СВИНКА С КАНТАР

Петър Селяшки

Дядо Христо се загледа отсреща в подметнатите стърнища, където нещо започна да блещука, сякаш някой изневиделица и нехайно захвърли парче елмаз.

- Гледаш ли онова там, дето свети? - вдигна той почернялата си от работа и от слънцето длан. - Щом видя такова нещо, акълът ми все се отплеснува към младите години… И не знам защо нещо ме кара да си спомнювам за един мой акранин. Той се помина бая отдавна…

Коста, Коста Самарджията се казваше. Беше много заразен в мараджилъка и забележеше ли такова нещо да блеска в некоя нива, чабуджак отиваше да разбере какво е. Я му думам: „А бе сърча (стъкло) е това.” А той: „Ами ако не е сърча? Най-добре е око да види.”

И отиваше. Па я му се смея и му се нарукавам отдалече: „По-насам, по-наса-а-ам!… По-нататък, по-нататъ-ъ-ък!”… И той се въртеше като луд из нивата.

Връщаше се начумерен, ядосан, и ми дума запъхтян: „Имане беше, ама ти обърка целата работа. Требваше да си мълчиш. Ти се разрука и то потъна в земята…”.

Та ти казувам за тоя мой аркадаш - голем мараджия беше. По едно време и мене повлече по тая краста… Не знам откъде беше нашъл една карта и еднъж и я тръгнах да гоня Михаля.

Беше наскоро след Европейската война. Тогава я бех горски нататък към Кочанско. В село Кочан се срещнахме с дедо Ахмед Поюков. Той беше стар човек, деветдесетгодишен, карал войниклък в Босна, бил е и в мурабето на връх Шипка.

Винаги отседах на конака в неговата къща. Та тогава му казахме, че имаме мараджийска карта и го помолихме да дойде с нас, за да ни показува местата. На утринта го яхнахме на едно муле и тръгнахме.

Най-пешин се спрехме в местността Ковачево. Там найдохме парчетии от тухли и сгурия. На това място е имало махала. От нея по-сетне се е създало село Кочан. Оттам отидохме на Янково ореше.

Огледахме местността, но не найдохме знака, който търсехме - „свинка с кантар”. След това слезнахме на Янина къща. Там е като джендем, има пещера.

Запитахме дедо Поюк защо се зове така, а той ни каза, че тук се криела некоя си мома Яна, когато е ставало помохамеданчването. Оттам отпрахме къде Радови ниви. Тук найдохме гробове, християнски, гледаха към изгрев слънце.

Разкопахме един и извадихме кости, железна шапка и кандило. След това хванахме пътя въз барчината нагоре и се изкачихме на Мараша.

Открихме юртове от църква, вънтарят ясно си личеше. Разкопахме - излезоха дребни бакърени пари и един кръст. На пладнина седнахме в един брезак да починем и похапнем.

Дедо Поюк избърса изпотеното си чело, въздъхна и каза: „Дюння, стара дюння… Буйнъшни работи…”. Там ни завари пъдаринът Юсеин Даилов, който беше къде шейсет и петгодишен.

Набърка се и той в нашия муабет и ни разправи за едно време как се събрала една тайфа косачи и отишли на работа в Драмско. Пазарили се да косят на един старец, българин. Той ги запитал: „Откъде сте вие?” А те му отговорили: „Ние сме отдалече, от Неврокопската кааза, от село Кочан.”

Като чул това, старецът се зарадвал: „Вие, рекъл, сте били от нашия край, земляци сме с вас. Я съм от кошничарското село Любча, махала Локовица. Сега съм на деветдесет и пет години. Избегали сме оттам, когато са ни потурчвали. Нашето село тук сега пак си го зовем Локовица. Но тук не ни уйдисва, измрехме от треска - не ни пониса авата.”

Надвечер дедо Поюк го изпроводихме за Кочан с Юсеин Даилов, а ние с Коста отидохме в село Осина. Пренощувахме у Смаил Нефенски. Казахме му каква ни е работата и че търсим знака „свинка с кантар”.

