Димитър Васин

ДЪЛБОКО

Най-дългият път е до края познат на градчето,
до края на думата, дето пред хляба мълчах.
Въртя ме. Въртя я. Остатъка си ли дочетох,
че стъпвам на прага си плахо. До рамо от страх.
Дълбока е думата. Вечер дълбока ме среща.
Нощта е дълбока. Дълбока е и утринта.
В деня съм дълбоко. Кръвта ми потъва горещо.
За пътя си има какво да мълча и простя.
Не свършва пътека, която осъмва с човека.
С човека и утре, и след себе си ще продължи.
Във края познат на градчето сърцето ми взеха
и то се изпълни със обич и с малко лъжи.
Надскача ме вятър и вятър в главата ми влиза,
издига ме после - да падна на здрави нозе.
Небето да падне. Да дам и последната риза
на този, но който и бялото й понесе.
За думата да си открия и думата-рима,
която е жива и живо зад входа звучи.
Звучи във сърцето, то значи, че в обич ме има
преди да си тръгна последно със слепи очи.

***

Цветни сънища и чувства
цветно оплодиха
часовете
и родиха стих да свети.
Никой не отрече
за съня ни
доизстраданото в песен.
Честно и наяве
сънищата
цветно да повторим.

За живота по е важно
народеното.

През стиха ни
преминава
тайната вълшебна

да сме влюбени до края
с цветни
сънища и чувства
на кръвта ни…

КРАСИВО

Градчето се разхубавява, а за мен е грозно.
И пламва окото ми - и ме примамва да спра -
не се и откъсва от грозното дълго… Не прося,
приятелю, нищо за себе си. Просто е срам -
от хубост е срам, за което аз отговор нямам;
което ме втриса и пътя повтаря с деня.
До втръсване дето повтаря живот без промяна.
В окото си дето не зная какво да сменя.
В окото ми дето… И дето наивно оставам,
за да приютя добротата на всяко градче.
От хубост е срам. Грозотата остава зад брава.
Накрая все някой в живота ще ме отрече.
Доброто с добро се събира - населва градчето.
И предупредено вървя. Укротено вървя
с все същата ли светлина утешително да светя
и да укротявам най-светлата бяла глава?
Градчето, градчето по сянката ли ме настъпва -
това е средата на пътя и на хубостта.
При гробищата се отива, но само при мъртви
и с хубост, с каквато те искат да ги посетят…

***

Дошъл навреме,
без време си отива -
като росата си отива.

Измислих го за близост.
За стих си го измислих.

До гроба ми отива
по пътя, натежал
от мъка
и връща се
римуван с Бога.

Прегръща жив и мъртъв.
Сънува себе си и всичко
било с росата първо.

ЗАЛИЧЕНО

В аквариума самотата не тежи
от мокри и нахранени лъжи.
От хляба на трошици.
И от почистените близости.
И от съдбата да си мълчалив.

Преглътнатото в мокрото
не може да забрави лесно.

Останалото е истината ни,
която жива плиска.
А писъкът е жаждата
за песен.

Проблесне мисъл чувството
да гони
извън аквариума,
извън сърцето.

Събраното е да ни приближи
и самотата ни
да заличи
почтено…

НАСРЕЩНО

Колюфичев мост е -
спря и сигурно отблъсна
мътното с водата
от гнезденето на птиците.
От страха на хората
и от слабостта на животинките.

След притихналите настроения
на водата и на чувствата
се разпука и небето -
да ни свети.
Да ни подреди живота
и смъртта.
И обезсмъртеното да провери…

ПРОДЪЛЖЕНО

Възел завързан и гърло понякога
мъртво пристяга.
Яко ме хваща и яко повлича
по извървяното с обич и песен.
Лесно е в път дългосрочно
с края си ти да останеш
и вкаменено да мяташ на вятъра;
да отговаряш на живите
жив, че си още…

НЕРАЗМИНАТО

Сит на гладния не вярва
даденото, че се връща в пъти
пред иконата, която моли
за покоя си.

С колко ли човек заплаща
за сърцето златно?

Празно място ли остане
и сърцето озлобява.
Слабостта разкъсва моста
между сития и гладен.

През сърцето си човек минава
и се олюлява
от опиянението си.
И с човека - сит ли или гладен
се спасява…

ДОСТАТЪЧНО

Повече и днес поиска
да получиш.
Знаеш ли по колко?
От обичането?
От намразването?
До раздаденото
за допълването
няма място.
Казаното вече
е единствено.
От далечна мисъл
си повлечен,
но далече как ли
ще пристигнеш?
Стига ми, което имам.
Край което имаш
сито ще отмина…

ВЯРНОСТ

Край и Начало.
Де са за мене?
Няма ги, няма и двете.
Само сърцето ги знае
де са и двете.
Лесна е още играта, която
знае сърцето и лесно прощава
миг изневяра за вяра,
скрила следата на двама и трети,
който повтаря в сърцето ни
Край и Начало.

