Зоя Димова

Хората се разпръскваха бързо от онова място, където никой не обича да се застоява дълго. След като хвърлиха шепа пръст върху капака на ковчега, те побързаха да се завърнат към топлотата на домовете си, забравили, че ние сме само гости в тях. Когато изпращаше баща си към последното му жилище, Донка си спомняше за погребението на своята майка. Страдаше и изпитваше угризения заради тъжния край на упорития старец, но знаеше, че последната пречка за женитбата й с Желязко вече беше отпаднала.

По това време буйният младеж щедро черпеше в кръчмата с последните си пари за вечната памет на стария караконджул. Танцуваше с чаша на главата и на всички се хвалеше, че от утре той е стопанинът на това райско кътче.

Младото семейство стана собственик на кръчмата и дюкяна. Младоженците се разположиха да живеят в трите хубави стаи над селската пивница. Желязко продаде бакалницата и къщата на баща й, а Донка му даде всички права да разполага със средствата, както желае. Нейният съпруг се оказа много оправен кръчмар. Кръчмата им процъфтяваше. Веднъж или два пъти седмично там пристигаха певици и музиканти, които превръщаха вечерите в празник за присъстващите. С всяка прекарана там вечер клиентелата им растеше ли, растеше.

Донка смяташе, че са щастливи и наивно не обръщаше внимание на котешките погледи, които Желязко си разменяше с някои от селските хубавици; към тях тя никога не бе принадлежала. Скромна, дребничка и леко невзрачна, тя дълго не можеше да повярва на щастието си, че един от най-хубавите ергени в селото може да я иска. Той беше наблюдателно момче с опит и можеше да познае скритата страст, колкото и силно да бъде потискана. Един крадешком отправен поглед, една въздишка, едно неволно изчервяване за него бяха напълно достатъчни, за да разбере, че е на крачка от осъществяването на най-голямата си мечта - да има собствена кръчма. Нямаше време за губене, Донка вече беше за женене и чорбаджи Янко можеше да я задоми всеки момент.

Една вечер Желязко реши да хване направо бика за рогата. Избра удобен момент, когато Донкиният баща замина на воденица. Прехвърли се през оградата и потропа на нейния прозорец. Примами я навън, близо до плевнята, дръпна я навътре и бързо успя да сломи слабата й съпротива. Девойката се оказа много по-гореща, отколкото предполагаше, изживяването му хареса и той започна често да я води по тайни местенца. Чорбаджи Янко можеше да се пени и да се горещи, колкото иска, ала ако знаеше това, дето цялото село шушукаше, щеше да разбере, че друг зет няма да може да намери за дъщеря си. Когато приказките стигнаха и до стария, горкият баща не искаше да повярва на казаното. Затова побърза веднага да поиска обяснение от щерка си. Донка прояви смайваща смелост - не мънкаше, не увърташе, не се оправдаваше, а хвърли цялата истина в лицата на всички. Мълниеносна дамла се стовари върху побелялата глава на отдавнашния бакалин и кръчмар.

„Какво ли щеше да стане, ако беше оцелял дъртият? Жилав чакал!” - спомняше си с удоволствие за късмета и хитростта Желязко, седнал зад тезгяха на чашка кайсиева ракия, очаквайки първите си клиенти.

Горното стълбище бавно заскърца под уморените стъпки на стопанката. Тя слизаше към кръчмата. Беше облечена в нова рокля с удължена талия на диагонално райе, имаше и нова сива шапка със синя панделка като преобладаващия цвят на роклята й. Донка беше селската модистка и трябваше да бъде образец за елегантност. Когато видя хубавия си съпруг зад тезгяха, облечен в бяла копринена риза, опрял глава на една страна със замечтани тъмни очи и романтичен перчем, паднал на челото, тя забрави за умората си и погледът й отново заблестя над тъмните кръгове под очите. Любимият й не беше онзи луд гидия, както някога. Възмъжал, улегнал вече, носеше мустаци и беше станал още по-привлекателен в нейните очи. Желязко вдигна поглед от чашата си, поглеждайки със скрито съжаление към дребната, плоска фигурка на жена си. Познавачът спря очи върху лицето с хлътнали бузи и нездрав, леко посърнал тен. Взря се в уморените очи, които се давеха в тъмни сенки. Прие кротката, боготворяща го усмивка на светица, която той вече не можеше да понася.

- Отиваш на разходка до Чирпан?

- Имам нужда да взема малко въздух. Поръчах и няколко модни списания, трябва да си ги прибера.

- Претрепваш се от шиене, зарината си с поръчки. Хората ще рекат, че гладна те държа.

- От малка имам мерак да шия. За мене шиенето е това, каквото за тебе е кръчмата. - Желязко я погледна и кимна с разбиране. - Виж колко пари съм изкарала! - засия тя и извади от чантата си една голяма топка банкноти.

- Браво! - рече той, протегна ръка, взе парите и ги прибра в чекмеджето на тезгяха. Тя послушно му ги отстъпи с още по-щастлива усмивка. Желязко се замисли, почеса се по тила и попита: - Ще пазаруваш ли?

- Не, само искам да се разходя.

- Така, така. Няма какво да купуваш, всичко си имаш, ама без пари на път не се тръгва - той извади една дребна банкнота от чекмеджето и я подаде на жена си.

- Благодаря ти! - погледна го тя с трогателно изражение. - Мислех, че няма да се сетиш…

- Какво-о-о? Не си ли ме признала за кавалер още!?

- Признала съм те! Признала съм те! Как можа да си го помислиш?! - запротестира тя, надигна се на пръсти и се опита да го целуне през тезгяха.

Той се наведе напред, за да го достигне по-лесно нисичката му съпруга. Тя затвори очи и зарови пръсти в тъмната му гъста коса и пожела да го задържи още малко, но той се дръпна бързо, преди тя да се насити на своя миг. Донка смутено се усмихна, без да каже нещо. Желязко се наведе напред, протегна ръка, плесна я леко по задните части и рече:

- Тичай на Чирпан да ядеш ореховки с боза, докато не са затворили сладкарниците!

Преди да излезе навън, тя три пъти се обърна, за да го погледне. Желязко инстинктивно избърса устата си след нейната целувка и се загледа през отворената врата на кръчмата към играещите деца на мегдана.

- И едно дете даже не можа да роди, а три пометна… - махна ядосано с ръка кръчмарят и започна да трие още по-ожесточено тезгяха пред себе си.

Вниманието му беше привлечено от едро румено момче, което играеше на чилик с другите деца от махалата.

- Хей, Димчо, ела да ти кажа нещо!

Момчето се засмя до уши, заряза играта и се втурна към кръчмата. Желязко извади рахат локум, шоколад и една захарна пръчка.

- Вземи да те почерпя и иди да кажеш на кака си Пенка, че поръчката й е пристигнала. Ако закъснее още малко, ще продам всичко, каквото е поръчала.

Момчето закима разбиращо с глава.

- Мъжът й… батьо ти де… кога се връща от гурбет?

- А-а-а… Батьо няма да се връща скоро - едва издума момчето с уста, препълнена с шоколад, тъпчейки останалите неща по джобовете си.

- И умната, Димчо, гледай другите да не те чуят какво ще кажеш на кака си!

- Знам, чичо Желязко, знам!

- Трябва ли техните да й се карат, че много харчи?

- Всички само мрънкат, че пари няма. Грош не ми дават - намръщи се момчето.

- Е, нали сме приятели, аз ще те черпя.

- Дадено, дадено! - потриваше ръце от удоволствие момчето.

