разказчета за най-малките

Борис Борисов

КОРАБ В ЛОКВА

Колко корабчета вече направих. Вестници не останаха. А морето все ги изхвърля на брега. Намокря ги и с първата вълна ги просва на пясъка. Повече за нищо не стават…
Веднъж да се върна на село. Ще блеснат ония ми ти локви след дъжда - равни и спокойни. Ще духне ветрец - лек и внимателен.
Ще плуват моите корабчета, ще плуват. Чак додето изчезне последната локва.

РОЖДЕН ДЕН

В първи „ве” клас се учат двадесет и двама ученици. Днес двадесет и един отиват на училище с цветя в ръцете. Само Деница е без букет. Дали е забравила?
Не-е. Деница днес има рожден ден.

СЪСЕДКА

Вече цял час мама говори със съседката в кварталната градинка. А мене сякаш не ме забелязва. Така е. Нали съм здрав и съм се нахранил.
Нарочно минавам край пейката, където седят мама и съседката, и уж случайно удрям коляното си в пейката.
Боли ме, но няма как. Мама забелязва, че куцам и скача. Прегръща ме и ме целува. Не чувам думите й, но ми е хубаво, че говори с мен.
А съседката изведнъж се сеща за нещо и си тръгва.

СВОЕ ИМЕ

Какъв проклет съсед. Винаги когато се срещнем, най-внимателно ме поздравява:
- Добър ден, Петров.
- Добър ден. Но аз не съм Петров. Аз съм Петър.
- Да-да, зная. Синът на господин Петров.
Вчера отново:
- Добър ден, Петров.
Проклет съсед. Как да му докажа, че не съм Петров, а си имам свое име?
Днес ритахме топка. Пред очите ми се мяркаше прозорецът на съседа. Точно зад футболната врата, на първия етаж. Топката летеше към мен. Ритнах топката и додето викна „го-ол”, звъннаха стъкла и се чу ядосаният глас на съседа:
- Кое диване счупи прозореца ми! А-а, ти ли си, Петров?

ПОДАРЪК

Аз и татко лежим по гръб на пясъка край морето.
Гледам облаците. Ето един. Движи се бавно. Прилича на цвете. Листчетата му са бели, нежни. В средата даже се появяват тичинки.
- Татко, татко! Виж облаците. Подарявам ти хей онова цвете.
- Какво цвете? Глупости говориш.
Татко махва с ръка сякаш пъди някаква муха и ляга по корем.
Цветето бавно се превръща в облак.

БЯГСТВО

Бях на село. Цял месец или повече, не зная. Толкова хубаво беше, че времето ми изглеждаше съвсем малко. И на поляната си играх, и в реката се къпах. С баба и дядо си говорехме, и кравата пасях.
Но дойде татко. Поседя два-три дена и май че му омръзна. Една сутрин отсече:
- Стягай се. Ще си вървим.
Колата изръмжа и хукна. Коленичих на задната седалка и дълго гледах към селото. А колата бягаше от него, колкото сили има.
Дали от сълзите, които напираха в очите ми, дали наистина, но ми се стори, че по едно време и селото хукна да бяга назад - по-далече от нас, по-далече от нас.