Виктор Хара

превод: Никола Инджов

НА ЛУИС ЕМИЛИО РЕКАБАРЕН

Слагам в твойте разтворени длани
китарата на певеца,
копача на миньора,
ралото на орача.
Рекабарен, Луис Емилио Рекабарен,
най-сърдечно ти благодаря
за огъня!
И с ветровете, и с ветровете
на мойта пампа
твоят глас минава на север
и на юг.

Дърво на толкова надежди,
роди се ти в слънчева люлка.
Зрее твоят плод и вече
в свободата ще узрей докрай.
Рекабарен, Луис Емилио Рекабарен,
най-сърдечно ти благодаря
за огъня!
И с ветровете, и с ветровете
на мойта пампа
твоят глас минава на север
и на юг.

——————-

*Луис Емилио Рекабарен - основател на Чилийската комунистическа партия - Б. прев.

СТАДИОН „ЧИЛИ”

Пет хиляди сме
на тази мъничка земя в средата на града,
пет хиляди сме,
а колко ли е общият ни брой
по други градове и в цялата страна?
И само тук -
десет хиляди ръце за рало,
десет хиляди ръце за струг.
Колко работен народ
в болката, в студа, в ужаса, в глада,
от лудост и насилие терзан.
От нашите шестима се загубиха
в безкрайното пространство на звездите.
Един бе убит, а друг измъчван бе така,
сякаш не беше човек, сякаш същество живо не беше.
Останалите се освободиха от страха по друг начин:
един политна в пустотата, в стената втори главата си разби,
но всички бяха
с очи студени, може би това бе взора на смъртта.
Какъв ужас предизвиква лицето на фашизма!
Той върши делото си с точност несмутима,
не го вълнува нищо.
Ордени са за фашистите кървавите капки,
подвиг е за тях мръсното клане.
Този ли свят ти създаде, господи боже мой!
Твоите седем дни на труд и надежда за това ли бяха?
Между тези четири стени само едно число съществува,
не нараства,
а смъртта все повече и повече кръв иска.
Внезапно ме разтърсва действителността
и гледам тази буря утишена.
В сърцето на фашизма пулс машинен се долавя,
когато солдафоните пристигнат с престорени лица.
А Мексико? А Куба? А светът?
Нима ще премълчат това безчестие?
Сега сме десет хиляди ръце,
които не работят.
И колко сме във цялата родина?
Кръвта на Другаря президент
ни удря по-болезнено от бомби и картеч.
И нашият юмрук така ще удари отново!
Песен, трудно ми е да те изпея,
щом ужасът гърлото ми стяга.
Ужас, сред който живея още,
ужас, с който умирам вече.
Чувствувам се в безкрайността
и в свършека на света.
Ето защо и песента
с тишина и вик разлюлява кръвта.
Което видях - не бях виждал,
което усетих - не бях го усещал…

—————

* Последна песен, съчинена от Виктор Хара. Написана е на стадиона „Чили”, превърнат в концлагер. Песента има няколко варианта. Този е предоставен от съпругата на певеца Жоан Хара - Б. прев.