Не след дълго стройна хубавица с мургава кожа и високи гърди, облечена в проста рокля от басма, влезе с бърза походка в кръчмата. След около час тя излезе навън с голям пакет, обвит с амбалажна хартия, и със сияеща белозъба усмивка върху бронзовото й лице. Не можеше да си събере устата като щастливо дете пред сергиите на панаира… Баба Гина, която прислужваше в кръчмата за едно парче хляб, беше най-вярната Желязкова помощничка във всичко. Тя изпрати младата жена до вратата и маха дълго време след нея на прага така, че да я видят всички. Пенка трябваше да има оправдание за пред хората, ако се наложи. Старата жена винаги казваше, че често се събират на приказки. Повечето селяни само се подсмихваха на тази странна приятелска връзка между двете жени, които не само принадлежаха на различни времена, но и нямаха нищо общо помежду си.

Донка се върна много весела от Чирпан с куп модни списания и романтични желания за съпружеска близост. „Колко хубаво нещо била една малка разходка!”, мислеше тя, вече близо до дома си. Минавайки през кръчмата в ранната привечер, видя, че обширното помещение бе почти изпълнено с мъже, които се веселяха чудесно, други продължаваха да прииждат, а Желязко, както винаги по това време, беше много зает. Преметнал бяла тъкана кърпа през рамо, с молив зад едното ухо, той чевръсто пребърсваше чаша след чаша, които баба Гина му подаваше една по една. Младата жена се загледа в хубавия профил на мъжа си с падналата вълниста коса на челото му. В този момент едва се въздържа да не се хвърли на врата му и да не го покрие с целувки.

- Донке, не ме зяпай така!

- Искам да ти кажа нещо.

- Не виждаш ли, че сега нямам време за приказки.

- Не можеш ли тази вечер по-рано да затвориш?

- Гино, днеска да нарежеш по-тънко мезетата, да не ги накълцаш като тиква!

- Струва ми се, че няма да заспя лесно, Желязко.

- Гино, наточи ли виното, мари? Знаеш ли от кое буре да точиш?

Старицата хитро му намигна.

- Желязко, ще те чакам!… - промълви Донка с жаден поглед.

- Какво искаш, бай Георги, не те чух? Гроздова или сливова? Голяма, малка?

- Кога съм поръчвал малка!?

- Голяма! Дадено!

- Желязко?…

- Качвай се горе, Донке! Това не е място за жени!

Тя погледна въпросително.

- Тука мъжете идват да се веселят на рахат, може да се притесняват от тебе, нали познаваш жените им. Трябва ли всичко да ти обяснявам? Хайде по-бързо! - подкани я мъжът й.

- Желязко…

- Пречиш! - почти се озъби той.

- Е, добре, добре, ще чакам!… - каза тя и тръгна нагоре по стълбите.

Когато остана сама в хубаво подредената им спалня, Донка седна на съпружеското легло, покрито с кувертюра от ръчно плетена дантела. Моделът беше осъществен безупречно. Тя погали с длан невероятно сложните фрагменти на плетивото, мислейки си колко любов бе вплела във всяка от тези арабески. Донка посегна към пакета, оставен наблизо, развърза го в скута си и оттам извади поръчката, която й доставиха след дълго чакане. Това беше една копринена нощница в оттенък на праскова с пестелива украса от фина дантела. Младата жена бързо облече изящното бельо и се погледна в голямото елипсовидно огледало. Сянка на тъга пробяга по нейното лице.

- Трябва да ям повече плодове и да си поръчам хубава помада в някоя дрогерия. Добре ще бъде да започна да си слагам пудра и руж - каза си тя и докосна с ръце леко посърналите си бузи. - Вече се показват бръчки под очите ми, а нямам още двайсет и пет! Ако се накъдря, косата ми няма ли да изглежда по-гъста - помисли си тя, прокарвайки пръсти през тънките си късо подстригани косици в неопределено бежов цвят. - Защо имам такива кокалести рамене? Защо съм като дъска за гладене? Някой беше казал, че приличам на гладна файтонджийска кранта. Какво ли си мисли Желязко, като слуша тия приказки?

Въпреки че беше много критична към себе си, Донка съвсем не беше грозна. Имаше топли кафяви очи, правилен нос и хубава усмивка с добре подредени зъби. Две сълзи бавно се спуснаха по хлътналите й бузи. Тя отиде в кухнята, наля си една средно голяма чаша с вишновка и седна пред прозореца.

В нощта се носеше романтиката на повечето летни вечери. Небето приличаше на нощна поляна, поръсена с безброй светулки, в която тръпнещата жена искаше да се зарови, прегърнала единствения мъж, който можеше да присъства в нейната романтична глава. Устните й още усещаха аромата на онова близко и далечно щастие. Връхлетя я мощен прилив на нежност, но тя само се сгуши в собствената си прегръдка, обгръщайки с ръце безпомощно отпуснатите си рамене.

Пръв, малко преди десет часа, от кръчмата си тръгна кметът, тананикайки си модерното танго „Танголита”. Младата жена започна да си фантазира, че танцува в екзотична градина с червена роза в косите. Донка чувстваше как мечтите й се превръщат в оживели сцени от филмите с Фред Астер и Рудолф Валентино, но на тяхно място заставаше единствено нейният съпруг. „Стига! - каза си тя и грабна една книга от полицата. - Добре, че за утре имам много поръчки.”

Към единадесет часа веселбата гърмеше с пълна сила. Мъжете ревяха като хор от прегладнели стръвници героични хайдушки балади, а след полунощ оставаха само най-отявлените пияници, които мучаха тежки песни за горчива разлъка. Постепенно всичко заглъхваше, един по един напускаха сладкия оазис, където можеха да приспят за малко ежедневните си грижи, драми и незаличими спомени. Последният клиент си тръгна около един часа след полунощ, едва поддържащ крехко равновесие върху омекналите си крака. Той с боботещ глас се опитваше да запее „Злато моме”.

Тази тишина беше истинска благодат за Донка, която чакаше като камбанен звън по празник да чуе стъпките на мъжа си да се изкачват нагоре по дървената стълба. Желязко отвори вратата и влезе, без да я погледне. Младата жена се надигна от леглото и остави книгата си, изпълнена с очакване, което не можеше да скрие.

- Още ли не си заспала? Страшно съм изморен, не ме закачай за нищо!

Той се съблече бързо, легна с гръб към нея и само след минутка захърка. Тя прегърна романа, който четеше, обърна се към прозореца и започна да брои звездите. Но не се разплака. Това не се случваше за първи път и пак щеше да се случва. Тя само се надяваше след час-два да може да заспи.

По Богородица в село Малко Борисово ставаше голям панаир. За селяните това беше като повторно преживяване на Коледа и Великден, взети заедно.

Тенко, петнадесетгодишният племенник на Желязко, се молеше жално като циганче:

- Вуйчо, айде да ме заведеш на панаира, бе! Майка и татко не ми дават пари, казват, върви при вуйчо си, той има.

- А, тъй значи, върви при вуйчо си! Ами ако съм зает?

Момчето увеси нос и страшно натъжен се готвеше да си тръгва.

- Е, хайде, хайде! И аз трябва малко да си почина…

Кръчмарят даде разпореждания на баба Гина, взе сакото и каскета си, стисна племенника си за рамото и тръгнаха заедно към широката поляна, където се беше разпростряло царството на сергиите. Момчето излапа на бърза ръка две порции кебапчета, две парчета рахат локум, един сладолед, eдна къделя памук-шекер и в момента довършваше втора кесия с пуканки.

- Вуйче, айде да ме качиш на синджирлиите!

- Какво? Чакай да мине малко време! Да не искаш да си повърнеш червата?

- Вуйче, купи ми цигански шекер!

- Ще ти купя за вкъщи.

Някъде от изневиделица изскочи Димчо, братчето на Пена, черната лисица, и застана с умолителен поглед пред Желязко.

