МОМИЧЕТО НА СПИРКАТА

Владимир Георгиев

Автобусът закъсняваше. Антон сви юмруци и пръстите му изпукаха. Посли отри ръцете си една в друга. Студено. Февруари започваше по-студен от януари. Снощи заваля сняг - пухкав и лек, а на сутринта всичко беше побеляло, температурите тръгнаха надолу и земята, доколкото се виждаше тук и там, се скова. Локвите замръзнаха и той се радваше, че минаващите автомобили не можеха да го опръскат с кал. Шофьорите го правеха нарочно, убеден беше. Но това не му пречеше. Чувстваше се така, сякаш унижението спрямо него беше нещо естествено. Веднъж на спирката завари едно момиче, на около двайсет и пет години, и му предложи да застане пред него и да го пази от пръските.

- Но колите и вас ще опръскат - погледна го то смутено. Антон реши, че е студентка.

- Нека.

Студентката вдигна вежди.

- И защо? Защо да цапат вас вместо мен?

Не знаеше точно какво да й отговори. Досети се:

- Аз съм мъж - каза.

Момичето отново вдигна вежди и замълча.

Това момиче чакаше на спирката всеки делничен повече в продължение на осем-девет месеца - бяха съвсем сами там, в един същи утринен час. В целия квартал, изграден през последните десетина години с нови и модерни еднофамилни къщи, жителите не ползваха обществения транспорт. Предпочитаха сигурността, удобството и уюта на автомобилите си. Антон се впечатляваше от факта, че студентката стоически мръзне през зимата или се пече под палещото слънце лете, защото спирката нямаше козирка; до таблото имаше само малка и набързо скована пейка, която никой не ползваше. Впечатляваше се, че идва по по утъпкания чакълест път от оная голяма къща, издигната наскоро по средата на възвишението на обезлесения хълм, идваше с бавна и спокойна походка, сякаш се разхожда в парка: за какво й беше това достойнство, нима можеше с него за прикрие факта, че джапа в калта през пролетните дъждове и докато стигне до спирката, обувките й вече не приличат на нищо? И понеже нямаше на какво друго да се чуди, дивеше се защо живее в тази огромна къща, а изглежда, че няма пари? Наемателка ли е? Знаеше от личен опит, че да ползваш автобус номер 42 е своеобразно наказание, което човек или си самоналага, или го приема като нещастен знак на съдбата. Градчето беше нещо като квартал на големия град и този автобус минаваше през циганския квартал и през още две съмнителни общежития, преди да стигне до метростанцията, която водеше към центъра. Хората, които пътуваха в него, бяха с вид на затворници или на такива, които непременно се канят да влязат в затвора. Търсеха си причина за това, включително в автобуса - блъскаха се, плюеха, замеряха се с пържените картофки от дюнерите, които незнайно защо винаги държаха в ръцете си, понякога пушеха и пиеха ракия от двулитрови бутилки. Нехаеха, че на надписите пишеше, че всичко се заснема с видео. Никой не вярваше на тези надписи, а и повечето табели във возилото бяха изпочупени. Контрольори нямаше.

Антон направи крачка към шосето и се загледа в далечината. Не, никакъв автобус не се задаваше. Значи ще трябва да чака още двайсет и пет минути, докато пристигне следващия. Случваше се. Ако не дойдеш десет минути преди часа на разписанието, възможно е да изпуснеш рейса, нищо че уж си дошъл навреме. Разписанието беше ориентировъчно, а и шофьорите не спираха на всяка спирка, особено когато не се виждаха чакащи или никой не стоеше от вътрешната страна на вратите и не даваше знак, че желае да слезе. Такива бяха правилата. Те се спазваха за разлика от онези, които бяха написани върху табелите.

Сгуши се, повдигна яката на палтото си и се замисли. Искаше му се да мисли за нещо приятно. Така щеше да потисне участта, която го принуждаваше да стои на тази спирка сам-самичък. Пък и не обичаше тази дума. Какво значи участ? Съдба ли? Ако е съдба, значи по-разумно е да я приеме такава, каквато е. Той няма пръст в тоя работа. Да, чел беше, че човек трябва да обича съдбата си, ако иска поне малко да се радва на своя живот - такъв или инакъв. Но беше чел и други неща - че истинският, смелият, свръхчовекът може да надмогне съдбата и да сътвори от участта си нещо много по-различно от това, което му е предопределено.

„Глупости - ядоса се. - Какво значение има? Вали сняг. Студено е. Снегът пита ли се защо пада от небето? А студът - защо е, собствен смисъл има ли или се дължи на чужда воля? Човекът много си въобразява. Иска да знае причината за всичко и най-вече - да знае причината, че е жив. Да, много насериозно се приемаме. Това е. Аз стоя на спирката и чакам автобуса. Това правя в момента, защото така трябва. Точка.”