Обич и в гроба се хвърля.

Мъртвият в жив отбелязва
Края, превърнат в Начало.
С дълга прегръдка се връща
в пътя на живите още.

Лошият с лошо пристъпва.
Стъпка добрият с доброто си връща.
Гробът е също за думата
с Край и Начало.

Чакай ме влюбен и с всичко,
дето сърцето ми вече е дало…

***

Още ли обич сърцето - инфарктно и странно - очаква?
Чайка във чашата с вино донася най-тъмните нощи.
Мъртвите пият на глътки дълбоки и давят се с мрака.
Живите в сенки безоки и с думи сърдити прохождат.
Чуто в сърцето, настига ме читаво цяло по пладне -
до вкоренено присъствие то разклонено си ляга -
може да стане обичано, може безсилно да падне -
винаги влюбено, винаги вярно минава през прага…

ВЪЗМЪЖАВАНЕ

Расна-порасна синът ми - на себе си в мене прилича.
Лично ще падне, но от пропаст смъртта ще отласне.
Якне животът му. И търпеливо излиза пред всички
да извърви стръмнината, в която е раснал-пораснал.
Себе си да извърви и повтори рода на баща си -
гроб да повтори и го вкорени, но до корен в земята.
През обичта проверена до край да се хвърля и гази,
че и кръвта му гореща смъртта и живота да смята.
Расна-порасна синът ми; ръката ми стиска до болка;
плува в очите ми; стига до дъното с подмоли голи;
плува момчето ми; гони най-лошите мисли; не охка;
зрее-дозрява момчето ми, нищо от никой не моли…

СТРЪМНО

Урва ме чака поляна да стигна
и да развържа торбичката си,
да натежи поизмокрена мигла
от извървяното дето краси.

И от торбичката си под небето
гладния с истини да нагостя.
Истини сити надолу повеждат.
Урва ме води и към вечерта.

Че обгорено по тъмно да стъпя
във пепелта да потърся жарта.
Да се изкача до Бога по стълба,
с пълна торбичка вина да простя.

Утре да легна на стръмна поляна
с росно глухарче да я задържа.
Горе и долу тъй урва събра ме
с истини, къпани вчера с лъжа…

ОСВЕТЕНО

Фолио ли е покрило земята
и вечерта без звездите заспа?
И светлината отдолу се мята
с мъжки момчета и мъжка съдба.

Мъжки момчета и мене надигат
- да се отвия и хвана звезда.
А пък луната със образ на тиква
стигна очите ми и запламтя.

Тяло си гъна. Помъквам небето.
Суха, земята под мен се върти.
И ме подиря. Със корен ми свети.
Радват я моите светли черти.

Тръгвам с момчета да я извървя;
да я обърна в добрите очи;
да я открия с разбита глава;
рима в сърцето ми да озвучи.

Скъсах конеца. Изплетох въжета
- по тях небето да си навестя.
Много отдава луната ми свети
и аз съм нейната близка звезда…

ИГРА

Южният припек гърба ми повика.
Ти ли посрещна гърба ми със жар?
Има в живота и топла завивка.
А и нощта ни от жар натежа.

В тебе е слънцето, в тебе е всичко.
В твойта постеля до днес побелях.
Много ли, малко ли вече обичам,
че доизгарям си вече до прах.

Във пепелта и жарта си разравям
да загори край посивели глави.
Пътят до тука изминах със слава.
Мислите буйни до тук оплевих.

Припекът южен затопля гърба ми.
Чувството в мене дълбоко искри.
Мисъл със мисъл се гони и мами.
Мамят ме в мъжката луда игра.

Кръшно над гроба си още се гъна.
Топла завивка ме среща в нощта.
Гали животът понякога късно.
В твойта постеля до днес полудях.

ПОРАСНАЛ

Жалба за малкото, дето го имах
в скъсана ризка и в детския свят,
търси-намери най-своята снимка
с многото жално да я извървя.

Снимката вече е стара и жълта,
а пък животът цвета си върти
и от посоката си не помръдва,
за да остави надеждни следи.

В детския свят ли унесен полягам?
Будя се късно във детския свят.
Пътят се вие подобно тояга.
Чакам ръцете ми да уловят.

Търсих-намерих и своята снимка,
в детския свят си я прикрепих
мъжкото време аз сам да извикам
и да го сложа в най-верния стих…