ТВОРЧЕСТВО

Драгомир Шопов

ТВОРЧЕСТВО

Наблюдавам думите
в моето стихотворение.
Утрото в тях като гадател
ми подсказва пътя,
който трябва да извървя.
Залезът в тях
ми припомня пътя,
който съм извървял.
Тясното пространство между думите,
заето от удивителни, въпросителни,
многоточия, точки
само допълва усещането,
че нищо вече
не може да се повтори.
И аз не мога вече да се повторя.
Дълго и красиво обичах,
даже сянката на любимата жена обичах.
Слушах вятъра,
който ми разказваше
за своята старост,
съчувствах на ранената в полет птица…
Наблюдавам думите
в моето стихотворение.
Когато отнякъде
те дойдат при мен,
трябва да са точни,
изразителни, неочаквани,
разбираеми.
Такива може би ще са нужни
на някой по-късно роден.
Както са нужни
ръцете на ваятеля,
за да създаде от парчето глина
тяло на жена.
Както е нужен
размразеният капчук,
за да напомни,
че пролетта е наблизо.
Както е нужен брегът,
за да спира набезите
на разсърденото море.
Наблюдавам думите
в моето стихотворение.
Всичко - в думите.
Всичко - в поета.

С крила прегръща го небето.


АБСУРДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

След среща с творчеството
на художника Салвадор Дали.

Връщам се оттам,
където никога не съм бил.
Ще ви разкажа за всичко,
което не видях.
Ако мълчах, ако не говорех,
никога не бих си простил.
А без прошка
как да повярвам, че умрях?
Нищо. Просто нищо. Бяло платно.
И някакви знаци непроумени.
Сега или тогава? Все едно.
Аз или някой друг в мене.
Път без начало и край. Къде?
Градина без извор, без лехи,
без птици.
Някой нощем небето краде.
Друг изнасилва момичета,
девствени още,
истинска любов не познали.
Дните са тъмни нощи.
А една хиена
в краката ми се гали.
Там никога, никога не съм бил.
Никога нищо не съм видял.
Със сладка отрова съм се напил
и отровен,
съм се събудил оцелял.
Нищо. Бяло платно. Мъртви цветя.
Хилави ангели месят погачи,
а земята разтваря уста -
всеки миг ще заплаче.
Нищо не съм видял. Нищо.
Връщам се оттам,
закъдето съм се запътил.
Пътят се раздвоява, разнищва.
Иска да ме погълне пътят.
Той знае -
никога не съм бил там,
закъдето отивам,
а всъщност се връщам.
С много хора съм,
а съм сам, съвсем сам.
Колко красив е пожарът,
в който се ражда моята къща.


***
Изкачваме се по висока планина.
Опасен път. Скали и пропасти отвесни.
И чухме двама във зелена тишина
забравения глас на птиците небесни.


***
Сънува сън последният синчец
в градината на спомена,
където мен ме няма.
Но чувам - свири закъснял щурец.
Каква утеха, че сме с него двама.


СЪВРЕМИЕ

Мое късно нощно бдение.
За кого? За какво?
Може би за думите в мене,
недочакали рождество.
В прозореца призрачно свети
неразплакана още луната.
Ангелите с нещо сега са заети -
дали не търсят в България
рая на земята?
Ако някой така ги е орисал,
значи, че ги е лъгал безмерно.
В светите книги не е записано -
черно на бяло, бяло на черно -
че рай може да съществува там,
където истината е бездиханна,
където безчестният чест си купува,
а лековерни тълпи крещят:
„Разпни го!” и „Осанна!”
За кого крещят? За какво?
За когото им диктуват
лъжливи политици със сделки тъмни
в тъмни години.
В Новия завет
за плодовете на лъжците пише:
„Бере ли се грозде от тръни
или от репеи смокини?”
Колко ли троянски коне
с чужди дъски сковани
са изпратени тук,
за да помогнат на България
да падне на колене
с неизлечими рани?
Мое късно нощно бдение.
Въздухът е изтънял от умора,
а Бог над мен
е навел ореолна глава.
Той е милост и изцеление
за още живите хора,
забравили,
че са имали рождества.