Снежинките започнаха да падат по-бързо. Бяха по-тежки от снощните. По едно време му се стори, че вижда някаква черна точица в далечината - от чакълестия път под хълма, където се появяваше онази интересна студентка, същата, дето се чудеше защо беше готов да стои пред нея и да я пази от пръските на калта. Точката постепенно се увеличи и той видя черното палто и високите ботуши. После разпозна и лицето. Тя беше. Мина повече от година, откакто момичето престана да идва на спирката. Антон реши, че е напуснала квартала, че е завършила обучението си и се омъжила, заминала е със съпруга си нанякъде или нещо такова. Известно време мислеше за нея. Странно беше тяхното мълчаливо общуване. Понякога се поздравяваха. Сухо и студено, като че ли имаше някаква невидима причина да не се сближават. А и защо да го правят? Деляха ги около трийсет години - достатъчно разстояние, което времето осигурява на хората, за да се чувстват съвсем далечни и чужди един на друг. Но имаше дни, в които разменяха по една или друга реплика. Например:

- Добро утро - ще каже Антон.

- Добро утре - ще отговори момичето.

- Днес не е студено.

- Не. Не е.

- Вчера беше много по-студено.

- Да. Така беше.

Дотук. С диалози като този вероятно след десетина години щяха да научат дори имената си. Но и двамата нямаха нужда от това. Събираше ги само спирката и чакането, което понякога беше толкова безкрайно, че придобиваше собствен смисъл. Събираше ги и онова мълчаливо, но тръпчивои неприятно усещане, че автобус номер 42 или ще закъснее, или ще пристигне претъпкан, за да осигури на качващите се пътници правостоящото място до входа -  входът, който само след още няколко спирки щеше да бъде запушен с лицата, с огромните торби, вечно пълни с нещо метално или стъклено, с одимените и оцапани с блажна боя маркови дрехи на шумните обитатели на циганския квартал.

Въпреки спомена за онова почти безразлично и глуповато общуване помежду им, Антон се зарадва, че видя студентката отново. Все пак тази неочаквана среща беше нещо разнообразно, нещо ново. Погледна часовника си - имаше още петнайсет минути до идването на следващия автобус. Щеше да има време да помълчи с друг човек на спирката. Това не е малко. А и щеше да огледа момичето и да започне да си прави отново онези задълбочени и вероятно погрешни изводи за живота, съдбата и битието му. Това беше чудесен начин да не мисли за своя живот, съдба и битие.

Момичето се доближи и поздрави.

Антон се изненада. Значи го помни.

- Вие ме помните!

- Да, защо не?

- Не знаех, че мога да създавам спомени у някого. Особено у млад човек. Как сте?

- Добре, благодаря.

Ето пак онази точка; паузата, която правеше по-нататъшният диалог невъзможен или непотребен.

- А вие как сте? - попита го момичето и тъжно присви вежди. Очевидно обичаше да си играе с веждите, беше доста умела. Но за Антон не стана ясно какво точно означава тази игра.

Смути се. Беше предположил, че разговорът е приключен, но се оказа продължен с въпрос, който отдавна не му беше задаван.

- Аз ли? Кога?

Студентката се засмя. Носеше черна шапка, леко килната настрани.

- Днес.

- Извинете за… Днес съм добре. Студено е.

- И вали сняг. Затова ли сте добре?

Въпросът му се стори провокиращ. Как да отговори? Защо да отговаря? Откъде-накъде ще му задава такива сложни въпроси, при това рано сутрин, когато повечето почтени хора са махмурлии, а другите още не са успели да се напият като хората. Та нали той самият не смееше да си задава такива въпроси! А сега някаква непозната, с високи ботуши и килната шапка, се опитва да го изтърбуши отвътре, да го накара за признае неща, които не беше готов и не искаше да признава. Все пак изкриви устните си в усмивка и сподели:

- Може и така да е. Знам ли. Вали сняг. Студено е. Добре съм.

- По-важно е как човек се чувства, отколкото как е в действителност.

- Да, вероятно. При жените определено е така. Вие сте зависими от чувствата. Или сами се поставяте в такава зависимост.

Веждите на момичето отново подскочиха. Антон продължи, сякаш четеше някакъв готов текст:

- Ами така е. Измисляте си чувство, въобразявате си, че то е истинско и живо и му позволявате да води постъпките и действията ви. И когато по-късно осъзнаете, че сте постъпвали погрешно и дори че сте злоупотребявали с чувствата на другите, имате оправданието, че сте били подвластни. Не че сте се заблудили, не че сте се поставили сами в безизходицата на живота, а просто… сте били водени от чувствата си. Същите, които сте си въобразили, че съществуват.

Каза го и извърна глава. Каква ги приказва? И защо напада? Защото се подразни от въпроса й ли?

- Така ли мислите наистина? - Гласът на студентката прозвуча хладно.

- Така го чувствам. - Неговият глас беше още по-хладен.

Стори му се, че добре й отговори. Сега щеше да я накара да млъкне. Най-после.

Така и стана.

След малко автобусът дойде. Антон влезе през последната врата и ловко се хвана за висящата дръжка. От опит знаеше, че това е най-добрият избор за правостоящите - може да висиш във въздуха на завоите, но няма опасност да паднеш в краката на другите. Старото возило потегли и той се огледа. Някой усърдно беше избърсал с опакото на ръката потния прозорец. През него Антон с учудване забеляза как черното палто, черните ботуши и черната шапка постепенно се отдалечават. Момичето беше останало на спирката.

Антон повече не го видя.