- Ей, чиче, нали сме приятели? Дай ми за един сладолед, че оная циганка не ми дава! - рече тъжно момчето, посочвайки към сестра си.

- Дадено, приятел! - рече младият мъж.

Той извади два лева и ги постави върху отворената длан на момчето.

- Ей, много-о-о! Господ здраве да ти дава! - извика розовобузестото хлапе и хукна към количката със сладолед.

- Виж колко неща си е накупила кака му! Толкова пари даваш и пак й се свиди за брат й - възмути се Тенко.

- Какво-о-о? В беля ще ме вкараш бре, муле! Само на бой ли ще растеш?

- Е, какво съм казал… То цялото село знае.

- Като ти шибна един шамар, две години петел няма да чуеш! Да си затваряш устата, ей! Чуваш ли?! Че пара няма да видиш!

Тенко се шашна и спря да яде. Желязко се замисли, почеса се по тила и измънка под носа си:

- Детето кабает няма. Тя, черната лисица… Тя го е пратила. Вечно парите не й стигат.

- Ей, вуйче, тая Пена е като черно грозде. Да може човек да си откърши малко от нея…

- Като ти дам един ритник, ще те пратя ей там, в оня казан.

Момчето съвсем се слиса и изпусна парчето халва от устата си. Желязко го погледна със съжаление, сложи ръка на оголения му тил и реши да го просвети:

- Петелът се разсърдил на кокошката и отишъл да врътне една любов с лисицата.

- И какво станало?

- Питай какво останало!

Момчето мигаше като онемяло.

- Една шепа перушина… какво друго?!

Момчето започна да гледа още по-смутено и хвърли остатъка от храната си на едно натирено псе, дето се въртеше в краката му.

- Ка-ак… Ще ме накажеш ли сега? - започна да заеква племенникът.

- Аз ли ще ти сторя нещо лошо бре, тиквар такъв?! - Желязко бащински прегърна племенника си и кротко му рече: - Първо, за такива женски като Пена мъжете не бива да се карат. Те, така да се каже, са обществени. Второ, на лека жена пари да даваш, все едно съдран чувал да пълниш. Трето, такова младо петле като тебе, ако им падне, даже няма да му се прекръстят.

- Вуйче, а тебе не те ли е страх?

Желязко прихна от смях.

- Ти мене не ме гледай! Аз съм стар петел, знам им и кътните зъби на лисиците. Мога да им изкълва очите, ако река, и от дръвника мога да избягам, ама за твоята тънка перушинка ми е жал! - каза той и се опита да дръпне племенника си за ухото.

Тенко като че ли започна да схваща. Двамата мълчаха известно време като мъже и в един момент възмъжаващият се осмели да попита гузно:

- Вуйче, мога ли нещо да те замоля?

- Ако искаш нещо за ядене, вкъщи ще го ядеш и то утре!

- Не, вуйче, нещо друго искам, по-сладко…

- Какво? - погледна го изненадан Желязко.

- Вуйче, хайде да идем да гледаме кючекчийките!

- Какво?! Не!

- Айде бе, вуйче, айде, моля те, бе!

- Да гледам някоя дърта с увиснал корем да ми мята гюбеци! Хайде де, не казвам всичко пред тебе… - намръщи се Желязко и плю настрани.

- Можеш спокойно да приказваш, вуйче, не съм вчерашен.

- А какъв си, щом си падаш по такива, бре?! - възкликна през смях вуйчото.

- Ох, вуйче, не знаеш каква кючекчийка имаше миналата година! Пръстите си да оближеш. Само че нас не ни пуснаха, защото сме били малки. Ама ние пак гледахме, пробихме една дупка в салаша и пак гледахме. Аз тая година израснах много. Ако кажеш, че съм завършил гимназия, ще ти повярват и ще ме пуснат вътре заедно с тебе.

- Затова ли ме докара тука, малък чапкънино!?

Племенникът се усмихна под едва наболия си мустак. Вуйчото го изгледа с приятна изненада.

- А как иначе ще станеш голям чапкънин!?… - добави след кратка пауза Желязко и щипна момчето по бузата.

- Е, все отнякъде трябва да се започне… - измънка Тенко с надежда и хитро се усмихна.

- Ех, и аз това викам! Почнал си да отбираш от тия работи… - остана приятно изненадан по-възрастният от двамата и намигна съучастнически.

Пред палатка от брезент, която наричаха салаш, се бяха струпали много повече мъже от обичайните кандидати за подобно зрелище. Един слаб писклив актьор с напомадена коса и изтъркан фрак, измъкнат от нечий театрален реквизит, подканваше желаещите да посетят атракцията, размахвайки в едната си ръка излъскан цилиндър с протрити краища.

- Елате, елате да видите диаманта на изтока! Перлата от Истанбул, мечтата на падишаха, любимата одалиска на султана, вдъхновението на поета, видението на художника, розовия сън на всеки истински мъж. Елате, елате да видите госпожица Лейла, магьосницата на ориенталския танц, господарката на грацията, кралицата на изкушението…

Желязко прихна отново.

- Що се смееш бе, вуйче?

- И какво? Всички тия приказки за някоя дебела дърта пача, дето се тресе като малеби. Ако заспя, да ме бутнеш!

- Ако е миналогодишната, няма да заспиш, вуйче-е-е!…

- Хубаво, ще й броя гънките по корема. Ох, знаеш ли колко такива съм ги виждал? - изпъшка с досада младият мъж.

Помещението едва успя да събере желаещите да гледат.

- Ох, ще се издушим, тука въздух няма… - въздъхна Желязко. - Що ли те слушам?! Какво им харесват на тия работи…

- Трай бе, вуйче! Трай бе, ей сега почва! - подскачаше на мястото си като козле Тенко.

Зад нещо като грубо скован подиум беше опънат чаршаф, върху който нечия неумела четка бе нарисувала наивно сараи и пауни в преобладаващи цветове на пембе, кармазъ и персийско синьо. В дразнещия шум сред подвикванията, подсвиркването и откъслечните ръкопляскания изведнъж прозвуча чист, изящен звук на флейта. Някой гладен, но добър музикант свиреше зад смешния декор фрагменти от произведения с ориенталски сюжет на Сен-Санс и Римски-Корсаков. В умелия аранжимент мелодиите почти бяха загубили европейския си дух и звучаха съвсем по арабски. Наелектризираната тълпа изведнъж затаи дъх, чуваше се само тихото скърцане на зъби от чоплене на тиквени семки и слънчоглед. Някъде нетърпеливо зазвъня дайре, иззад нелепо подобие на декор се показа бяла женска ръка, която направи красиво движение като пълзяща змия. Миг след това от същото място се показа прасец с тънък глезен. Едно хубаво коляно направи движение напред и пред публиката се откри стегнат женски крак. От двете му страни падаха ресни от пъстроцветни мъниста. Няколко души от публиката изсвириха с все сила и отделни групички шумно заръкопляскаха.

Желязко трепна, жени с такива крака беше виждал само на екрана, където холивудските танцьорки показваха уменията си. Малко по малко иззад шареното платно се появи забулено лице и отлично сложена женска фигура в типичното оскъдно облекло. С появата на танцьорката вълна на одобрение премина сред зрителите. Тя беше много млада, на осемнайсет или двайсет години, бяла и привличаща като пуканка от сергиите. Момичето имаше невероятно прелъстителен поглед. Тя сякаш танцуваше със своите удължени зелени очи под тежки тъмни ресници, които като ветрила в пустинна шатра се спускаха и вдигаха в ритъма на танца. Устните й, покрити с кармин, мамеха с всяка усмивка.

- На това се казва балкони! - възкликна наблизо един от присъстващите.

- Почакай да видиш, като ги разлюлее! Като райски ябълки на вятъра са… - рече съседът му и го бутна леко с лакът.

