НАРОДНИЯТ ПРЕДСТАВИТЕЛ

Стоян Георгиев

Вечната Нова олигархия никога не експлоатира, а циклично пропилява желанията, идеите и възможностите на подопечените си, които разполагат с подобен капитал.

Мартин Карбовски

І

Народният представител най-после дойде, възпълен и червендалест, облечен в син костюм. Селският му произход прозираше и от възела на вратовръзката, и от смачканата яка, и от издутия на коленете панталон, и от ръкавите на сакото, наподобяващи чиновнически ръкавели. Но най-вече произходът му личеше от едрите, груби черти на лицето, където градската изнеженост още не беше оставила отпечатъка на обърканата и крехка душевност.

Имиджмейкърката, която му беше едновременно и секретарка, и хетера (1), веднага скочи, щом той влезе в стаята, оправи яката на ризата му и намести дебелия възел на вратовръзката.

- Господин Бостанджиев, току-що ви търси господин министърът… А тези господа - тя снизходително посочи двамата доценти от университета, които го очакваха от близо три часа - имат някаква молба към вас…

- Да чакат, каква им е работата - измърмори народният представител, без да погледне доцентите, избърса с длан потта си и изпръхтя: - Я да чуем министъра. Свържи ме с него.

Той влезе в кабинета си и остави вратата отворена.

Имиджмейкърката-хетера пак скочи пъргаво, като пантера, с дългите си, загорели от слънцето крака и набра телефонния номер. Щом свърза господин Бостанджиев с министъра, тя влезе при него в кабинета му и също не затвори вратата, така че омаломощените от чакане университетски дейци можеха спокойно да надзърнат в тежкото и уморително ежедневие на един народен избраник.

А народният избраник крещеше по телефона:

- Къде ходиш бе, господин министър, къде бродиш бе, бате?

Двамата доценти се спогледаха смаяни.

- По кучки ли ходиш бе, господин министър? - продължаваше сладкодумният депутат, ковач на народните съдбини. - Какво? Лов ли? Че откога тръгна на лов? Със здравето ли? Добре съм със здравето, нали си имам секретарка.

Имиджмейкърката се усмихна.

- Кога ще идваш насам бе, господин министър? И у нас има дивеч, и говеда, и кучки наспорил Бог. Зимата ли? Каква зима бе, бате? Аз зор сега имам. Голям зор. Какво ти - голям, направо огромен. Хм. Да отскоча ли? Ще отскоча аз до София… Оная работа  - не, не съм я забравил. Всичко ще бъде наред. Не бой се - аз държа здраво фронта… Какво? Брезичков ли? И на гроба си комшия не го ща тоя мошеник. Ако го сложат до мене, ставам, вземам си кръста и си отивам… Пък зорът ми е огромен, нали ти казах. Ще дойда в София… Братовчед ти го оправих - грешка няма. Нали е наше момче? Не се притеснявай бе, бате, и диплома му купих. Със среден успех тъй - да не бие на очи, защото знаеш го братовчед си… Да де, малко нещо е нефела, и все гледа някоя чужда булка да я ощипе пред мъжа й, но както и да е… Най-много ме мори с тия котки… Не, не бе, бате, не кокотки, а котки, котки бе, дето правят „мяу”… - тук двамата доценти пак се спогледаха в недоумение, а имиджмейкърката се присламчи по-близо до народния представител. - Да бе, живи котки… Какво ги прави ли? Ами какво - хваща ги по две, по три, обесва ги, сетне ги одира, а кожите им подарява на колежките си… Затова имаме малко недоразумения, особено, когато на събранията пак направи това проклето „мяу”… Да бе, на събранията… Примерно обсъждат бюджета на завода, дето той го ликвидира; събрали са се началник-цехове, счетоводители, инженери, кадровици, съветници, а понякога даже и ревизори; значи събрали са се един билюк хора и всички те спорят, пенят се; отвън сградата е заобиколена от гладни и освирепели работници, неполучавали заплати по половин година и в един миг нашият ликвидатор току изтърсва: „мяу”… Ами какво да стане?… Отначало се чудеха, но могат ли му каза нещо. Нали им е шеф! Пък и диплома от Гърция има. Смеят ли да гъкнат… После ли? После свикнаха и дори взеха да мяукат и те… Кои ли? Ами първо заместниците му се престрашиха, сетне началник-цеховете, а по-нататък - всички… Ти остави, ами сега мяукат и стачкуващите работници, и ревизорите, а напоследък даже и полицаите - пазители на реда. Такова здраво мяукане не си чувал, бате, сигурен съм. Всички котки на града ни обикалят завода, като хищници, и мяукат до истерия… Цирк ти казвам, ама голям… Не е лесно да си ликвидатор в днешно време, господин министър, не му се сърди на момчето… Накрая тези, мяукащите, знаеш ли как могат да си го ликвидират него самия… Лекар ли? Водих го и на лекар. Психоаналитик. Лекарят ме помоли да ги оставя насаме. Ех, оставих ги… Какво стана ли? Ами като излезе от стаята нашето момче, на врата на лекаря имаше една току-що одрана котешка кожа и той нищо не можа горкият да ми каже, освен едно „мяу”. Изглежда нашата власт е голяма сила… Виждаш ли колко е заразителна? Остави го момчето бе, бате, нека си мяука. Сега го направих пак ликвидатор, ама на друг завод… Не, там вече не мяука, там се разлая, като бясно куче, и сега с него лае целият завод… И така, нашият град наполовина си лае, наполовина си мяука… От едната страна - „мяу”, пък от другата - „бау”. Прав си, също като нашата държава… Нека си лаят и мяукат: щом ние държим сопата, няма накъде да мърдат… Абе не се бой, ти казах, работата си върви. Нали съм тука, как няма да върви работата? Работа щом е - на ченгел да я гледаш, не ми я хвали. Защо се косиш тогава? Аз си знам мурафетите… Абе, бате, остави я ти работата, ами да видиш какво открих… Не, бе, не имане, открих, че и аз ставам за министър… Ако нещо там при вас се поразмести, вземи та ме оправи… Грижи нямаш - и кучки ще имаш, и котешки кожички… Слушай, аз наистина ставам за министър - мога да ям, мога да пия, да лъжа булките, да крада. Да, да - ставам за министър. Сигурен съм… И онази бройка съм я запазил за нашето момче. Нали ти е братовчед и е син, какво още ми мърморясваш… Ех, там може да завие като вълк, но какво от това? То тая държава кучета я яли, нали я виждаш каква е ялова и, освен празни кратуни, нищо вече не ражда… И добитък няма, и не ще да се плоди. И булките не искат да раждат, ами гледат да хванат някой богат любовник, въобще… Е, хайде, в София пак ще си говорим… И здраво дръжте властта там, да я не изтървете, както преди, аджамийската… Че тогава тука, по места, ще ни изколят тия дето лаят и мяукат… Хайде, със здраве!

