Елена Петрова

Поспряла луната да си отдъхне край блатото. Вятърът понесъл купчинка листа и ги разпилял по повърхността. Оживени звуци се носели от къщата край брега. Надзърнала луната и спуснала лъчите си, за да разбере каква е тази веселба.

Дълги години стопаните на този беден дом се молели за детенце. Надявали се на чудо и ето - настъпил бленуваният миг. Малко невинно момиченце отворило очички, за да огледа света, в който се появило. Протегнало ръчички към майка си и се усмихнало.

Майката го прегърнала, но стъписана го върнала в кошчето.

Луната се наклонила да огледа по-отблизо. И тогава видяла как при всяка усмивка на момиченцето кестенявата му косица се превръща в клонче.

- Защо, Боже! Защо? - отчаяно изплакал бащата и хукнал навън.

Луната се скрила зад облак и оставила нощта непрогледна.

Стопаните криели своята рожба от света, но я обичали и вярвали, че за всяко чудо си има причина. Така пораснало момиченцето и се превърнало в прекрасна девойка.

Тя винаги носела на главата си странни шапки. Когато се натъжавала, от сълзите й се раждали цветя, които криела в ръкавите си.

Събирала цветята, а от тях изработвала прекрасни венци, с които семейството успявало да се препитава. Родителите й я кръстили Връбка.

Така Връбка страняла от света и копнеела да бъде обикновено момиче. Нямало как да знае, че съдбата друго е предрекла.

Млад момък пътувал през техните земи. Разчуло се, че идвал отдалече. Търсел приключения и чудеса.

Родителите на Връбка били вече на възраст. Страхували се за участта на клетото си дете, ако попадне в ръцете на зли хора. И без това се носели слухове чак до далечните градове за момичето със странните шапки.

Родителите помолили Връбка да се скрие за няколко дни в близката пещера, докато момъкът си тръгне. Натъжила се довойката, събрала малко храна в една торбичка и тръгнала към пещерата. Сълзите й се стичали, а под краката й растяла цяла пътека от цветя.

Влязла тя в пещерата и видяла как безброй светулки я водели навътре. Колкото повече вървяла, толкова по-светло ставало. Изведнъж се озовала на прекрасна полянка, а до нея малко ручейче шепнело на камъчетата приказки.

Връбка се възхитила от тази недокосната от човешка ръка природа и се заслушала в приказката.

През това време младият момък проследил пътеката от цветя и открил пещерата.

Тръгнал навътре.

Когато излязъл на поляната, замръзнал на място от страх да не развали магията. Пред очите му стояла красива девойка.

Тя го приближила и попитала:

- Кой си ти, странниче? Какво търсиш тук?

- Тебе търся, вълшебнице! Да те обикна и да ме обикнеш, а после - каквото ни е писано от съдбата.

- Коя е съдбата? И защо да ни е орисала? - попитала Връбка и се усмихнала.

Кичурче от косите й паднало като клонче върху рамото й. Тя притворила очи и зачакала момъкът да отговори.

За нейно учудване, той се приближил и докоснал клонката на рамото й.

- Ти трябва да си горската фея, която луната е подарила на земята. Нея търся, за да обикне мен, сирачето.

- А ти откъде си чувал тази приказка? - попитала Връбка и цялата й коса се превърнала в клонки.

- Някога, край един бряг, вятърът залюлял детско кошче. Кошчето паднало в реката, а в него съм бил аз. Той ми разказваше тази приказка: ,,Ще откриеш твоята любима, но за да сте заедно, ще трябва да забравиш този свят.‘‘

- Така ли? - плеснала с ръце Връбка и засияла от щастие.

Но в този миг краката й се слели със земята и докато изрече:

- Помогни ми…

…се превърнала в плачеща върба.

Момъкът приседнал до нея и заплакал. Върбата се протегнала и го прегърнала. Закапали върху момъка капчици от чудодейните сълзи на девойката и той се вкаменил.

И днес вятърът разказва за една пещера, в която двама родени един за друг се прегръщат.

Нощем като плачеща върба и камък, а денем - ръка за ръка следват съдбата си.