- А-а-а, по-едър плод са… - изрази критично несъгласие приятелят му.

Сред публиката имаше и две-три жени. Едната си размени остри реплики с кавалера и напусна демонстративно. Той изпсува вулгарно, махна с ръка и дори не се обърна след нея. Другите две дами се свиха и замръзнаха на местата си.

Желязко бе напълно погълнат от госпожица Лейла. Тя не беше професионална балерина, но може би бе придобила някъде някаква танцова подготовка. Всяко от движенията й изглеждаше отработено. Момичето навярно имаше вродена грация. Пластиката беше във всяка част от нейното тяло, което й се подчиняваше с лекота. Танцът набираше все повече дързост и в него бавно се събираше неустоимият вкус на забранения плод. Желязко гледаше като хипнотизиран бляскавия кристал, който се полюляваше на верижка върху идеално гладкия корем на танцьорката. Тълпата реагираше буйно на всяко предизвикателно движение с подсвиркване, ръкопляскане, чуваха се шумни възгласи:

- Машалла! Ашколсун! Браво!

Госпожица Лейла с професионално хладнокръвие посрещаше окуражаващите я гласове, без да нарушава своето изпълнение. При всяко тръсване на главата й множеството тънки плитчици с цвят на старо злато се виеха като безброй малки камшици, които Желязко започна да усеща по кожата си.

Тя се оттегли от сцената по същия начин, по който се появи, но бе изпратена с много по-бурни реакции от подивялата публика. Госпожица Лейла не излезе втори път на сцената като истинска примадона, която се чувства изморена. Почитателите й започнаха да хвърлят цветя и монети. Едно плешиво старче с овехтял костюм и мръсна яка на ризата излезе и започна невъзмутимо да събира монетите, като оставяше цветята на мястото им, без да ги докосне. Малките му кръгли очички проблясваха като на щастливо куче, изровило кокал, щом зърнеше някоя по-едра монета. Тези пари бяха добавка към средствата от продадените билети и не трябваше да се оставят така да се разпиляват.

Желязко седеше и гледаше с особена тъга към жалкото подобие на сцена, което бе недостойно за такова бижу като госпожица Лейла.

- Хайде, вуйче, хайде да си ходим, свърши вече! - Младият мъж стоеше с втренчен поглед в една точка, без да помръдне. - Е-е-е? Казах ли ти, че ще ти хареса! - смееше се с дяволит поглед племенникът.

- Тене, сине, как си със стомаха, смля ли всичко?

- Екстра съм! - каза момчето и се тупна с длан по корема.

- Искаш ли да се качиш на виенското колело?

- Как да не искам! - Желязко извади пет лева, тикна ги в ръката на племенника си и рече: - Бягай!

Момчето гледаше парите и не можеше да повярва.

- За тия пари ще купя целия панаир бе, вуйче.

- Купи го, ако можеш! Защото детството ти свършва!

Тенко вдигна рамене, почеса се по темето и хукна към виенското колело. Желязко излезе от брезентовата палатка и се огледа на всички страни. Пред него преминаваше смешното конферансие в широкия си излъскан фрак. Кръчмарят протегна ръка и го стисна за ревера.

- Какво искате от мене, господине, макар че не е трудно да се досетя? - започна да се кикоти с женски смях нелепият актьор и се опита да се отърка по Желязко с котешки маниер, въпреки старанието на селския кръчмар да го държи на разстояние.

- Къде мога да намеря госпожица Лейла?

Женственият се опита да придаде прелъстително изражение на своето гримирано лице, което в този миг изглеждаше гротескно.

- За какво ли е притрябвала тази малка развратница на такъв хубав млад мъж като Вас? - каза конферансието и се опита да погали Желязко по бедрото. В същия миг нещастникът издаде писък на озлочестена девица.

- Казвай къде е тя, ако не искаш да ти строша пръстите!

- В зеления фургон със златистите букви. Зеленото е любимият цвят на уличницата. Знаеш ли, че тя спи с онзи проскубан нафталинен плъх, шефа, който събираше стотинките от сцената?

- Друг път ще ми разкажеш. На, вземи да се утешиш! - каза Желязко в прекрасно настроение и бутна една банкнота в шепата на гримирания.

- О, ти си бил кавале-ер-р-р! - проточи циркаджията. - Колко жалко, че се разминаваме, сладкишче! - въздъхна женственият и отправи въздушна целувка към Желязко с грациозно завъртане на китката си.

Когато застана пред вратата на фургона, младият мъж усети сърцебиене. Това беше ново или отдавна забравено чувство. Той пое дъх и почука на вратата.

- Кой е? Да го вземат дяволите!

Вратата се отвори със замах и пред него се появи нова жена, различна, но не по-малко интересна и вълнуваща. Тя нямаше златисти плитчици, косата й беше чуплива, модерно подстригана, в нюансите на махагон. Той погледна нейното лице, освободено от грима. То не беше толкова младо, нямаше цвят на лилия, но може би наподобяваше слонова кост. Очите й не бяха така удължени, но имаха същата големина и изразителност. Погледнати от близко разстояние, те бяха загубили бистро-зеления си цвят, в тях се долавяха кехлибарени нишки и медни отблясъци. Устните й не изглеждаха толкова пухкави, бяха по-деликатни, но все така мамещи. Танцьорката застана пред него, хванала с едната си ръка дръжката на вратата, а с другата се опря на отсрещната страна върху рамката. Между пръстите й димеше цигара с остра миризма на недоброкачествен тютюн. Беше облечена в черно кимоно на грамадни яркочервени цветя. Заетата поза караше дрехата широко да се разгръща отпред. Кракът й се подаваше дръзко през предния процеп на кимоното. Тя не беше от жените, които не носят бельо. Желязко сега я виждаше отблизо и съвсем се смути.

- Слушай! Нямам време. Изморена съм.

Младият кръчмар се опита да обели дума, но глас не му идваше. Тя се обърна с досада и се опита да затвори вратата.

- Почакайте, мога ли да вляза, искам да говоря с Вас!

- О, ти си можел да говориш? Пускам те само защото ми изглеждаш платежоспособен.

Желязко влезе във фургона и заразглежда наоколо. На един стол беше захвърлена червена шапчица, украсена с лъскави парички, към която бяха пришити и русите плитчици. На друг стол лежеше небрежно метнат танцувалният костюм с ресни и пайети. На тоалетна масичка бяха поставени тежките обеци, фалшивите мигли и червилото с цвят на кармин.

- Е? - каза тя, седна на една ниска кушетка и кръстоса красивите си крака. Гърдите й почти изцяло се подаваха през отвореното кимоно. - Е-е-е? - повтори с растящо нетърпение „работещото момиче” и издуха цигарения дим в лицето му. - Ако си дошъл само да гледаш, не мисли, че е безплатно.

Той седеше пред нея, стиснал шапката си, и гълташе цигарения дим. Тя се отпусна назад и започна да го гледа през спуснатите си ресници със слаб, но нарастващ интерес.

- Как се оправяш с жените? - тихо се изсмя тя.

Желязко мигновено доби кураж.

- Ти си таман за моята кръчма!

- Ха! - рече тя и го погледна с широко отворени очи. Секунда след това ги присви хищнически.

Младият кръчмар получи нов прилив на сили, успял да привлече за миг нейното внимание.

- Сто лева на ден, квартира, храна и всичко, от което се нуждаеш. Работа само вечер по два-три часа…

- Двеста! - рече тя и още по-силно издуха дима в лицето му.

- Дадено!

- Ти си бил ларж, харесваш ми! - Желязко засия като дете, но не посмя да се приближи към нея. - Е-е-е… аз нямам много неща за събиране…

- Да те почакам ли отвън, докато се приготвиш? - попита я той, продължавайки да мачка каскета в ръцете си.