Народният представител хвърли телефонната слушалка на масата и пак изпръхтя. Имиджмейкърката внимателно я постави на апарата и се зае да оправя сакото на господин Бостанджиев. Той я загледа с покровителствен поглед и успя зад бюрото да я щипне по задника, без да се смущава от доцентите. Тя не реагира и пак се усмихна.

- Господин Бостанджиев, няколко пъти ви казах да си слагате сакото с боровинков цвят. Отивате все пак в селата, където хората не са чак толкова сини и не вярват в революционните ви идеи. Там трябва друг цвят.

- Всички са длъжни да следват нашите цели, а ако не могат да ги следват - ще се научат. Като вземем да им назначаваме кметове отгоре, напълно ще повярват в синята идея, иначе синини ще имат…

- Все пак, моля ви, господин Бостанджиев, подбирайте си дрехите. Имате още десет костюма: изгладени, нагласени, напарфюмирани, а вие сте сложили тоя, дето сякаш трактор е минал върху него.

- Той ми е от барикадите, Цветелинке, и по него ме знаят, че съм я заслужил тая власт. Тя сега на мене ми е длъжница, защото като правихме барикадите, демек нашата нежна революция, аз първи поведох народа в сражение с умиращия комунизъм. Първи! Глупците тогава ходеха на работа. „Искаме да работим - казваха те - и не ни интересуват твоите барикади!” „Добре бе - викам им, - овци такива, какво ще ви коства да дойдете на едно гезме (2)? Туй да не ви е Априлско въстание! Ще хапнем, ще пийнем, две туби ракия съм приготвил против студа и едно буре домашно винце. Хем от жените си малко ще се отървете, хем там има наши госпожи-активистки - някои чак английски знаят, но и с френския се оправят… Ще ни дадат по някоя и друга парица. Революция без пари става ли бе, будали? Направете най-после един хаир на нашата идея и тя няма никога да ви забрави.” - „Абе работа си имаме ние - крещят глупците, - не ни занимавай!”, ама сега идат ръка да ми целуват, защото от глад ще изпукат. И задника да ми целунат, все тая. Защото идеята храни своите си хора. И тя, като жената, може да скита тук-таме, ама накрая при своя мъж се връща и него си гледа дорде е жив. Затуй нося тоя костюм, Цветелинке. Измачкан бил, син бил, мръсен бил - нищо. Той ми докара сладкия живот и някой ден, като умра, искам с него да ме погребат. Разбра ли?

Имиджмейкърката Цветелина не отговори и седна на мястото си, след като народният представител пак я щипна по голите бедра.

