СЪСТРАДАНИЕ

Анатолий Петров

(Из сборника „Проникновения” - 2012)

На брега на река Осъм, там дето свършва „Алеята на космонавтите”, в следобеда на отминаващото лято, недалеч един от друг стояха трима: самотен щъркел, навярно тъгуващ за напусналата го щъркелица, нагазил във водата рибар и гражданинът Кольо Калинчов. Той беше в прекрасно настроение: освен днешния си шейсети рожден ден, изживяваше и друго приятно събитие. На трима непознати мъже продаде леката си кола, западна марка. Купи я миналата година за две и я продаде за три хиляди лева. Купувачите обещаха следващата седмица да пристигне новият собственик на колата, който живееше на другия край на България, та официално да оформят покупко-продажбата.

Калинчов усещаше как във вътрешния му джоб на якето напират банкнотите от продадената кола. Бе решил с две хиляди лева да купи къща в троянското село Калейца, толкова, колкото искаха стопаните. С останалите пари да направи ремонт и да превърне къщата в кокетна вила, тъй че бъдещата му съпруга, ако случайно намери такава, да стане стопанка на новия му дом.

Самотният щъркел, изправил се на камък в обраслия с върбалак и храсти малък остров в реката, привлече вниманието му и той прочувствено прошепна:

- Ех, братко! Съчувствам на самотата ти, защото и аз съм самотен, но освен със състрадание, с нищо друго не мога да ти помогна. Дано сред отлитащото ято се намери щъркелица, която да се приюти до теб и те направи отново щастлив…

Рибарят с въдицата улови поредната рибка, а Кольо се замисли за щастието и нещастието, които спохождат хората. Хрумна му да поразсъждава за благородството на духа.

Слънцето клонеше към залез. Тримата посетители на Осъма безмълвно продължаваха да стоят на местата си. Изневиделица към тях приближи елегантна непозната млада жена. Викна на рибаря:

- Господине, струва ми се, тук водата е дълбока. Искам да скоча в Осъма и да сложа край на живота си. Ох, нещастна аз!…

Рибарят й отвърна:

- Съжалявам, госпожо. Тук ще уплашите рибата, а така хубаво кълве! Вървете ей там, по-надолу, и ще намерите подходящо място…

- Твърдо реших да загина! - викна непознатата и добави: - В пощенската кутия на съседите пуснах предсмъртното си писмо, адресирано до медиите…

Уплашен от чутото, Калинчов рече:

- Моля, госпожо, не бързайте към трагичното събитие! След лошото идват хубави неща. Успокойте се. Благоволете и седнете на пейката. Размислете!

- Колко сте мил и благороден! - възхити се дамата. Помисли и рече: - Вие сте последният ми спомен от този омразен, печален и отвратителен свят, който спомен ще отнеса в рая. Ще се удавя! Водата ще ме отнесе в Дунава. Ще стана храна за рибите. А може Дунавът да ме отнесе в Черно море. От него през Босфора ще премина в Мраморно, а оттам вълните ще ме донесат към Канарските острови, около бреговете, на които искам да намеря вечния си покой…

Кольо я слушаше безмълвен. Последните лъчи на залязващото слънце проблясваха над града. Рибарят си замина, но на островчето продължаваше да стои усамотеният щъркел.

- Вижте го! - посочи щъркела Калинчов. - Той също е нещастен, ала стои

смирено в очакване на нещо по-добро. Ако беше щастлив, щеше да затрака с клюна си и ще се изпъчи, като някой оперетен адмирал на палубата на несъществуващ кораб. И забележете, в баричката до него е пълно с жаби, но той не посяга към тях, защото проявява състрадание.

- Такова, каквото Вие проявихте към мен. Очаровате ме! - въздъхна хубавицата и склони глава на рамото му.

По тялото на стария ерген полазиха тръпки, но забеляза и как непознатата трепери. Като избърса сълзите си, тя рече:

- Реших да се удавя. Последните пари дадох на трима непознати възрастни мъже, за да се молят за душата ми. Купиха си три бутилки червено вино и просълзени ми казаха: „Бог да Ви прости, госпожо” и „Вечна Ви памет”…

- Споменах състраданието. В един хубав майски ден с велосипеда си излязох да се поразходя до родното ми село. Като наближих Преломския баир, слязох и на гръб понесох велосипеда нагоре по баира. Рекох си: „Толкова години послушно си ме возил, я да те понося и аз”…

- Трогателен жест! - простена непознатата.

Калинчов продължи:

- Възрастна жена, нарамила мотика, слизаше надолу по баира. Попита ме: „Счупи

ли се колелото, та го носиш на гръб?” Отвърнах й: „Не се е счупило. Нося го от състрадание.” Жената се учуди: „Е, че ако беше магаре, и него ли щеше да понесеш?” „Ако беше магаре, рекох, щях да сваля самара от гърба му и ще го понеса на гръб, а магарето ще водя след мен”. Трогната от думите ми, жената свали мотиката, прекръсти се и рече: „Глупав човек не може да измисли подобно нещо!”…

- Колко е права жената! - промълви удавничката.

- Госпожо, - обърна се към нея състрадателният мъж, - тази нощ ще ми гостувате. На сигурно място. Пък и аз ще съм спокоен за живота Ви.

След кратко мълчание дамата рече:

- Съгласна съм, само моля да ми осигурите тишина и уединение. Цяла нощ ще се моля за спасението на душата Ви, както и Бог да прости грешните ми намерения.

Тръгнаха. Влязоха в апартамента. Непознатата отказа вечеря. Отказа и той. Видя как тя коленичи в коридора и рече:

- Лека нощ! На разсъмване ще Ви разбудя и душевно ще побеседваме…

Насочи ръце към небето и потъна в молитва. Домакинът се прибра в стаята си.

Бързо заспа. Събудиха го надничащите през прозореца слънчеви лъчи. Стана. От гостенката нямаше помен. Заедно с нея бе изчезнало якето, във вътрешния джоб на което бяха парите от продадената лека кола…

Привечер господин Калинчов отиде на мястото, на брега на Осъма, където непознатата бе решила да се удави. На малкото островче сред реката самотен стоеше щъркелът. Вчерашният рибар, нагазил в реката, замяташе въдицата. Като съзря Калинчов, викна:

- Господине! Ако мислиш да се давиш, върви по-надолу. Тук ще уплашиш рибата, а така хубаво кълве!…

„Вече се удавих - рече си Кольо и добави: …в собственото си състрадание”…

От отворения прозорец на жилищния блок през улицата женски глас в съпровод на китара редеше песента: „Заспали чувства в мен недей събужда, не наранявай бедно ми сърце!”…