- А не искаш ли да подпишем договор? - попита тя.

- Какъв договор? - като в сън попита той.

Тя бързо заключи. Смъкна кимоното си, което беше единствената дреха върху нея, и започна да се смее тихо.

Когато след малко повече от час Желязко излезе от фургона, беше изпаднал в състояние близко до нирвана. Младият кръчмар изглеждаше почти като някои от своите клиенти след злоупотреба с еликсирите зад тезгяха. Косата му беше разрошена, яката на ризата - обърната навътре, а на лицето му бе застинало блажено изражение. Той стоеше на стъпалото пред отворената врата и сякаш не знаеше накъде да тръгне. В този момент зад гърба му се появи, захапала цигара между зъбите си, госпожица Лейла, оголила рамо през кимоното си. Тя вдигна ръце и нахлупи грубо върху главата на Желязко забравения каскет, после го тупна леко по темето, сякаш за да го събуди.

Наблизо като малка глутница от гладни улични псета, може би привлечени от шума през тънките стени на фургона, се бяха събрали пет-шест младежи, някои от които съвсем хлапета. Всички носеха износено облекло, а на повечето от тях дрехите не бяха по мярка.

- Хей, Ладке, а мене кога ще ме… - подвикна един висок, хърбав младеж и направи неприлично движение с тазовите си части.

- Прибери си скъсания джоб в гащите! - каза презрително тя.

Компанията му започна да се кикоти. Той само се обърна и всички млъкнаха.

- Вече ни потанцува, кога ще ни посвириш?

- Когато си купиш златен кавал!

Малката глутница започна да се превива от смях.

- Колко искаш, казвай? Ако трябва, ще ги открадна!

- Вече не работя на дребно! - отсече госпожица Лейла.

- Колко искаш, пачавро?

- Върви да се пазариш другаде, пъпчив педераст!

Хърбавият се разтрепери от яд, наведе се и взе един камък от земята.

Желязко изведнъж излезе от унеса си, скочи от стълбичката, грабна едно парче дърво, което се търкаляше на земята, и се спусна към малката разгонена шайка.

- Вий не разбрахте ли бе, говна такива, че госпожицата не иска да има нищо общо с вас.

Малките веднага си плюха на петите, а тарторът се опита да се противопостави, но след няколко юмрука и ритника и той избяга уплашено. Желязко се завърна с победоносен вид при своята Дулцинея и я грабна в прегръдките си.

- Ах, бичето ми, ти не само си бил надарен, ами си бил и голям джентълмен!…

- Ти още нищо не си видяла! - погледна я важно той, набъбнал като великденски козунак.

- Е, хайде тогава да вървим в твоята омайна малка кръчма! - каза тя, плъзвайки ръка към слабините му.

- У мене няма нищо малко! - каза Желязко и започна да се надига на пръсти в желанието си да я погледне отвисоко.

Донка пребледня, когато видя съпруга си да се връща вкъщи с хубавата танцьорка. Тя имаше опасен, доста нахален вид, макар и да беше облечена сравнително скромно. Той постави малкото дървено куфарче на гостенката върху старателно изтъркания под и се обърна към жена си със съвършено спокойствие:

- Това е госпожица Лейла, вечер ще играе кючек за нашите хора. Ще живее тука и ще се храни тука. Разбра ли?!

Донка не можеше да помръдне ни един мускул на лицето си. Окаменя съвсем от страх и лоши предчувствия, които като мътни, опасни води нахлуха в душата й. Усетила със злорадство ужаса на другата жена, госпожица Лейла се приближи към стопанина на дома с отъркващо, котешко движение и сложи длан на рамото му. Той не възрази срещу положената върху себе си ръка, а окуражаващо я потупа. Лицето на Донка бавно заприлича на прясно избелено платно.

- Разбра ли? - каза още веднъж Желязко.

Тя тръгна нагоре по скърцащата стълба, без да отговори.

- Разбра ли? - попита за трети път той.

- Д-а-а-а… - отговори тя, без да се обръща.

За няколко дни малката пристройка в двора на кръчмата се превърна в чудесна стая, обзаведена с всичко необходимо. Всяка седмица госпожица Лейла се появяваше в нови модерни тоалети. Някои от тях бяха доста смели, дори за такова голямо, богато и бързо модернизиращо се село като Малко Борисово. Жените я ненавиждаха, разбирайки каква потенциална опасност крие тя за всички тях, но мъжете се чудеха как да привлекат нейното внимание, без работодателят й да забележи това. А той почти придоби комплекса на Отело.

- Ще гледате, без да пипате! Ако искате, такива като нея има и други. Аз ще ви ги уредя, но нея няма да пипате! Иначе да видим на кого ще поръся мезето с миша отрова… - често казваше, поскърцвайки със зъби той.

- Хайде бе, Желязко! Кога ще ни ги уредиш? - питаха не на шега много млади и стари мъже от селото, вече готови да натирят довчерашните си половинки.

- Е, чакайте де, чакайте! Дружките й трябва да се върнат от чужбината. Тези жени са заети, пътуват, вий как я мислите тая?

Толкова малко бяха хитреците, които не се хващаха на въдицата.

Популярността на Желязковата кръчма все повече растеше, както и неговият авторитет сред мъжете. Вечер селската пивница не можеше да поеме желаещите да гледат кръшния танц на неговата фаворитка. Младият кръчмар стана сватовник и беше обвързан с обещания към много съселяни. Той вечер не смогваше да настанява всички желаещи да го посетят, а те всяка вечер бяха там, до Желязковия тезгях, надпреварваха се в прояви на щедрост и се опияняваха от блянове за радостите, които им предстоят.

Донка все по-често прекарваше вечерите си сама в празната им съпружеска стая и гледаше през отворения прозорец светлината от малката пристройка, откъдето в нощната тишина се носеха стонове и смях, сред които ясно се отличаваше Желязковият глас. Тя слабееше, затваряше се все повече и се спасяваше само с работа. Беше все така внимателна с клиентките си, но всички забелязваха, че се превръща в сянка на самата себе си.

Госпожица Лейла не обичаше ограниченията и еднообразието, започваше вече да се отегчава. Познавачката на хубави мъже отдавна беше забелязала младия даскал Мартин и чакаше със скрито вълнение неговите редки появи в кръчмата. Една вечер, приготвена за изява без грам настроение за игра, танцьорката зърна красивия мъж със сиво-синия поглед, седнал пред една маса в ъгъла. В този миг изведнъж я заля прилив на вдъхновение и тя се почувства като истинска Саломе. Пияните мъже бяха изпаднали в екстаз. Желязко се дуеше като пуяк зад тезгяха. Ако някой от клиентите се осмеляваше да й посегне, изхвърчаше на мига от кръчмата, за да дойде да се моли на същото място в утрешния ден. Даскалът не изглеждаше особено впечатлен от Желязковата изгора и поглеждаше към чашата си по-често, отколкото към нея.

- Кой е тоя, че да ми се присмива в очите!? - шепнеше на себе си и прехапваше устни госпожица Лейла, срещайки иронията в красивата синева на погледа му, който й действаше магнетично.

Напук на правилата, които се опитваше да наложи стопанинът, тя застана пред масата на набелязания от нея мъж и започна да се вие особено сластно. Той остави пари на масата и й направи жест да се отдалечи. Тя се престори, че не разбира жеста, приближи се още по-близо и каза тихо:

- Ако искаш, можеш да пъхнеш парите в пазвата ми.

- Не искам неприятности.

- Ще го направиш, когато сме насаме! - усмихна се хитро тя.

Той не отговори нищо и погледна в друга посока.

- Знаеш ли, че само ти не приличаш на селянин тук?

- Знам.

- Знаеш ли, че си красив?