Господин Бостанджиев отново избърса потта си с длан, изпи поднесената му от „хетерата” ледена бира и се обърна към чакащите го интелектуалци, загубили ума и дума от него - водача на цялата парламентарна група на управляващата партия в областта. Живото му „величие” ги смая и ужаси много повече от величието на всички мъртви класици, с които общуваха в университета. В университета доцентите постоянно беседваха с общите категории „човечество”, „свят”, „литература”, „народна памет” и прочие, но всички те избледняваха пред финансовата и политическа мощ на този човек, който никога не беше се интересувал от духовните търсения на световните гении, а от център-нападател в местния футболен отбор, едва отразен в ранглистата на страната, се превърна в депутат и водач на народа към „светли бъднини”, както някога Мойсей беше водач на еврейския народ през пустинята към Ханаан. Новата власт беше известна с глупавата си и престъпна кадрова политика, а тубите с ракия и вино, както и неистовите крясъци на шепа лумпени и продажни лентяи, съчетани от ловки демагози с наивния ентусиазъм на младежта, бяха решили през една трагична януарска седмица съдбата на вечно лъгания и обезверен български народ, а като последствие сега щяха да решат и съдбата на тези двама интелектуалци, които тъй трудно се ориентираха в бурите и подводните рифове на родната демокрация.

- Казвайте, господа, какво ви води насам? - провикна се от кабинета си народният представител. Може би така някога дядо му е подвиквал на овцете си.

Доцентите застанаха колебливо на прага на разкошния кабинет, плахо се спогледаха кой пръв да започне и съвсем неуверено започна по-възрастният от двамата - плешив, закръглен човек, с разсеян вид.

- Ами, господин Бостанджиев, ние такова, как да ви кажа…

- Удряй направо: ако не го вкараш в мрежата, може гредата да улучиш. Казвай, че времето ми не е мое.

- Ами останахме на улицата, господин депутат - каза отривисто по-младият доцент, който беше по-импулсивен, нещо естествено за неговата възраст: - Нямаме вече жилища и сега сме в един цигански катун.

Народният представител си бръкна в дясното ухо, загреба с пръст ушна кал и я хвърли в нозете си. Същото той направи и с лявото си ухо, а накрая и с носа.

- Ами така е… На улицата ще сте сега, като не бяхте на улицата миналата зима. Тогава аз бях на улицата, а вие къде бляхте тогава, когато защитавахме свободата и демокрацията? Когато крещяхме: „Кой не скача е кретен!”, вие къде бяхте?

- Господин Бостанджиев - прошепна пак плахо по-възрастният доцент, - ние по принцип не сме срещу демокрацията, но сме хора интелектуалци. Занимаваме се с наука. Политиката е далеч от нашите интереси, тя не ни е присъща…

- А би трябвало. Всеки гражданин трябва да има политическа култура и отговорност пред народа си. Ами ако не бяхме сринали комунизма, представяте ли си каква каша щеше да е днес в България?

- В България винаги е било каша, господин депутат - забеляза по-младият доцент, - но при комунизма поне имахме жилища… Нямаше да ровим из казаните за смет…

- Това е цената на прехода, а преходът изисква жертви - сопна се народният представител. - Ако бях министър, знаеш ли колко бързо щях да я оправя аз тая интелигенция. Търтеи! Че вие нищо не произвеждате. Ето вижте селянина - трепе се като добиче, ама щото се трепе, гладен не остава; вижте работника - има-няма работа, все нещо ще открадне; за търговеца, да не говорим - той щом отвори уста и вече се е нахранил, защото все ще излъже някой да му купи стоката. Да сте спортисти - разбирам: родината ще прославите, в чужди отбори ще влезете, у нас капитал ще внесете, хотели ще построите, фабрики, по рекламите ще се появите и хората ще ви обичат. Има полза, значи, и от спортистите. Че то и от проститутките има полза - той крадешком погледна секретарката; - те за здравето на хората се грижат, за здравето на брака, а от вас - полза никаква.

- Смея да подчертая, господин Бостанджиев - каза по-възрастният доцент, - че ние обучаваме студенти, пишем научни трудове, творим изкуство.

- Изкуството не храни, пък че развращавате студентите е всеизвестно. Какво толкова им обучавате на студентите? Те като нямат акъл в главите си, вие какво можете да направите? Да не сте фокусници?

- Но все пак трябва да живеем, господин Бостанджиев - отбеляза по-младият доцент, - и ние имаме жени, деца…

- Добре де - каза отегчен народният представител, - ще измислим нещо. - Той отиде до бюрото си, разхвърли папките по него, отвори една и я прониза с мълниеносния поглед на демиург (3):

- Можете да събирате вторични суровини с клошарите от бригадата на Митко Бурмата една седмица, а после при мутрата Румен Змея можете да станете сводници или жиголо по избор.