Той ни рече: „Има такъв знак, дохождали са и други като вас, но не могат да го оправят къде е.” Попитахме го къде е църквата. Той ни каза, че е над селото. Но баш когато сме приказвали за тия работи, нас са ни подслушвали други мараджии от селото и още през нощта са отишли и копали сред руините на църквата.

На сутринта заедно със Смаил отидохме и ние там и найдохме един железен кръст, оставен върху пръстта.

Спуснахме се малко по-надолу да видим гьола, за който вечерта ни спомена Нефенски. „Другаде не знам, но в тоя гьол има скрито имане” - уверяваше ни той. - Когато нахлули анадоллиите и взели с огън и калъч да кратюват гяурлука, тогава златото и други скъпи работи от всички околни църкви и манастири било хвърлено тук, в гьола… И знаете ли колко е длибок? - 80 педи. И е пълен със змии и разни други живини.”

„Ами защо не прокопаете, та да изпуснете водата, белким излезе нещо?” - попитахме го ние. „А бе помъчихме, но не ще. Яла да видите едно време къде сме копали, а тя не изтича… Гьолят излезе саиплия…”

Погледахме, погледахме озадачени тоя върколашки гьол и оттам се запътихме към Любчанското землище. Пристигнахме в местността Локовица. Копахме и там.

Извадихме една голема празна латка, която можеше да побере повече от сто оки жито. Найдохме и един ключ, голем, с три пера и един кръст.

„Тук е имало българска махала” - каза ни кметът на Любча Байрам Ахмедчаушев. Оттам той ни отведе в Дрънлиите. Имаше юртьове, темелите на дуварите - много яки - още си стояха. „Това е било манастир на нашите деди и прадеди” - обясни ни Байрам.

На другия ден се емнахме къде Црънча. Претършувахме местата Райчови къщи и Владово дере, но дяволският знак го нема и нема.

Вечерта преспахме у най-стария црънчанец - дедо Али Каракушев, сто и десетгодишен човек, здравеняк, беха му поникнали нови зъби. Правеше гребени (бърда) и ходеше нагоре-надолу да ги продава.

Разправихме му къде сме били и какво сме правили. А той се позасме и рече: „Ехей-й, та вие сте обиколили целия наш мемлекет! По сичките тия места, дето ми разправяте, е имало махали, но са бастисани при бозгунлука, през помохамеданчването.”

„А кога е станало това нещо?” - попитахме го ние. „Има-нема… па требва да има оттогава триста години и нагоре” - каза дедо Каракуш.

Същия ден се прехвърлихме към бръщенските боруни. Ланкахме по Гроздюво равнище, по Трапезата, покрай река Рата… И там найдохме юртове…

Капнали от умора, вечерта се прибрахме в Кочан с празни ръки и без кеф. Настанихме се пак у дедо Поюк. Разправихме му къде сме били по-нататък и какво сме правили.

- А за мома Яна… Защо не го попитахте какво е станало с нея?

- А-а, отворихме лаф и за нея… Поганците подушили къде се крие и една сутрин я бастисали. „Хайде, каурке, излизай и казвай нашата ли вера ще приемеш, или калъча ни?” - изрукал се един от тех през дупката.

„Милост, аго!… Ще приема верата ви, но почекайте да се пременя с новата си руба и ще тръгна с вас” - обадила се Яна от пещерата. След малко излязла и стъпила на най-издадения камен.

И все едно огрело ясно слънце - толкова била тя хубава. Душманите я гледали онемели, изгубили ума и дума по нейната гиздост. А тя разперила ръцете си като крила на птица и полетяла в пропастта… Паперък не останало от нея… Останала е само приказката, която нема да се забури никогаш.

Та… такива ми ти работи с тоя наш мараджилък. Що път сме бъхтали, що пущинаци сме обърнали!… Ама бехме млади тогава. Я като разбрах, че това си е хаваяшно нещо, след време се отказах от тоя занаят. А моят приятел Коста до края си остана мараджия. Но не стана хаджия. Та така… - потупа ме дядо Христо по рамото и стана, - ти наминавай при мен, друг път пак ще си полафоваме по мараджийските работи.

Тръгнахме заедно надолу към стопанския двор, а от ума ми не излизаше трагичната история за красивата българка Яна.