- Решила си да разбиеш сърцето на този нещастник зад тезгяха?

- Сърцето си е негово, да си го пази!

- Бягай оттук, защото вече гледа насам и ще те разстреля с поглед.

- Ух, да го вземат дяволите! - изсъска тя и премина към следващата маса с най-пленителната си усмивка.

Стопанинът на кръчмата направи жест с показалец, подобно на падишах към своята любимка. Това означаваше, че тя трябва да се приближи към него. Лейла отиде до тезгяха, танцувайки.

- Не се ли въртя много дълго около масата на даскала?

- Когато видя тъжен клиент, не трябва ли да го разсея?

- Внимавай, че той е покрит въглен!

- Обичам покрити въглени… - каза замечтано тя.

- Внимавай! - изскърца със зъби Желязко.

Тя му хвърли пренебрежителен поглед и пак започна да се вие под звуците на кларинета.

Даскал Мартин стана от мястото си и тръгна към вратата.

- Даскале, защо бързаш да си ходиш, моабетът сега започва?

- Тази вечер нямам настроение.

- Ако ти кажа кой ще ни гостува скоро, може и да се развеселиш…

Клиентът тръгна към кръчмаря. Госпожица Лейла веднага се приближи към тезгяха и каза:

- Дай една сода!

Тя бе отворила на четири ушите си за разговора, който искаше да чуе.

- Ангелина ще идва, чу ли? Сама. Без мъжа си. В чужбина бил.

Желязко спря за миг, за да проследи реакцията на Мартин. Той стоеше на пръв поглед равнодушен, но криеше очите си.

- Калеката е голямата работа. Ти знаеш ли, че кметове и околийски управители му стоят диван чапраз. Щели да го правят депутатин. Ти видя ли го по Петровден с каква кола дойде?

- Тогава бях в Търново, из моя край.

- Значи, не си я видял…

- Ангелина не съм я виждал от почти седем години - каза той и гласът му прозвуча по-дрезгаво.

- Хе-хе-хе-е-е… Пак за Ангелина се сети. Ей, няма да я забравиш? А бе, за колата на мъжа й ти приказвах. Знаеш ли какъв автомобил има калеката? Студебейкър! Студебейкър! Ти знаеш ли колко хора имат студебейкър?

- Знам! Във всяка плевня има по един, а в някои по два…

- Майтапът настрана, цялото село се струпа да гледа неговия автомобил.

- Защо трябва да ме интересува, Желязко?

- Ами… - Желязко се почеса по темето. - Мислех, че ще се зарадваш заради Ангелина, нали сте стари приятели?

- Приятно соаре! - каза даскалът, нахлупи шапката си и тръгна към вратата.

- Ей, даскале, сега да не хукнеш пак към Търново. Винаги така правиш, като чуеш, че пристига старата изгора.

Клиентът му не каза нищо и излезе със същата бавна и отмерена походка, без да се обърне.

- Какво е имал с тази жена Мартин? - попита Лейла бързо, когато видя, че даскалът изчезна навън.

- Преди шест-седем години за малко да се оженят - подхвърли злорадо кръчмарят. - Тя е леля на булката, нищо че са горе-долу на една възраст. Батьото на Ангелина, демек моя тъст Янко, бог да го прости дъртия таласъм, като разбрал, че ходели, набързо им опърлил крилцата и на двамата. Ръгнал им един прът в колелата и се прекатурила работата с женитбата. Хи-хи-хи…

- Още ли не е забравил тази жена? - попита Лейла и погледът й за първи път се помрачи.

- И аз видях… Още не му е изстинала. Как му блеснаха очичките, когато стана дума за нея.

- И адамовата му ябълка трепна… - отбеляза като експерт танцьорката. - А тази Ангелина хубава ли е или смачкана като жена ти?

- О, хубава е, хубава е! Хич не е за изхвърляне! Какъв ахмак, а? В кърпа му е била вързана и да не я схруска… Хи-хи-хи! И най-смешното знаеш ли? Заради нея ял бой. Пребили го като куче, без да е изяло мръвката. Хи-хи-хи! Нека сега да обикаля сам като гладен пес!

- Ти за него се не бой! Все някой ще го прибере, ще го нахрани, ще го превърже - каза Лейла с многозначителна усмивка.

- Защо се гавриш с чуждите чувства, Желязко? - Кръчмарят чу гласа на Донка зад гърба си и се обърна.

- Ти какво правиш тука?

- Тази кръчма е моя собственост!

- Ти нямаш нищо тука, марш горе!

Тя не се помръдна от мястото си.

- Махай се от тука, мязаш на избелял парцал!

- По-добре избелял парцал, отколкото подлога на една уличница!

Желязко не я остави да довърши. Лицето му пламна и доби цвят на младо вино. Той вдигна ръка и я зашлеви с все сила. Донка огледа мрачно помещението със смутените мъже, които млъкнаха веднага. Избърса струйката кръв в края на устата си и тръгна бавно нагоре по скърцащата стълба, без да пророни сълза и без да издаде звук.

- Е, какво е станало? Нищо не е станало. Обикновени работи между мъж и жена. Хайде, Гино, налей на всички! Виното е от мене! Манго, какво чакаш, бе? Надувай кларинета!

- Е, тука стана много горещо. Излизам да изпуша една цигара - каза Лейла и излезе, без да дочака разрешение от шефа си.

Когато излезе навън, тя се облегна с гръб на хладната стена на кръчмата, пое дълбоко от дима на цигарата и го издуха с въздишка. Призрачният дим се завъртя, разтегна се и придоби очертанията на разтварящи се чувствени устни в странно молитвено изражение. Танцьорката разкопча няколко копчета на стегнатото горнище на костюма си, което караше гърдите й да изскачат нагоре като прясно замесено тесто с мая. Тя се загледа в мрака, където смътно се очертаваше някакъв силует на мъж с висок ръст. Едно червено пламъче на цигара тръгна към нея като гигантска светулка. Тя запази самообладание - малко бяха ситуациите, с които не можеше да се справи - и сложи ръка на хълбока си, където между ресните на поличката си носеше една малка игла за шапка в калъф - отлично оръжие за всеки случай. Тя веднага позна очертанията на фигурата и аромата на одеколона. Това беше Мартин, единственият мъж, който я впечатляваше в това населено място.

- Какво? Огън ли ще търсиш, или огън ще гасиш? - зае предизвикателна поза тя с блеснали очи.

- Утре в два часа при запустялата воденица.

- Добре! - каза тя.

Той тръгна, без да каже друга дума.

- Как е истинското ти име? - обърна се след няколко крачки той.

Лейла малко се поколеба.

- Само на тебе го казвам. Кръстили са ме Латунка - промълви танцьорката смутено.

Той почти се задави от смях и продължи пътя си, без да се обръща.

- Да те вземат дяволите, Латунке! Глупава си като името си - ядоса се на себе си танцьорката. - Ама гледай го ти него! Дори не ме попита колко вземам, пък аз се съгласих веднага.

Лейла влезе в задимената кръчма и затанцува отново, но без предишния патос.

* * *

Желязко лъскаше тезгяха със запретнати ръкави и тананикаше любимата си песен „Аз си имам две съседки”, когато една не толкова отдавнашна любов прекрачи прага на неговата кръчма.

- О, Пенке, какво те води насам, мари? - каза изненадано младият кръчмар и за малко цигарата не падна от устата му.

- Това ли заслужих? Да ме зарежеш заради една изрисувана пачавра?

Тя сложи ръце на тънкия си кръст, вдигна заоблените си бронзови рамене, които се откриха през облото деколте на новата й маково-червена рокля. Циганските й очи гледаха изпепеляващо.

- Недей така, ще ме изплашиш - започна да се хили Желязко.

- И ми се подиграваш от горе на всичко!