За миг лицата на доцентите се вкамениха, сякаш бяха видели българския премиер отблизо. Те замълчаха. По-възрастният доцент само промълви: „Можем ли да помислим?” и рухна на стола си.

- Разбира се, че можете да помислите - отвърна бодро депутатът. - Нали вие, интелектуалците, само туй правите.

Двамата доценти седяха на столовете и гледаха нозете си, където царуваха творенията на депутатския нос и уши, тези незаменими навигатори в мъглата на демократичния преход.

- Мошеници! - изпръхтя пак народният представител, като затръшна вратата на кабинета си и остана насаме със секретарката. - Ще ви науча аз вас как се предава синята идея. - Той хвана хетерата за ръка. - Ах, Цвете, тъй съм се изнервил, тъй съм натоварен, че ми се ще малко да ме масажираш, да се отпусна.

Той я сграбчи за гърдите и впи зъби във врата й като вампир. Тя подскочи.

- Моля ви, господин Бостанджиев, сега не може…

- Няма не може, щом аз казвам, Цвете - той повдигна полата й я придърпа за бедрата към себе си.

- Ама не може, господин Бостанджиев, всеки момент ще дойде шефът на полицията…

- Тъй ли? Защо не ми каза още одеве, да не се настройвам напразно…

- Аз исках, но вие говорихте с двамата господа…

- От тоя човек имам най-големите главоболия - подскочи народният представител. - Аз се опитвам да му бутна нещо, а той ми се куми като младоженка… Ама ще влезе в релсите на нашата идея, няма къде да иде…

Докато депутатът си оправи вратовръзката, а секретарката - полата, на вратата се почука и той се втурна да я отключва.

На вратата наистина стоеше шефът на полицията. Господин Бостанджиев любезно го покани, но гостът му беше сдържан и сериозен.

Имиджмейкърката-хетера веднага напусна стаята, която народният представител затвори след нея. Зад заключената врата настъпи някаква внезапна тишина, защото където стъпеше кракът на полицейския шеф настъпваше мир и тишина. Така и трябва да бъде. Нали полицията е пазителка на реда? А където има ред, има и тишина. Заради тая тишина и ние нищо не можем да чуем, още по-малко да видим през тази плътно затворена кожена врата. Аудиенцията не продължи дълго. Щом вратата отново рязко се отвори, двамата доценти машинално скочиха на крака, а шефът на полицията мина покрай тях без да обърне внимание на изпращащия го депутат, мина полицейският шеф с величествена и заплашителна лъвска походка. Останал сам, народният представител се върна в кабинета си, без да затвори вратата, и започна да се разхожда из него и да се тюхка, като само повтаряше: „Мамка й и топола, мамка й и топола!” Той произнасяше тези думи с такава страст, с толкова болка и ярост, та доцентите си помислиха, че депутатът всеки момент ще изтръгне из някой ъгъл на кабинета си огромна топола, подобна на митологемата (4) на световното дърво (5), което те двамата така обичаха да дискутират със студентите си и вечер, след работа, пак за туй пусто световно дърво говореха, докато цепеха пънове за огнището си в циганския катун.

- Мамка й и топола! Мамка й и топола! Поне да я бях изнесъл! Поне далаверата да беше станала.

- Господин Бостанджиев, да не вдигнете кръвното! Опасно е - обикаляше около него загрижената му секретарка. - Вземете си нещо успокоително, господин Бостанджиев. Ето ви едно лексотанче. Вземете, моля ви!

- Нищо не ща, Цветелинке. Вече нищо не ща. Няма успокоение за мене, държавния мъж, няма. Реших малко тополка да изнеса от едно селце, ей тъй - законно, нищо лошо, берекет да има за всички. Заинатил се онова говедо кметът на Вълчи капан и не ми разрешава, и не ми дава. Представяш ли си? На мене не ми дава. Затуй, отгоре трябва да ги назначаваме тия  кметове. Отгоре. Да си знаят гьола. Аз му тикам нещичко в ръцете, пък той ми се прави на апостол. Глупак! Туй остави, ами и донос написал отгоре на всичко до тоя бухал, дето ми се звери преди малко. Аз му обяснявам като на човек, а той не, та не - рушветът бил корупция; корупцията била престъпление. Ахмак! Корупцията е благодарност за добре свършена работа, ама какво ти разбира един полицай от всичко това. В крайна сметка полицаят човек ли е? - Народният представител пак се разпалваше и започваше да се разхожда из кабинета си. - Мамка й и топола! Мамка й! Един път да вземем да назначаваме кметовете отгоре, ще го натикам в дранголника това говедо, собственоръчно ще си изсека тополата и сам ще си я изнеса. И берекетът ще бъде само за мене, защото който не работи, не трябва да яде. Такъв е девизът на новото време, такъв е девизът на нашата българска демокрация. Ами вие, бе - обърна се разлютеният държавник към двамата доценти, които, кой знае защо, едва сега влязоха в полезрението му. - Ами вие, бе, търтеи такива, като ви мързи да работите, какви пари искате, бе? Кой да ви ги даде? Да ви дадат пари, затуй че блеете баирите и една топола не сте отсекли през живота си, една овца не сте издоили, сигурно и прасе не сте клали!… Какво разбирате от живота тогава, че сте седнали и да ми преподавате?

