ЧУВСТВО ЗА ВИНОВНОСТ

Маргарита Мартинова

ЧУВСТВО ЗА ВИНОВНОСТ

Бащите ни са пътници към Рая.
Превръщат се полека във деца.
Присядат - на живота си във края,
наивно се надлъгват
със смъртта.
Балтоните им вехнат в тъмнината,
прегърбени от носене и труд.
И няма вече сила по земята
да ги накара
да си ги сменят.
Бащите не престават да ни питат
за внуците си - как са, как вървят.
Забравили, че внуците отлитат,
а снимките им само
тук стоят.
Щом влезеш и дочуеш тишината,
като след срутена от удара скала,
бащите ни отлитат от Земята.
А ние, под скалата -
в пропастта.
Дълбоко е в скръбта. Крещи вината:
„Какво не сторих, за да се спаси?”
Единствен Бог го знае в небесата!
И той, вместо бащите,
ще прости.


ТОВА, КОЕТО НЕ ТЕ УБИВА…

Този вятър те буди,
чупи винени чаши,
със краката студени
по кревата върви,
във пердето се блъска - скачат стадо елени
и те гледат с убийствено нежни очи.
Жив ли си или мъртъв
във въжета от вени?
Всеки миг се изправя
и прегризва юзди,
безразборно препуска попиляното време
и оставя по бузите мокри следи.
Вятър по-бял от сватба,
по-фалшив от опело,
часовете му - брадва
сред алея с липи.
Жълтоока, земята на кълбо се е свила
и страхливо, по кучешки, възнак лежи.
А Надеждата крачи,
тъй безстрашно красива,
като луда дивачка
в град, лишен от мечти.
Не поглеждай надолу, този свят - ти отива!
На ръба на живота вятърът те държи.


„СТРАШНИЯТ СЪД”

Видяхме ли
колко сме малки
пред хищната паст на пожара,
с кавгите и думите жалки,
пред писъкът,
който изгаря.
Под було от пламък, Земята
е черната булка
на Ада.
Мравуняк напуснат - селата,
а гроб незаровен, площада.
Такива сме - малки и жалки,
куп сажди
и две шепи пепел,
оставени вместо награда
в замяна на дългата песен
в живота,
голям като хляба,
с любов,
като менци надпити,
със залъка, който засяда,
с децата, във мъки повити.
Видяхте ли?
Няма победа!
„На портите чука съдбата”.
Това е жестоката сгледа
на мярата -
според делата.
Ще дойде дълбоката есен,
без птици, които отлитат,
със ниви,
по-сухи от трици,
с очите, които ще питат:
„Видяхте ли?
Къде бяхте?
Горяхте ли
с нас тука, в Ада?”
Исус
ще е вдясно на Бога,
а „Страшният съд” - във краката.
Не смея да мисля,
не мога,
какво ще се случи нататък…


ПЕТЪК, 13-ТИ И ЧЕРНАТА КОТКА

Аз съм черната котка, която
насред път ще те върне обратно.
Аз съм гвоздеят в твойта обувка,
разранил най-желаното лято.
И съм лунният сърп на небето.
И жътварката, жънеща
с него.
Грамофонът
повреден съм, дето
ще ти стърже с игла по сърцето.
Ти си белият гълъб. Детето.
Сетна връзка със Бога и Рая.
Ти си въздухът син над полето,
който искам да дишам до края.
Пленник мой, със пречупена воля,
аз без карти съдбата ти зная.
Отиди си от мене,
те моля,
нека само
насън те желая.
Има край всяко хубаво нещо,
а на мъката пътят е дълъг.
Черна котка минава отсреща.
Във устата й - белият гълъб…


И ВЪПРЕКИ ВСИЧКО…

След всемирния зной,
след праха в здрачината,
след лъжовния вой,
който кърти душата,
след безумния порив на сърцето да спре
и земя отвратена от потоп с дъждове,
стигаш своето дъно
в точката без поврат.
Със сломеното „утре”
и със днешния ад.
Иде ти да се гръмнеш в кръстопът без небе,
но е писано друго и дори да не щеш,
ембрион си отново
във корема на мрака.
Изтърсак си, но чуваш
как те ражда земята.
Пак прохождаш и ближеш от стената варта.
Пак вървиш и се удряш, и надигаш глава…
Свиква се - да живееш.
Трудно е да умреш,
да си скръстиш ръцете
под разкапана свещ.
И надяваш каиша, и запъваш със крак,
със пети в плитчините като волжски бурлак.
Всяка стъпка - урок е.
Всяка крачка боли.
Време е да нагазиш
в по-дълбоки води!


МЕТАФИЗИКА НА ТЪГАТА

На С. И.

Беше! Във един друг живот…
Градовете огъваха своите улици,
като котки в краката ни нежно се влачиха.
И луната с преплетени пръсти танцуваше
сред парфюм от въздишки
в шишето на здрача.
Бе отворена книга.
Бе тетрадка разлистена.
Автографи безплътни от дните и нощите.
А Художникът Горе боите разплискваше,
татуираше спомени
и картини измисляше.
Ден последен, ден първи,
тайно плачеш на тръгване.
Във устата сладни и е жадна за още
сладоледена радост сред стопените мигове.
Но човекът е пътник
със обувки износени…
Красотата за всеки
си е негова истина
с разноцветни очи. Всеки вижда различно.
В някой следващ живот, ако пак се обичаме,
ще се срещнем в града,
в който се разделихме.