Мария Филипова-Хаджи

От Баден до Швайца се отива лесно - минаваш по моста на Рейн и влизаш в друга държава. Даже излизаш от Европата. А това си е живо доказателство, че границите са измислена работа, символика някаква. А когато минавам през Рейн, все едно си минавам моята Марица, от Кършияка към центъра на Пловдив. Зад гърба ми остава планината Тикелберг, която пък съм си кръстила Средна гора. По-на север от нея е Шварцвалд, която за мене си стана Стара планина. Ей така съм си ги подредила, че всичко да си ми е наоколо и нищо да не ми липсва. Каквото ми трябва - взела съм го с мене си. Каквото ми е било излишно - съм го оставила назад и не го мисля. На всичко отгоре, като мина Рейн, демек моята Марица, тръгвам по едни калдъръмени улички на Швейцарията, все едно съм в Стария град. Даже къщите там са едни до други - сякаш ще си продумнат.

Неделя е. Всички магазини са затворени. Хората се връщат от църква, но улиците са още сънени, защото е тихо. Съглеждам отворено малко магазинче, в което има какво ли не - хранителни стоки, вестници и списания, напитки… Я да погледна какви са цените тук и защо е отворено в неделния ден. Швейцарците, живеещи по границата, обикновено си пазаруват от Германия, където им излиза по-евтино. Влизам и докато не са ме видели, щраквам няколко фотки по витрините с пакетирани стоки. Когато оставам единствен клиент, вече се приближавам до продавача и го заговарям за цените по двата бряга на Рейн, че са различни. А той, усетил акцента ми, ме пита откъде съм.

- Откъде сте? Не сте от тук.

- От България съм, българка.

- А! А аз съм от Македония.

- А! - възкликвам и аз…

…В следващата минута мълчахме…Видях как очите му се наляха… Моите - също. Какво си казахме с очи? Само Господ разбра. Разговорът нататък тръгна на Нашият си език.

А бях си обещала - никакво реване за такива работи!

Ама…

Не, нищо не си казахме за политика. Просто се усетихме близки. Името му е Тони. Когато го нарекох, „братко”, той си избърса потеклата сълза и рече:

- Може би имаме само една капка, но крвта не заборава и не молчи - каза Тони по своему.

- Така е. Кръвта е най-верният ни документ. Я виж очите ни - те са доказателството - добавям аз и избърсвам сълзите си.

…Вървя отново по калдъръма с чувството, че си ходих у дома. Не знам как стават тия неща, как ги е нагодил Господ, че като видиш свой, по душа било, по кръв било - пречистен се усещаш. Спирам се пред витрина с книги, снимам заглавия и цени, а мислите ми останаха в малкото магазинче и във зачервените влажни очи на Тони.

Тръгнах обратно - какво да й гледам на Швейцарията - с усмивка си казах на ум думите на наш Ганя: “Все “гут морген” и все пари искат”…

Това ме развесели, та май малко се позасмях, та се огледах, да не ме е видял някой. Вървя отново по моста. Огромен, масивен, красив мост - въобще не знам историята му, но няма как да не се сетя за нашия Колю Фичето - имам образа му на дърворезба у дома - и думите му се загнездиха в мислите ми:

“Мостове градих, дето да събират човек с човека…”

Колко хубаво! Дори и да не ги търсиш, метафорите сами те намират и разкрасяват всичко, което минава през мислите ти…

Минавам тунелчето. И то ме връща в Пловдив - нали и ние там си имаме.

Погледът ми спира на един ъгъл, където има пицария. Наближава обяд и май огладнях. Ще се отбия да хапна. Побутвам бавно вратата, дали е отворено - мисля си - не се виждат вътре хора. Влизам и подвиквам:

- Халоо! - обичайният немски поздрав.

Излиза младеж, след първите няколко думи, пак ме пита откъде съм. Комай немският ми е калпав и ме издава. Щом казах, че съм от България и той вдигна ръка за поздрав:

- Мараба, комшу!

Стига бе! Аз днес по тоя мост да не би да съм стигнала до Балканите, ей така на майтап! И си хапвам турска пица, обслужвана като “комшу” - бе направо си бях вкъщи!

…Вървях по обезлюдените улички - нали е неделя, народът е другаде - и през мислите ми като на конвейр минаваха разни подобни случки назад в годините, които са все така интересни и носеха в себе си разни знаци, все неясни, но все казващи нещо сякаш… Например, преди доста години, вървя из Страсбург, в ръцете с карта на града и търся това и онова - тогава нямаше от тези сегашни телефони с всичко в тях, спирам младеж и го питам с въпрос, който извадих от френско-български разговорник - а той ми отговаря директно на български… Аз - ошашавена - как позна откъде съм бе, момче?! Чудех му се. Не се сещам, че видял в ръцете ми разговорника. Студентче във Франция, от Бургас бил. На всичко отгоре, беше Антонов ден - а той - Антон. Нищо не съм измислила! Всичко си е така! И толкова много подобни неща ми се случват, приемам ги като някакви знаци, а не мога да ги разгадая. Защо тогава си пълня главата с тях и не ги забравям?

…От някаква църква май се чуха камбани. А може да е било от часовникова кула - не обърнах внимание. Вървях по брега на реката и погледнах нагоре, сякаш търсех отговори, скрити зад някое облаче. Прелитаха чайки. Бавно, на зиг-заг над мене падаше едно перце. Изчаках го и го поех. Усмихната си прошепнах: „Господи, ако вървиш все до мен и ми даваш някакви знаци, защо поне не ме научиш на това четмо, че да ги разчитам и разбирам?”