- Извинете, но в катуна няма нито овце, нито свине - забеляза по-възрастният доцент.

- Циганите не гледат животни: те само крадат и продават, господин депутат - каза поривисто по-младият.

- Марш! - извика извън себе си от ярост господин Бостанджиев. - Марш!

- Ама ние, господин депутат - опита се да обясни по-възрастният доцент, - ние, такова…

- Марш! Или ей сега ще извикам шефа на полицията!

Двамата доценти повече не казаха нищо, а набързо се изнизаха през вратата.

- Калпазани! - изкрещя отново народният представител, като тръшна вратата след тях и я заключи. - Мамка й и топола! Мамка й! - той хвана хетерата си за ръка, при-дърпа я за бедрата и я повали на кожения диван. - Мамка й и топола! Мамка й и топола! - мълвеше той, докато диванът ритмично скърцаше, а имиджмейкърката мълчаливо и рутинно се виеше като топола от вятъра в грубите и алчни прегръдки на шефа си.

ІІ

Двамата доценти не влязоха нито в бригадата на Митко Бурмата, нито станаха сводници или жиголо при мутрата Румен Змея. Те продължиха да живеят в циганския катун и след завръщането си от лекции, където бяха въвеждали студентите си в необятните светове на Шекспир и Сервантес, на Монтен (6) и Шелинг (7), слушаха чалгите на ромите и техните денонощни скандали.

Най-после щастието се усмихна и на тия двама интелектуалци. Някакъв далечен роднина на цар Киро успя да ги уреди да продават след занятията си в университета банани на една сергия на пазара. Двамата доценти обезумяха от радост. Животът им сякаш започна отначало.

Когато нямаха учебни занятия, те стояха зад сергията, духаха в шепите си, за да се стоплят, и се провикваха с хрипкави, изнемощели от студ гласове:

- Банани. Пресни банани. Току-що докарани от Зимбабве - увещаваше по-възрастният.

- Банани. Току-що откъснати от дърветата - допълваше по-младият.

- Току-що докарани с поредния полет на външната ни министърка, която от любов към бедния си електорат е набрала под изгарящото слънце в тежка битка с другите маймуни, със собствените си нежни ръчички е набрала банани за българския народ.

- Хей, да не лъжеш! - сопна се някакво конте. - Самата министърка ли казваш?

- Да - самата министърка, - убеждаваше го продавачът-доцент, като пристъпваше от крак на крак и пак духаше в шепите си.

Контето опипа бананите.

- Твърди, твърди, като дупето на студентка - спря се до контето някакава мутра с остригана глава и обеци, но с джиесем и костюм, явно познавач на студентките. - Твърди, пресни банани.

Контето откъсна два банана и даде на по-възрастния доцент да ги претегли. После дълго рови в черния си портфейл, за да извади монетите, с които да плати.

- Пей, сърце - плачи, портмоне - забеляза мутрата, като взе пет килограма банани в една торба.

- Господинът е много находчив и щедър - каза по-възрастният доцент. - Бананите са полезна храна.

- Те са полезен плод, ама министърката - не е - отбеляза мутрата, грабна бананите и преди да тръгне, младият доцент му подхвърли зад гърба:

- Доста приятели и деца ще нахраните с тях.

- Ами! - сопна се мутрата. - Ще се замеряме с Румен Змея и Митко Бурмата. Няма с какво друго да се замеряме. Изчислявахме и решихме, че с бананите най-евтино ни излиза.

При споменаването на имената на евентуалните си работодатели двамата доценти се снишиха, сякаш ниско над тях бе прелетял самолет-изтребител с бръснещ полет.

- Те и маймуните затуй само с банани се замерят - произнесе мъдро по-възрастният от тях.

Мутрата, без да каже нищо, си отиде, понесъл торбата банани и опрял до дясното си ухо неизменния си джиесем. Двамата доценти си отдъхнаха и се загледаха един  друг с безмълвно съчувствие към жестоката си съдба.

Но те нямаха много време за самосъжаление или оплакване, защото към сергията им се насочиха две очарователни дами на средна възраст, с кожени палта и много златни синджири по разголените си шии. Те бърбореха мило, с финес, и весело каканижеха, усмихвайки се на току-що споделена пикантна клюка.

