Димитър Хаджитодоров

Снегът на спомена…
Александър Михайлов

Кварталът е презастроен и неузнаваем. Запазили са се само улиците, водещи към твоя прозорец.  Жилищният ви блок е на повече от половин век и се губи сред новите сгради. Балконът, от който ти ми махаше с ръка, е овехтял и неподържан. Гледам го като археолог, заровен в небитието на спомените.

Помниш ли, в гимназията действително мечтаех да следвам археология. Бях в много добри отношения с учителя по история, въпреки твърденията на класния ми ръководител, че в България няма кой знае какво за откриване. Никой не споменаваше колко много зависеха проучванията от финансирането, определяно планово…

Родителите ми клатеха глава и не криеха, че се интересувам от неперспективна професия. Но аз четях „Роман за археологията” на Керам, преживявах със затаен дъх перипетиите, съпътствали Шлиман и Картър, и сънувах тяхната слава.

Майка ти, - „Мама Ани”, както я наричаше ти на шега, -  сигурно също мислеше, че фантазирам, но тъй като бе дочула, че съм възпитано момче, нямаше нищо против да излизаме заедно. Баща ти бе по-директен - той считаше, че младеж като мен, с добър успех, трябва да получи инженерно образование. За теб настояваше да постъпиш в механотехникума на „Опълченска”, макар че ти имаше съвсем други интереси.

Помниш ли годината преди да отида войник?

Ходихме няколко пъти на опера, веднъж дори гледахме „Травиата” заедно с „Мама Ани”, и аз демонстрирах познанията си пред нея. Повтарях чутото от татко, но тя бе поразена от факта, че дружиш с толкова интелигентен младеж.

На теб разказвах за учителката по литература и за интересните й  уроци и ти пожела да я чуеш. В училището те представих като моя сестра и помолих да присъстваш в часа. Номерът мина и ти не скучаеше в атмосферата, която преподавателката създаваше…

Месец по-късно дойде абитуриентският ми бал. Призори, когато прохладният полумрак прояснява усещанията, стоях с приповдигнато настроение под твоя прозорец и, без да си давам сметка колко е часът, свирках високо, за да известя за присъствието си. Едва ли би ме чула, но от един прозорец някой се провикна:

- Ей, даскале, сега ли намери време да вдигаш шум?!

Когато минавам край вас, отново подсвирквам сигнала ни. Той се губи, заглушен от автомобилите, а и теб те няма там, за да излезеш. Стърча минута - две под балкона ти, повтаряйки на ум все един и същ монолог, но той едва ли би те заинтересувал…

Помниш ли как получих наградата  за литературния конкурс на вече забравено списание? И как ти ме представи тържествено пред твоите родители, макар че се познавахме донякъде.

Точно тогава майка ми реши да отиде в Хисаря, защото страдаше от жлъчни кризи. Тя настоя да я придружа, тъй като татко не можеше да излезе в отпуска. Това бе неочаквано събитие, но древните развалини там ме интересуваха, въпреки че не издържах приемния изпит по история и предстоше да отида войник.

Мама посещаваше лекарите и баните, а аз обикалях високите стени и мечтаех как след казармата със сигурност ще изучавам археология. Представях си също, че ще пътешестваме с теб от Велики Преслав  до Черно море по Камчия и ще попаднем в романтичния лес при устието на реката.

Кратките писма, които ми изпращаше, ме изпълваха с надежда. Помниш ли, на едно от тях ти написа върху плика стиховете на Сафо:

„На боговете свещени е равен,

който може да съзерцава твоя лик хубав спокойно,

да се упива от несравнимий глас

и в усмивката твоя да прочита, че е ЛЮБИМ.”

Майка ми взе пощата, хвърли един поглед към строфата, но се въздържа от коментари.

Още пазя тези редове дълбоко в чекмеджето си…

Доста по-късно съобразих, че те са озаглавени „На сбогуване”… Стечение на обстоятелствата, естествено…  Мислехме ли тогава, че и това може да ни се случи?

