйте о концах и началах,
Все же, я смея думать,
Что вам только пятнадцатьлет.
И потому я хотел бы,
Чтобы вы влюбились в простого человека,
Который любит землю и небо
Больше, чем рифмованные и нерифмованные
Речи о земле и о небе.
Право, я буду рад за вас,
Так как- только влюбленный
Имеет право на звание человека.
1908 г.
——————————
***
Она пришла с мороза,
Раскрасневшаяся,
Наполнила комнату
Ароматом воздуха и духов,
Звонким голосом
И совсем неуважительной к занятиям
Болтовней.
Она немедленно уронила напол
Толстый том художественного журнала,
И сейчас же стало казаться,
Что в моей большой комнате
Очень мало места.
Все это было немножко досадно
И довольно нелепо.
Впрочем, она захотела,
Чтобы я читал ей вслух “Макбет”.
Едва дойдя до пузырей земли,
О которых я не могу говорить без волнения,
Я заметил что она тоже волнуется
И внимаельно смотрит в окно.
Оказалось, что большой пестрый кот
С трудом лепится по краю крыши,
Подстерегая целующихся голубей.
Я рассердился больше всего на то,
Что целовались не мы, а голуби,
И щчто прошли времена Паоло и Франчески.
1908 г.
——————————
***
О доблести, о подвигах, о славе
Я забывал на горестной земле,
Когда твое лицо в простой оправе
Передо мной сияло на столе.
Но час настал и ты ушла из дому.
Я бросил в ночь заветное кольцо.
Ты отдала свою судьбу другому,
И я забыл прекрасное лицо.
Летели дни, крутясь проклятым роем…
Вино и страсть терзали жизнь мою…
И вспомнил я тебя пред аналоем,
И звал тебя, как молодость свою…
Я звал тебя, но ты не оглянулась,
Я слезы лил, но ты нне снизошла.
Ты в синий плащ печально завернулась,
В сырую ночь ты из дому ушла.
Не знаю, где приют своей гордыне
Ты, милая, ты, ежная, нашла…
Я крепко сплю, мне снится плащ твой синий,
В котором ты в сырую ночь ушла…
Уж не мечтать о нежности, о славе,
Все миновалось, молодость прошла!
Твое лицо в его простой оправе
Своей рукой убрал я со стола.
1908 г.
——————————
В РЕСТОРАНЕ
Никогда не забуду (он был, или не был
Этот вечер): пожаром зари
Сожжено и раздвинуто бледное небо,
И на желтой заре - фонари.
Я сидел у окна в переполненном зале.
Где-то пели смычки о любви.
Я послал тебе черную розу в бокале
Золотого, как небо, аи.
Ты взглянула. Я встретил смущенно и дерзко
Взор надменный и отдал поклон.
Обратясь к кавалеру, намеренно резко
Ты сказала: “И этот влюблен”.
И сейчас же в ответ что-то грянули струны,
Исступленно запели смычки…
Но была ты со мной всем презрением юным,
Чуть заметным дрожаньем руки…
Ты рванулась движеньем испуганной птицы,
Ты прошла, словно сон мой легка…
И вздохнули духи, задремали ресницы,
Зашептались тревожно шелка.
Но из глуби зеркал ты мне взоры бросала
И, бросая, кричала: “Лови!…”.
А монисто бренчало, цыганка плясала
И визжала заре о любви.
1910 г.