Доцентите и тука знаеха как да подходят. По-възрастният леко се окашля и започна с хрипкавия си глас да реди мелодични хекзаметри от „Илиада”. Хрипкавият глас подведе двете дами, но вместо да чуят „Living next door to Alice”, което те и очакваха, в ушите им прозвъня епичното слово на античния бард:

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,

който донесе безбройни беди на войските ахейски… (8)

- Заповядайте, мили дами - прекъсна рецитацията си по-възрастният доцент. - Като древни богини, долетели от Олимп, вие дойдохте при нас и със слънчевите си усмивки разтапяте сърцето на безсмъртния Зевс, баща на богове и хора.

- Баща на доста хора - вмъкна се в тирадата и по-младият доцент, - защото е бил голям женкар.

Дамите бяха смаяни. Те не знаеха кой е Зевс, но думата „женкар” просто ги вцепени. Тя винаги е правела неотразимо впечатление на нежния пол. В ушите на дамите думата „женкар” беше равносилна на „бог”. Може би и затова Зевс е бил голям женкар, защото е бил бог. Както и всеки султан е имал огромни хареми, защото е бил наместник на Аллах на земята. Ето тема за размисъл на двамата доценти.

Но двамата доценти сега не размишляваха: те мълчаха и гледаха дамите, а дамите искаха да минат за знаещи и културни жени. Затова едната си купи портокали, а другата - мандарини. По-възрастният доцент вдигна театрално ръце и започна да говори.

- Като древни пастирки от Аркадия, вие, скъпи дами, благоволихте да си купите от сладките плодове на слънчева Елада. В тези плодове е целият аромат и наслада на античния свят: каква красота, какъв финес! Дори боговете, като им омръзнела амброзията, си похапвали от тези вълшебни плодове.

Дамите сметнаха, че е интелигентно да се усмихнат с разбиране, но докато се чудеха какво да кажат на галантните господа, по-младият от тях реши окончателно да ги сащиса и, поглеждайки нагоре към намръщеното и облачно небе, започна да рецитира началните стихове на „Енеида”, потъвайки в дивния, изваян в съразмерни пропорции и хармонични звуци епос на римския Омир, водачът на Данте в отвъдните светове. Тук, обаче, на тая дървена сергия, той стана водач на двете дами в красотата на класическата поезия.

Пея за бранния път на героя, в Италия стигнал

пръв на лавинския бряг, от съдбата прокуден из Троя… (9)

Двете дами, зяпнали, гледаха захласнато доцентите, после се ръкуваха с тях, казаха им: „Благодарим ви, господа, бяхте много любезни!”, купиха по още два килограма банани и също извадиха по един джиесем, който залепиха на ушите си, като бавно се отдалечиха от сергията.

Двамата доценти дълго гледаха след тях и очите им лакомо поглъщаха покупките, а лигите им направо ги задавяха, защото от сутринта не бяха сложили троха в устите си. Но нямаха пукнат грош. Пък и никой от техните приятели-роми не бе дошъл да им донесе поне по една топла баничка, изпросена от някой милосърден баничар. Най-тежкото в случая беше, че те трябваше да стоят през цялото време в тоя смразяващ студ, а дори не можеха да си легнат и да си сложат по един камък на корема, за да не усещат глада, както е правел клетият бедняк Мохамед преди да стане пророк (10). Вместо да продават банани, сега те можеха да си четат Омир и Вергилий или пък Данте и Чосър (11), но мизерията ги приковаваше към тая проклета сергия като каторжници.

В замяна на това предполагаемите им работодатели Румен Змея и Митко Бурмата си пиеха уискито в компанията на две наконтени бизнесдами и в още по-приятната за тях компания от тлъсти и препечени мезета. Вместо да седят на сергията и да продават банани, защото и двамата бяха неграмотни и едва се подписваха, те пируваха, а доцентите предлагаха бананите и „интелектуалния си продукт”. Това беше една от най-странните загадки на новата власт и кадровата й политика. Българският премиер обаче намираше ситуацията за нормална, защото и Митко Бурмата, и Румен Змея бяха обожатели на синята идея и нейни съратници по пътя й към демокрацията. Пред синята идея двамата доценти предпочитаха компанията на мъртвите класици. Каква полза от тях? Нека да си духат в шепите и да подскачат от крак на крак като техните приятели ромите.

Изневиделица обаче пред сергията застана самият господин Бостанджиев. Той изникна така, както изниква на българския небосклон някой незнаен държавен мъж, за да се впие като кърлеж в изтощената народна снага. Така изниква гъбата върху бунището, така изниква фанатичната идея в нечия луда глава. Изневиделица изникна господин Бостанджиев, както пратеникът на боговете Хермес е изниквал внезапно до сражаващия се Ахил, докато красавицата Афродита неочаквано се е появявала зад любимия си син Еней.

