СРЕЩА
Пътят се извиваше плавно покрай ниви и поляни. В колата звучеше любимото радио - нежна музика, прекъсвана от време на време от натрапчиви реклами.
- Времето днес ще бъде идеално за плаж, 27 градуса на въздуха и 25 градуса на морската вода - изчурулика водещата с приповдигнат тон.
Ния стисна здраво волана. Времето беше идеално за плаж, а тя щеше да се поти пред колеги в конферентната зала във Варна. Оставаха й няколко часа до срещата.
Специално тръгна по-рано, за да има време. Никога не закъсняваше, защото винаги си даваше преднина, да събере мислите си, да се концентрира. Държеше да е подготвена и мразеше изненадите.
И точно тогава, от нищото, видя отстрани на пътя табелата за родния й град. Само 30 километра отклонение. Докато пътуваше съвсем беше изключила, че ще мине край него.
Имаше минута да реши дали ще се отбие или ще продължи по пътя си. Малко преди разклона направи рязък завой и колата се понесе по старото шосе. Щеше да побърза, нямаше да се бави.
Ръцете й нервно тактуваха по кормилото, вълнуваше се като при първа среща с любим. Първо, видя моста, после белите блокчета и после гарата. Загаси колата на паркинга и тръгна пеша. Стотици пъти беше изминавала този път, бързайки към училището. Сви покрай реката и улицата с ниски къщички.
Забави крачка, трябваше да бърза, а краката й сами забавяха ход. Доплака й се, натисна я в гърлото мъка, която нито можеше да изплаче, нито да преглътне. Точно по тази улица ходеше до леля Стефка. На съседната живееха чичо Митко и леля Митка.
Животът ги беше свързал и по имена, и по любов. Бяха роднини на баба й по бащина линия, но така и не разбра кой на кого какъв се пада. Обичаше да ходи у тях, защото я посрещаха със сладки, радваха й се като на родно дете, защото Митка и Митко си нямаха свое.
Нямаше представа дали още живеят в блока до старите къщи с голямата асма. Искаше да се отбие и там, но нямаше време. Продължи по пътя си и точно тогава чу зад гърба си:
- Ния?!
Обърна се, срещу нея стоеше жена, която учудено се взираше в нея.
- Ама ти си Ния! Леле, откога не съм те виждала! - жената се приближи и я прегърна.
Ния отвърна на прегръдката, усмихвайки се глупавото - че те минаха двайсет години!
- Е, толкова много! - колебливо се включи в разговора и тя.
- Ама ти си си същата, същото Нийче от класа.
- И ти не си се променила - отговори Ния, опитвайки се да си спомни кое това момиче с широката усмивка и сините очи. Лицето й оставаше загадка за нея. Толкова ли беше остаряла, че е започнала да забравя и съучениците си?
- Ти на гости ли си дошла? - продължи непознатата - миналата година правихме събиране 20 години от завършването, ама ти не дойде. Стефан каза, че си в София. То бая народ е там, ама се посъбрахме де, само ти липсваше. Е, ще кажа на брат ми, че съм те видяла. А ти как си?
- Аз всъщност бързам, имам работна среща във Варна, а искам да отида при моите.
- О, добре тогава, няма да те задържам. Ама като си идваш, звънни за по едно кафе.
- Да, непременно.
Ния остана да наблюдава отдалечаващата се фигура, така и не разбра коя е, че и с брат.
Толкова отдавна беше напуснала родния си град, че лицата от миналото все повече избледняваха. В един момент образите съвсем щяха да се размият и да изчезнат.
Продължи да крачи. Градът си беше уж все същият, но и променен. Големият магазин на ъгъла, от който си купуваше и дрехи, и тетрадки, вече не съществуваше. Вместо него сега имаше магазин за втора употреба.
Киното срещу него беше превърнато в кафене с големи чадъри, стигащи до тротоара. И сладкарницата с любимите пасти вече я нямаше. Всички места, с които свързваше детството си и които беше приемала за вечни, се оказаха най-променени.
Ускори крачка, трябваше да прекоси целия център, за да стигне парка. Приближаваше се. Отдалече видя каменната ограда, все така закриваща наполовина паметниците - старите гробища на града. Странно архитектурно решение - гробище в центъра.
Прекоси заключения параклис и тръгна по отдавна утъпкани пътечки. Баба й на времето разказваше, че е тичала безгрижно по тях, от единия край до другия. Не помнеше. Била е твърде малка, за да остане спомен.
Но може би оттогава гробищата не я плашеха, а й носеха спокойствие. Виждаше ги, пътувайки с колата - извън града, отдалечени и самотни.
Не ги приемаше за черна поличба, а за знак свише, Господ я подсещаше, че е време да посети и своите. Сега от бързане забрави да вземе цвете, свещ. Идваше с празни ръце, носеше само себе си.
С годините каменните паметници с кръстовете бяха потъмнели. Някои клюмнали на една страна, приличаха на руини от древен град. За разлика от магазините, които видя в центъра, тук нямаше промяна.
Пътечките, параклисът, дърветата - всичко беше постарому. На това място времето забавяше своя ход и спираше. Ния приближи до стар паметник със снимка на младо момиче.
- Здрасти, мамо!
И заплака. Вече не бързаше за срещата във Варна. После й разказа всичко - за децата, за работата, за мъжа. След това помълчаха двете, една млада майка и порасналата й дъщеря.
