ГРИВНАТА

Стоян Олчев

Помня още бялата спретната къща, изгубена сред акации. Помня и гълъбите. В дъното на двора се издигаше гълъбарник, приличен на огромен уличен фенер. Често сутрин едно момиче, стройно и русо, хвърляше царевица и се смееше високо. А по-насам, в беседката с бръшляни, седеше майка му.

Колко години са се изминали оттогава - не помня. Къде се изгубиха после тия жени - не зная. Те си приличаха толкова много, че често ги смятаха за сестри. Само че майката беше по-пълна. Чернеше миглите си и очите й ставаха дълбоки и някак странни: при отражение блестяха като излъскана платина, или потъмняваха като копринената й рокля. Ала винаги при всички случаи, в разширените зеници гореше жълта искра.

Учудваха ме скъпите рокли и накитите им. Бяха сами и откъде имаха пари - не разбрах. Пък и не се замислях тогава за това. Сядах до дъщерята, гледах пръстените по ръцете й, или златната елмазена брошка и шепнех:

- Колко са хубави, Мариано!

Тя се усмихваше:

- Нали? Мама ми ги купува. Но погледни тоя камък - син като небето…

Тя имаше малка орехова кутия, пълна с накити. А аз нямах нищо. С износената си рокля и евтини обеци приличах на момиче от бедните квартали. И не че бяхме бедни. Имахме чифлик, ниви, файтон. И хубава къща. Ала баща ми изглежда не обичаше лукса. Пък кой знае. Мама казваше - на младини не бил такъв, обличал я в коприна, носел й подаръци.

Че е било всякога - сама се уверих: намерих в скрина една брилятна диадема и огърлица. Блестяха, премрежваха погледа. Накитих се и дълго се въртях пред огледалото. Сетне отидох в съседната стая:

- Мамо, хубава ли съм?

Тя шиеше до прозореца - помръкнала, побеляла вече. Издърпа конецът. Изгледа ме от обувките до главата и въздъхна:

- Това са венчалните! Имаме и гривна, но изчезна някъде…

Забелязах, че очите й овлажняха. Въздъхна отново и се сведе пак над работата си. Защо? Не попитах. Свалих накитите, а тъй ми се искаше да се похваля на Мариана. Само погледнах към тях. Сетне:

- Мамо, дали татко ще се сети някога за нас? Ето нито аз,  нито Вера се радва на вниманието му.

Тя поклати глава:

- Не знам, чедо! Той се е изменил дълбоко: ходи замислен, дълго се губи и какво става с него - Бог знае!

- А защо го не попиташ?

- Та смея ли?

Наистина, тя се боеше. И ние със сестра ми се страхувахме. Когато беше вкъщи - мълчахме. Сърдеше се за нищо, блъскаше вратите. И като го гледах такъв, често си мислех: навярно житата са слаби. А може и в търговията да е загубил. Но ще мине. Отново ще се върне към нас, защото само ние сме му близки. Тогава ще има и рокли, и накити…

Ала една вечер не си дойде. Не си дойде и следния ден. Дали беше отишъл в чифлика? Мама не легна, не мигна: приличаше на побъркана. Палеше кандилото и се молеше. Кротките сини очи хлътнаха. Отиваше до уличната врата, гледаше по пътя - дано се зададе, връщаше се. А аз, да си призная, се чудех на тревогата й; та какво като се е забавил? Той е мъж и, навярно, работата го е задържала някъде. Днес, утре - все ще си дойде! Та нима с други не се е случвало? А ето - тя си мисли най-лошото…

По пътя изтрака файтон: навярно баща ми си иде. Но файтонът спря отсреща, пред Марианини. Кой слезе, не видях. Желязната пътна врата се отвори и затвори бързо. Сетне от ъгъла се зададе Мариана. Млад господин, в тъмни дрехи, ходеше до нея. Говореше й нещо - и двамата се смееха. Разделиха се пред нас. Тя се обърна още веднъж и му кимна. А като ме видя в двора, дойде при мене:

- Мечтаеш ли?

- Не, сама не зная какво правя. Гледам кой минава, заминава по улицата…

- Наистина, приятно занимание - няма що да се каже! Но защо си така бледна? Да не ти е лошо?

- Не, трябва да е от горещината.

Въздухът трептеше на вълни. Отникъде хладен лъх. Тополите отрязаха сенките, намалиха ги. Кучето спеше на чешмата като мъртво. Само лястовиците не спираха: стрелваха се към небето, губеха се и отново се връщаха към стряхата.

Мариана дълго ме гледа в очите. Сетне, като се усмихна и седна на пейката до мене:

- Видя ли с кого бях?

И аз се усмихнах:

- Да, хареса ми.

- Нали? Писател е. Много е весел. А мама казва да го отбягвам…

- Защо?

- Знам ли?

Гълъбовите очи потъмняха. Зачука с крак по земята. Свали широкополата си сламена шапка и се приближи към лицето ми:

- Кажи, ти какво би направила?

- Бих послушала майка си, ако това нищо не ми струва. Тя не мисли зло.

- А ако го обичаш? Ако без него не можеш да живееш?