Три седмици след завръщането ми в София получих войнишкото повиквателно.

Ти не дойде на изпращането ми в казармата, защото чувстваше, че майка ми трудно те понася…

На гарата, когато заминавах, ти стоеше сама встрани на рампата и отдалеч ми махаше за сбогом…

После… започнаха „дълги тягостни дни”, както се пееше в една стара италианска песен…

Първите ми известия бяха кратки и ти сигурно си чувствала недобре прикритото безпокойство в тях. Тежеше ми не службата, а опасението, че старите войници ще отмъкнат някое твое писмо и ще издевателстват над текста… След време се окопитих и започнах да пиша по-нормално.

Ако знаеш само с какво нетърпение чаках писмата ти! Всеки от нас имаше приятелка и когато се заемаше с  кореспонденция, другите шеговито го наричаха с името на неговото момиче - Стефчето, Лили, Кинчето и т.н. Опитаха се да прикачат и на мен твоето име, но аз се озъбих рязко и те престанаха да ме поднасят…

Помниш ли първата ми отпуска? Преди да се прибера у дома, аз звъннах на вратата ви и влязох с тежките обувки. Срещата  беше радостна, но ти неочаквано заяви, че съм се променил. Бях неопитен и не проумявах сериозно ли говориш или имаш нещо наум…

После ти спря да пишеш. Не бях единственият, естествено, но този малък спомен досега ме натъжава. Потърсих те през полагаемата отпуска, когато дойдох с идеята уж да се явя на изпит по история. Излизахме няколко пъти и прекарахме приятна вечер в новооткрития комплекс „Орбита”, но ти подметна като на шега, че не знаеш какво би правила, ако решиш да се омъжиш… Аз не предложих нищо в отговор, надявайки се на близкото уволнение.

Смисълът на твоите думи, казани мимоходом, се изясни след завръщането ми от казармата. Подсвирквах сигнала под балкона ти, но вместо теб се показа „Мама Ани”  и ме помоли на висок глас повече да не те търся, защото си сгодена и скоро ще вдигате сватба…

Няколко месеца по-късно майка ми съобщи, че те видяла в града и че ще имаш дете, но не бяхте разменили нито дума…

Срещнахме се случайно след години, вече на възраст, и разговаряхме като отдавна познати приятели. Ти продаваше стоки в неголям магазин и изглеждаше уморена и като че обезверена. Живееше сама и се грижеше за сина си.

Радостно ми бе да пием кафе заедно, но разстоянието между нас бе невероятно. Аз не станах археолог, нито пък ти инженер. Бяхме принудени да се заемем с професии, каквито ни предложи живота, за да подържаме семействата, които създадохме. Всичко друго остана далече назад…

- Можехме да се оженим и да бъдем заедно през цялото това време - каза ти неочаквано, когато разказах за ежедневието си.

- Аз съм виновен… Не се държах както трябва… - поех великодушно и малко лицемерно негативите.

- Кой знае дали щеше да бъдеш щастлив с мен? Можеше да объркам живота ти с някоя прищявка… - поклати глава ти.

Мълчахме две-три минути, след това ти се довери като на близък човек:

- Собственикът на магазина наближава 90-те години, но е с ума си. Предлага ми да се оженим и да ми прехвърли обекта. Би ли ми станал свидетел?…

- Разбира се - отговорих аз, без много да се замислям. - Кога ще е сватбата?

Вечерта казах на майка ми за срещата ни и за неочакваното предстоящо събитие. Тя се смя от сърце на новината, забравила някогашната си антипатия, после добави полушеговито:

- Все пак помисли, преди да отидеш в гражданското… Нали знаеш, „…на първо либе се кум не става…”.

Преди три години отново надникнах в магазина,  за да те поканя на кафе, но ми казаха, че си напуснала страната. Никой не знаеше нищо повече.

Потърсих те във фейсбук, но и там не те открих…

Твоето име е заличено върху пощенската кутия на вашия блок. Последният спомен бе малкият некролог, известяващ  кратко, че „Мама Ани вече си отиде”…