Двамата доценти застанаха мирно и едва поемаха дъх, сякаш идваше владетелят на света от някой досаден американски мегаекшън.

- Заповядайте, господин Бостанджиев - казаха те, като го канеха с широки усмивки. - Вземете си нещо от нас. Цените не са високи.

- Аз да купувам! Аз да плащам! На кого? На вас? Че аз за тази идея, дето ви докара дотук, на барикадите съм ходил. Не сте ли доволни, че сте още на свобода и дишате чист въздух?

- Доволни сме, господине, и още как. Извънредно сме доволни - трепереха двамата интелектуалци. - Ние не искахме да кажем това, господин депутат. Ето, вземете, вземете си бананчета - подаде му два банана по-възрастният доцент.

- Какво? Вие подигравате ли се с мене?! - кресна възмутеният и посинял народен представител. - Я дайте десет килограма банани и пет портокали, че днес имам гости от София - и той се обърна към следващите го по петите бодигардове, които задигнаха почти цялата стока от сергията на клетите доценти. - И от утре да имате тука касов апарат! Ясно ли е? Иначе мозъците ви ще изпия!

Двамата доценти мълчаха, защото, ако и без мозъци останеха на тоя свят, по-добре въобще да ги нямаше. Как щяха да преподават? Че мозъците по принцип не им помагаха в джунглата на българската демокрация, беше ясно, но не можеха все пак и без тях.

Тъкмо когато народният представител щеше да се отдалечи от сергията, той дочу зад гърба си следното двустишие:

Хубава си, татковино,

грей над теб небето синьо!

Думите бяха произнесени с много жар от по-възрастния доцент. По-младият пое веднага възторга му, както се поема музикален лайтмотив, изпълняван на няколко гласа в народен хор или ансамбъл:

Грей над нас идея синя,

грей над цялата родина!

И накрая двата гласа се сляха във вдъхновен химн за достойните български държавници, чиито идеи така огряват родината, че винаги я превръщат в пустиня, из която бродят опърлени прасета. Защото и ентусизмът на една идея пърли здраво, но българинът никога не разбира това.

Все напред вървиме ние,

път ни сочи Бостанджиев!

Народният представител бавно се обърна и още по-бавно се приближи до сергията.

- Ето това е вече нещо! Нещо хубаво! Одеве се деряхте за някакви си медузи ли бяха, музи ли, не разбрах. Дивотии! Може ли да се възхваляват медузите? Каква полза от тях? От тюлените, от делфините, дори от китовете има полза. Но каква полза от медузите? А от мене винаги ще имате полза. Захитряхте и вие, захитряхте… И вас ще вкарам в пътя… - После той вдигна ръце и завъртя тежкото си туловище. - Кючек ми дайте вие, кючек. Кючек - ек-ек, тек-тек - кютек. И аз ставам за поет, нали?

- Вие за всичко ставате, господин Бостанджиев - забеляза ласкаво по-възрастният доцент. - Вие сте роден класик.

Народният представител хвърли два-три гюбека, събирайки край сергията всички роми и помияри. Той щракаше с пръсти и ревеше с цяло гърло, като наркоман в абстиненция:

Бял мерцедес ме преследва в живота

и неизменно след мене върви…

Като се наигра, господин Бостанджиев обели един банан, изяде го наполовина, а остатъка хвърли на най-близкия до него помияр, черен със синкави петна, който ежедневно се навърташе около сергиите, тъй както парвенюто се навърта около силните на деня, а изгладнелите студенти се навъртат край застаряващите бизнесдами. За всеобщо учудване, кучето изяде банана, но кората само подуши и възмутено погледна отдалечаващия се народен избраник. Двамата доценти, застанали мирно, също гледаха гърба на отиващия си ковач на държавните съдбини, а устите им пак се пълнеха с лиги, защото същевременно наблюдаваха облизващия се след вкусната си закуска пес. Те набързо го прогониха и щом господин Бостанджиев се скри от погледите им, изпаднаха в тъпо съзерцание на опустошената им и оголена сергия, оголена като бедните им души, и безутешни и горчиви сълзи се зарониха по брадясалите им лица.

Над тях прокапа небето и внезапно буен дъжд затанцува над пазара. Двамата доценти дълго стояха под него безмълвни и безучастни, като паметници.

Цяла вечер приятелите им в циганския катун ги разтриваха с ракия и поиха с греяно вино и чер пипер. Цяла вечер двамата нещастници бълнуваха в стихове и цяла вечер Дантевият ад кънтеше от сатанинския смях на Гьотевия Мефистофел.