- Не ти се подигравам, зает съм, нямам време за срещи…

- Лъжеш! Кога ще се видим?

- Ще ти пратя хабер по детето.

- Ако знаеш само как тъгува Димчо за тебе! Той поне само денем, а аз и денем, и нощем.

- Като те гледам, стопила си се, на светица си замязала…

- Ти не знаеш как мога да обичам аз, че и детето накарах да те заобича.

- Обичате ме, обичате ме… обичате джоба ми! Няма ли кой друг да ти дава по някой лев?

Черен огън пламна в очите на Пенка.

- Идва ми да те цапардосам, ама не искам да си цапам ръцете. Може да обичам парите, кой не ги обича, но не съм проститутка като тая, дето си я прибрал.

- Няма да наричаш Лейла проститутка!

Пенка се изсмя.

- Е, в миналото може да е правила туй-онуй, ама сега обича само мен - каза кръчмарят леко несигурно и после добави: - Аз я направих честна жена!

Гостенката му вече се превиваше от смях.

- И да се смееш, и да не се смееш, сега обичам нея, пък ти си изпята песен!

- И ти си изпята песен, ама не го знаеш още…

- Какво-о-о?

- Ако минеш по това време към изоставената воденица, познай какво ще видиш?

- Какво ще видя? - повтори машинално той.

- Каквото цялото село знае - тя за последен път му отправи презрителна усмивка, обърна към него красиво оформените си задни части и с бърза походка излезе от кръчмата.

- Хей, чакай, спри се! Моля те!

Той хукна след нея, но тя много бързо се отдалечи, напълно оглушала за молбите му. Желязко обърна един стол и седна. Беше толкова шокиран и притеснен, че даже не забеляза красиво полюшващите се нейни бедра, които винаги го привличаха. Нямаше сила да издържи дълго на мъчителните мисли, те непрекъснато увеличаваха своята разяждаща сила. След десет минути младият кръчмар врътна ключа на заведението си и тръгна към запустялата воденица. Даже не потърси баба Гина, за да остави работата на нея. Вървейки по пътя към онова място, Желязко се тресеше от ревност и непрекъснато раждаше идеи за какви ли не садистични отмъщения, които като адски пламъци изскачаха една по една в горящия му мозък. „Аз всичко да й дам… Да я направя царица в къщата ми… А тя… Само да я намеря, ще й отпоря кожата от бой, ще й навра главата в нужника, ще я тъпча с крака, докато червата й започнат да излизат от устата…”

В същия миг, ужасен от собствените си мисли, Желязко млъкна. „Оная черна усойница може да ме праща за зелен хайвер, може да чака сеир за гледане. Лейла не може да ми изневерява. Сега, когато вляза в оная таласъмска съборетина, ко ши найда? Ши найда паяците да гнездят? Дали да се връщам обратно?” - но краката го теглиха нататък, в онази посока.

Тези успокоителни мисли се разливаха като балсам върху неговата гърчеща се душа. Приятното чуруликане на птиците му вдъхна настроение и той затананика с надеждата, че няма да срещне кошмара на своите дни и нощи там, където отиваше. Вече вървеше по отъпканата пътека към изоставената воденицата и както си пееше сладко, изведнъж гласът му изфалшивя и песента секна. По средата на пътя лежеше недопушена до средата цигара от нейната марка. Фасът бе покрит с червило, което имаше същия керемидено-червен цвят, който използваше Лейла. Младият мъж спря, не знаеше дали трябва да продължи. Стоя така около пет минути, но горчивата чаша трябваше да бъде допита докрай. „Е, пък може да е от друга жена тая цигара” - помисли си така, въпреки че не се сещаше за друга пушачка в радиус от двайсет-тридесет километра. Желязко продължи нататък, но притеснението му се възвърна и тревогата му растеше с всяка измината стъпка. Той вече не кроеше планове за кървава отплата, а само се молеше: „Господи, дано моята Лейла да не е там, моля те от цялата си душа! Дано, дано моята Лейличка да не е там!”.

Младият кръчмар не си спомняше друг път така силно да бе молил Бога за каквото и да било. Това бе най-искрената молитва в целия му живот.

Когато старата, обрасла с плевели воденица се показа пред очите му, Желязко видя група от пет-шест момченца, струпани в единия ъгъл на западналата постройка, които сякаш се опитваха да видят нещо през дупката в стената. Той не ги познаваше, може би бяха от съседното село. Когато го видяха, децата се подплашиха и изчезнаха по най-бързия начин. Желязко се приближи до това място и надникна през отвора в стената. Там, в сумрака на порутеното помещение, върху грамадна купа сено лежаха две сплетени тела. Жената беше с гръб към него, а мъжът не се виждаше, понеже тя скриваше лицето му с тялото си. Това беше неговата Лейла. Само тя имаше такъв специфично червен цвят на косата. Това беше нейното рамо, това беше формата на нейния гръб, това беше извивката на нейния хълбок и линията на нейния крак. Кой беше другият мъж, Желязко не можеше да разбере. Само две ръце с бронзова мускулатура се открояваха върху светлата й кожа. Той се изправи като зашеметен и се свлече с подкосени крака върху зеленясалия воденичен камък наблизо. След миг се чу женски смях. Така се смееше тя, когато беше доволна. Последва цял концерт от стонове и звуци в пълната гама на удоволствието. Желязко седеше отвън върху воденичния камък с наведена глава и ръце с длани, отпуснати надолу. Отново се чу същият смях, който сега стържеше като ренде в изтерзания му мозък и миг след това всичко притихна. Дали не беше по-добре да си тръгва? Нещата вече бяха ясни, но как да си тръгне? Ами ако все пак греши, ами ако това е друга жена? Ами ако Лейла си има двойница? Той погледна към небето, прекръсти се и тръгна напред. Тръгна като осъден на смърт с надеждата, че гилотината може да се развали точно тогава, когато дойде неговият ред. Желязко наведе глава, прекрачвайки прага, отдавна останал без врата, запристъпва тихо и внимателно, сякаш да не смути нечий сън. Полужив, той отвори очи, които стискаше до този момент. Реалността го посрещна с безпощадното си лице като древната Горгона Медуза. И в този момент той усети как се вцепенява.

Насред удобната купа сено неговата Дулцинея се изпъваше блажено върху някого, който здраво я притискаше към себе си със силни ръце.

- Лейла… лаленце… кокиченце… - изплака Желязко. Гласът му бе задавен и потрепери променен до неузнаваемост.

Тя отметна глава и се надигна от този, върху който се беше изтегнала. Зелените й очи на дива котка се присвиха ядосано и пръснаха искри. Сега Желязко видя, че мъжът, разположен под нея, беше Мартин. Върху лицето на даскала се изписа съжаление, без страх и смущение, само чисто, унизително съжаление. Желязко разбра, че е жалък в този момент, но не тръгна да събужда гордостта си, която сега и от йерихонските тръби не би се надигнала.

- Ти какво търсиш тука, бе? - изръмжа Лейла.

Тя се спусна от сеното и тръгна към него така, както си беше, съвсем гола, със своето стегнато, съразмерно тяло, сложила ръце върху изпънатите си хълбоци. Тя вървеше срещу него, изнесла напред едрите си гърди като заредени оръдия. Вървеше към натрапника с хищническа плавност на пума. А той я гледаше с безпомощна усмивка и се свиваше в кожата си пред могъществото на Ева…

- Питам те, какво търсиш тука? Какъв си ми ти бре, байно? Така можеш да следиш само проскубаната си жена! Какво си мислиш? Ако аз изляза от твоята кръчма, крастав циганин няма да влезе вътре. Чуй ме! Ще въртя любов, когато си искам и с когото си искам! Какво си мислиш, че като си натъпкал гащите си със зарзават, няма втори като тебе на пазара?!

