НИКОЙ НЕ Е НЕВИНЕН
превод: Ахмет Емин Атасой
НИКОЙ НЕ Е НЕВИНЕН
След ужасяващата лудост, след като
Си разотиде сганта, в самотните нощи те
Като бити и неми, оковани във възглавниците
Не се ли стряскат на сън от хармониката на Асаф*,
Свиреща марша на смъртта срещу пламъците?
В една хотелска стая крехките младежи
Когато с гърчове умират от задушаване
Онези, които ги заливат с бензин за удоволствие,
Някога като се наведат да целунат своите деца
Няма ли да усещат по устните си вкус на изгоряло месо
И няма ли да ги задуши неговата ужасна миризма?
Тези черни мъже, отгледани от Бога на омразата,
Които обожествяват единствено смъртта, те, някой ден,
След дъждовете проливни, когато слънцето се усмихне
Весело по клоните на дърветата, няма ли да се изпитват
Срам от вятъра и няма ли да ги е страх от водата?
Все някога раздялата ще почука по всички врати
В някоя привечер или пък в ранните часове на деня,
Тези, разбивачи на сазове и подпалвачи на стихове,
Когато им се поиска да излеят болката си с песен
Или да я съхранят безшумно дълбоко в душите си
Няма ли започнат да удрят в стените мръсните си тела?
Никой да не си мисли, че е невинен, никой!
Защото цялата страна хвърли дърва в кладата на Бехчет (2)…
Тези, които се кланят пред страха със ръждясали сърца,
Когато почувстват в душите си диханието на смъртта
Няма ли да ронят някоя сълза поне за този жив дим?
________________
(1) Асаф Кочак (1958 - 1993), карикатурист, изгорял жив, свирейки със своята устна хармоника, по време на пожара в хотел „Мадъмак” (в гр. Сивас), причинен от ислямски фундаменталисти.
(2) Бехчет Айсан (1949 - 1993), поет, жертва на същия пожар.
ПРИВИЛЕГИЯТА НА МОРЕТО
Пепелта трае дълго, бях казал,
С един глас, обожаващ своето поражение
И гледайки в далечината, която виждах само аз.
Твоето тяло и думите ти бяха онази близост,
Която превръща Истанбул в роден дом на човека
Твоите ръце бяха хилядите езера върху масата,
които крадяха трапчинки от липовите листа.
Бях се завърнал от едно пътуване с дълга сянка.
Улиците се губеха в полицейските блокади
Стаите вдишваха и издишваха само своя образ…
Не се виждаше нито течащата вода, нито страната на вятъра
Всеки по свой начин покриваше слънцето.
Ти говореше със поглед, забит в друга далечина,
А в гласа ти се криеше привилегията на морето:
„Който няма мечти, за него няма и поражение
Разкаянието е човешки номер, скроен на самия себе си,
В стремежа му да се оплита във всичко, което преживява.”
Не зная дали от очите ти или от моите мечти, но
Разширява се синината на степта откакто се завърнах…
АЗ СЪМ ПОБЕЛЯВАЩА РЕКА
Откъде ли разбирам, че остарявам вече
По това, че жените непрекъснато хубавеят
Слънцето по-бързо крачи по небето
Водите са по-хладки, вятърът по-студен
Преди с желание говорех по всяка тема
А сега само слушам с една широка усмивка
Няма ги вече големите сгради, светлите чаршии
Cега кисна по кафенетата на затънтените улици
Детството, от което се мъча да се отървавам
Отново го научавам с учудване от децата
Всички гласове се превръщат в кънтяща пустош
Струва ми се, че каквото имах да кажа, го казах
Чуя ли някой да пее някаква тъжна песен
Тутакси изтръпвам, миглите ми се навлажняват
Кратки думи, обикновени вещи, любов към котките…
Вода съм аз в реката на времето и течейки побелявам
Откъде ли разбирам, че остарявам вече
По това, че жените са красиви и са далече от мен
БОЛЕЗНЕНА ВРЪЗКА
Любима,
Ако тази страна беше безвинна колкото твоето тяло,
Нито една майка нямаше да обвини държавата заради своя син
ИЗ „ДЪЛБОК РАЗРЕЗ 26 - 46″
26.
Полицаите напълнили площада,
Биеха безразборно хората
„Изглежда това ще е, си помислих,
Свободата на насилието”.
Инстинктивно си обърнах лицето
Нагоре към небето и видях, че
Слънцето нямаше униформа.