Същата вечер в един луксозен апартамент господин Бостанджиев ядеше портокали и банани със секретарката си и ги хвърляше около огромната спалня. Голата Цветелина пак го разтоварваше от напрегнатото му ежедневие. Някои обелки народният избраник мяташе през прозореца и гледаше глупаво дъжда. Прозорецът беше отворен, защото хетерата настояваше, че така е по-романтично да се любят. Отвън банановите обелки падаха в локвите и цели глутници бездомни кучета се бореха и ръфаха едно друго, за да се докопат до някое жалко парче от богатия десерт на любимеца на боговете.

Дъждът яростно валеше, сякаш искаше да измие вечно калните и мръсни улици на града, а секретарката се стряскаше насън, защото сънуваше, че идва Потопът и двамата със своя шеф безмилостно и безпомощно потъваха в калта, която дъждът отмиваше от паважа. „Аз все исках да изчистя тая кал, Цветелинке, но не можах - казваше народният представител в съня й и я придърпваше за голите бедра към себе си, а тя се превръщаше в русалка с огромна опашка, покрита с метални люспи, удряше го с нея по главата и му крещеше: „Дърт глупак! Дърт глупак! Народен представител! Мухльо! На ти! На ти!” И като го плясваше жестоко с опашката си, депутатът потъваше в тая кал и вече не можеше да изплува. Тя го поглъщаше като подвижен пясък и той изчезваше.

Секретарката се събуждаше, плувнала в студена пот. До нея хъркаше шефът й, пльоснал се по гръб, а тя заставаше гола до прозореца и съзерцаваше неспирния дъжд, който миеше калта по улиците.

Цветелина запалваше цигара, намяташе се с копринения си халат, вслушваше се в песента на капките, защото беше романтичка и безутешно се разридаваше. Сълзите й се стичаха по перваза и започваха да танцуват заедно с дъждовните капки.

Помиярите под прозореца, които явно не бяха романтични, цяла нощ ръмжаха и се сражаваха за банановите кори.

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

1. Хетера (грц.) - в древна Гърция - неомъжена жена от добро общество, образована и с изтънчени обноски, която води независим, свободен и разпуснат начин на живот; куртизанка.

2. Гезме (тур.) - разходка.

3. Демиург (грц.) - творец, създател.

4. Митологема (гр.) - митичен, митологичен мотив. Терминът е получил разпространение през ХХ век при активизирането на интереса към мита в културологията. Митологемата означава устойчиви и повтарящи се конструкти на колективната общонародна фантазия, обобщено отразяващи действителността във вид на чувствено-конкретни персонификации, одушевени същества, които са били представени в архаичното съзнание като напълно реални (например митологемата на Потопа, на Дървото на живота и др.).

5. Световно дърво (Arbor mundi) - един от основните символи в митологията; характерен за митопоетичното мислене и съзнание образ, въплъщаващ в себе си идеята за световната ос, организирания космос (в противовес на хаоса) и най-вече универсалната концепция за света. Под една или друга форма то присъства във всички митологии и олицетворява единството на света, като се явява своеобразен модел на вселената, а и на човека (на принципа на подобието).

6. Мишел дьо Монтен (1533-1592) - френски философ и писател. Скептицизмът му е насочен срещу средновековната схоластика и църковните авторитети. Той отстоява научния метод на познание, опиращ се върху факти. В книгата „Опити” разглежда човека като върховна ценност е се обявява против насилието в училищната система. Според него физическото възпитание на човека е тясно свързано с духовното. Възгледите му оказват влияние върху английския философ Джон Лок, както и на Жан-Жак Русо.

7. Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854) - немски философ. Един от представителите на класическия немски идеализъм. През 1798 г. става професор по философия в Йенския университет. През 1800 г. издава най-популярното си съчинение „Система на трансценденталния идеализъм”. Заедно с Хегел издават „Критическо списание за философия” (1802-1803). След Йена Шелинг е професор по философия във Вюрцбург, Мюнхен, Ерланген, а от 1841 г. - в Берлинския университет. Там сред неговите слушатели са Киркегор, Енгелс, Бакунин, Буркхарт, Петър Берон и др.

8. Цитат от Омир - поемата „Илиада”, песен І, озаглавена „Чумата. Гневът”.

9. Цитат от Вергилий - поемата „Енеида”, І-ва книга.

10. Във връзка с мизерията и лишения, в които дълго време живял пророкът Мохамед, жена му Айша казва следното: „Що се отнася до Пророка, той се виждаше принуден да стяга понякога колана си и да слага камък на корема си”(според Исмаил Абуфеда).

11. Джефри Чосър (1340-1400) - английски писател, поет и дипломат. Предшественик на Ренесанса, той черпи вдъхновение от френската и италианската поезия, майстор на стиха. Става известен със своите „Кентърбърийски разкази”, издадени през 1478 г. Чосър пътува из Италия, запознава се с Петрарка, а приятелството му с Бокачо изиграва голяма роля в творческия му път. Той има големи заслуги за създаването на литературния език в Англия, защото е един от първите, който пише поетичните си творби на него.