Мартин няколко пъти плесна с ръце, за да прекрати нейния кратък патетичен монолог, който вече започваше да смърди. Желязко седеше в рамката на издънената врата като образ от картина и гледаше с трагикомично изражение, отпуснал ръце и рамене. Две сълзи се плъзнаха по неговите бузи и спряха в двата края на мустаците му.

- Лейла, омъжи се за мен!

Танцьорката направи нервен жест на болезнена досада, после изрева като сърдит звяр и скри лице в ръцете си. Без да отваря клепачи, тя зарови пръсти в буйните си подстригани коси, притисна с длани слепоочията си, отметна глава назад и изведнъж отвори очи, отправени към парчето синьо небе, което се подаваше през пробития покрив точно над нея. В този миг тя изкрещя още веднъж и втория път крясъкът й прозвуча по-удължено.

- Лейла, омъжи се за мен! - повтори Желязко със същия страдалчески израз на лицето.

- Ха, честито! - рече Мартин, закопчавайки панталоните си.

Лейла се обърна рязко към човека, който се бе превърнал в нещо специално за нея през последните месеци. Няколко секунди го гледа с широко отворени очи и невярваща на чутото, каза:

- Махай се, Желязко! - Той сякаш не я чуваше. Не помръдваше, не промени дори тъжната си гримаса, сякаш сраснала се с чертите му. - Чуваш ли какво ти казах? Махай се и ме чакай в кръчмата, ако искаш да се омъжа за тебе…

Той послушно се обърна кръгом и веднага изчезна безмълвно като привидение. Тя тръгна към Мартин по същия заплашителен начин, по който вървеше срещу другия мъж. Зелените й ириси, които горяха преди малко, сега бяха ледени.

- Реших да те окуража в решението ти. Защо бяха тези излишни колебания? - каза почти небрежно даскалът, докато обличаше ризата си.

- Подлец! - изсъска тя и една плесница изсвистя върху лицето му.

Той направи насмешлива гримаса и я погледна с лека досада.

- Какво желаеше повече? Годежен пръстен или да го поканя на дуел? А може би и двете заедно - попита той.

Танцьорката опита да си придаде равнодушен вид, макар в очите й да просветнаха сълзи. Лейла махна с ръка, но в жеста й имаше повече отчаяние, отколкото безразличие. Тя се обърна с гръб, за да не вижда той болезнения израз, който легна като печат върху чертите й. Младата жена изрови роклята си от сеното, бельо не й трябваше. Нахлузи пъстрата си дрешка и тръгна боса, със сандалите в ръка.

- Винаги съм казвал, че бъдещето ти е с него, а не с мен.

- Ти си губил ума си само заради една жена, нали? - попита тя на прага на празната врата, без да се обръща. Той мълчеше и бавно закопчаваше копчетата на ризата си. - Заради Ангелина?…

Отговор нямаше, но след спонтанната въздишка всякакви думи биха прозвучали фалшиво.

* * *

Донка напусна бащиния си имот само с една бохча, след като Желязко й даде ултиматум да напусне къщата до един час. За парите от продадената собственост на баща й даже и не можа да спомене.

Желязко получи развод при изключително изгодни условия за него и в най-кратки срокове. Донка имаше подкрепата на близките си, но не искаше да се бори, защото дълбоко в душата си вярваше, че той пак ще се върне при нея. Клетата жена стана по-набожна от всякога. Тя всеки ден ходеше на черква и се молеше екзалтирано. Бог да даде просветление на Желязко, да му вдъхне мъдрост, да отвори заслепените му от сатаната очи, за да може да избяга от коварната блудница. Нейната религиозна пламенност вече прекрачваше прага на нормалното. Душевното равновесие на младата жена стана причина за голяма тревога у близките й.

Този ден тя отново въртеше машината със смайваща вещина и това беше единствената й утеха. Радваше се на дрехата с идеална линия и безупречни шевове, когато на вратата се потропа. На прага се показа набразденото лице на баба Гина.

- Здравей, Донке!

- Какво те води насам, бабо Гино?

- Трябва да ти кажа нещо, чедо, по-добре е от мен да го научиш…

Донка изтръпна, тя знаеше какво ще чуе.

- Кога ще се жени Желязко? - попита тя като в транс.

- Другата неделя в нашата черква.

- Благодаря ти!

- Ръсни му пепел, чедо, и не го чакай повече!

Цялото село се беше юрнало да гледа сватбата на Желязко. По-горд и щастлив жених хората не бяха виждали скоро. Лейла, може би за да ядоса душманките си, беше поръчала рокля от снежна брюкселска дантела и воал с венче от портокалови цветчета. Двойката бе придружена до двора на църквата от почти всички селяни и там, до черковната врата, в семпла тъмна рокля с голям букет цветя, както в деня на собствената си сватба, стоеше Донка и се усмихваше кротко. Младоженците се спогледаха, но тя се приближи към тях и със свято смирение им каза:

- Честито, Желязко! Честито и на двама ви!

Той весело, но надменно й подхвърли:

- Да ти се връща, Донке!

В същия миг по лицето на бившата му жена премина като сянка някаква скрита, дълбоко потисната емоция. Подобно на илюзионист тя бръкна в широкия си ръкав и извади от там малък револвер. Никой не знаеше, че Донка може да стреля.

Желязко извика и застана с тяло пред булката, но в същия миг получи четири куршума в торса. Лейла изпищя, изпръскана от неговата кръв. Тя вдигна догоре полите на дългата си бяла рокля и хукна като вятър. Донка се прицели в нея, ръката й не трепваше. Беше напълно спокойна, можеше да я улучи, но започна да се смее истерично и запрати настрани револвера. Захвърлената съпруга сега изпитваше съжаление към своята посестрима в несгодите. Какво беше правила другата нещастница досега? Тя непрекъснато бе бягала - бягала от глада, от самотата, от клоаката на своя занаят, от цялото многообразие в жестокостта на живота, за да се завърти по линията на порочния кръг и отново да се озове пак там, откъдето бе тръгнала.

- Как ще я пратя в ада, когато тя винаги е била там! - прошепна Донка и отново се изсмя.

Шивачката седна с примирение на един висок камък пред черковната врата. В двора на божия храм бяха останали само тя, той и баба Гина. Старицата държеше главата му в скута си и се опитваше да спре кръвта с една бяла тъкана кърпа.

- Видиш ли, Желязко? Видиш ли, сине, каква стана?! Казах ли ти да не си парясваш булчето! Покай се, сине, докато е време! Покай се!

- Прости ми, Донке! - едва успя да каже той и вълна от тъмна червеникава каша се изля от устата му.

Тя гледаше с безразличие изтичащата му кръв, но това не означаваше, че се наслаждава на неговия край. Просто чувствата й бяха вече напълно притъпени. Пред нея свършваше този, който беше цялата нейна вселена, а сега неочаквана пустота зейваше в душата й като черна дупка, погълнала всичките предишни вълнения. Дали най-сетне бе преодоляла този човек, или това бе ефектът от нейното отмъщение? Едно бе сигурно, че любовта на живота й бе успяла да я увлече в своя водовъртеж и да я отнесе на дъното.

Желязко издъхваше, давейки се с клокочещата кръв в гърлото, която накрая избликна с мощен тласък и миг след това зениците му угаснаха. Баба Гина се прекръсти и внимателно затвори клепачите на мъртвеца. Неговият поглед обаче бе останал завинаги отправен по посоката, в която бе избягала Лейла. Донка със сухи очи и със спокойствието на лешояд дочака края му.

- Какво чакаш още, Донке? - попита баба Гина.

- Чакам да дойдат да ме приберат.

- Кой, Донке? Кой?

- Полицията… Дяволите… Който и да е…