Не можех да повярвам, че е стигнало дотам. И не знаех какво да отговоря. Стиснах ръцете й. Тя стана бързо:

- Да не говориме за това! Искаш ли да отидем у нас? Има много дървета и е хладно. Пък и мама ще ти се зарадва.

В техния двор, до беседката видях майка й. Отначало не чу стъпките ни. Подхвърляше малка топка на едно котенце, с шарени етаминени пискюлчета на ушите. И се смееше високо, щастливо. По ръцете й блестяха пръстени. Чак когато наближихме - обърна се:

- А, вие ли сте?

И като се ръкува:

- Най-после! Къщите ни са една срещу друга, а не се виждаме с недели.

Погледнах я:

- Наистина, отдавна не съм идвала. Знаете, все нещо ще се случи. Ето, и сега сме тревожни: три дни вече татко го няма.

- Няма ли го?

Забелязах, че устните й трепнаха, като да се усмихне. Сключи веждите си:

- И не го знаете къде е?

- Не.

- Все пак напразни са тревогите: той е мъж и непременно ще се върне.

- И аз казах на мама, но тя…

Отново забелязах трепета на устните и жълтата искра в очите й. Хвана ме под ръка и пръстите й трепереха, сякаш й беше студено. Но веднага ме пусна: откъм пътната врата се зададоха две жени, в бяло, с розови чадъри. Не ги познавах. тя тръгна срещу тях. Мариана ме дръпна за роклята:

- Ела да влезем вътре. Повлекани - не мога да ги гледам!

И почти изтича пред мене. Отвори една врата. После - друга, и от широката светла стая лъхна на люляк. От стените ме посрещнаха картини с позлатени рамки. Червени канапета, наредени край стените, разтваряха прегръдките си. На близката масичка имаше копринено ветрило.

Мариана свали ръкавиците и шапката си. Загледа към градината. Беше бледна. Въртеше един тънък пръстен на ръката си. Сетне бавно се обърна и се разплака. Застанах до нея:

- Защо, Мариано?

- Защо ли? Ех, всичко е към края си вече! Да се удавя ли, да избягам ли - не знам. Ти видя двете жени - сватуват за свой сродник. И мама е съгласна. А той е толкова стар…

- Но, навярно богат. Предполагам накитите са от него.

- От него - да опустеят макар. Казах на мама да не ги взима, ала тя не послуша. Пък и на нея носи скъпи подаръци. Само да видиш!

И тя извади от скрина в ъгъла голяма кутия, изкована от кавказко сребро. А вътре имаше диамантени карфици, огърлица от перли, пръстени. И една гривна: златна, тежка, с брилянти. Пречупваше светлината, излъчваше дъгата. Отвътре беше написано: На Антония. Така се казваше майката на Мариана. И майка ми се казваше така. И помислих: тоя господин е много близък на госпожата - личи по интимния надпис. А какво очаква в замяна - дъщерята ли?

Гривната беше с механизъм - отварях и отново я затварях. Очите се премрежваха. Бях очарована, замаяна. И не съм чула кога от градината са извикали Мариана. Тя стана недоволна:

- Пак ме викат!

Сетне, като отиде до прозореца:

- Какво, мамо?

- Ела, гостите ще си вървят!

- Сега.

А след малко додаде:

- По дяволите! Право да ти кажа - ще ме уморят. Но защо ставаш, след три минути пак съм при тебе - почакай ме.

- Не, по-добре утре ще дойда.

- Ще те чакам.

Тя ме прегърна и целуна. В бързината закачи масичката, на която беше кутията. Накитите се разпиляха по пода. Наведох се. Мариана ме хвана за кръста.

- Остави, не се измъчвай. Като се върна, ще прибера всичко.

И се изгуби в беседката. Аз затворих тежката желязна врата и прекосих улицата. Видях майка си на един прозорец: бледна, измъчена. Навярно все още мислеше за участта на баща ми. И първите й думи, като отидох при нея, бяха:

- Няма ли го още?

- Не.

- Странно, никога не е било!

После ме загледа:

- Какво е това? Я, гривна! Закачила се на колана ти.

Огледах се: брилянтената гривна беше отпреде ми. Как се е закачила - не знаех. затворих я и тръгнах към вратата; исках да я върна на Мариана. Но мама ме спря с ръка. Очите й бяха разширени. Дишаше тежко. Лицето й беше посивяло. Взе гривната:

- Отсреща ли ходи?

- Там.

Тя я разтвори и изведнъж се разплака - буйно, неудържимо. Какво й стана? Раменете й трепереха, цялата трепереше. И плачът й приличаше на вой. Сякаш беше изгубила всичко, което имаше. Притискаше гривната до гърдите си, прочиташе името отвътре, целуваше я и - после разбрах - целуваше едно минало, което си беше отишло, без някога да се повтори…

Видях от прозореца, че пред нас спря файтон. От него слезе баща ми. И се изплаших: какво щеше да каже, като види мама че плаче?

- Мамо, стига, татко си иде!

Ала тя не се помръдна. Не я смущаваха стъпките, екнали по стълбите. Не се помръдна и когато вратата се отвори и на нея застана баща ми. Беше в зелена куртка и зелени панталони. Побелял вече. Но едър, запазен. Държеше камшик в дясната си ръка.

Свих се до прозореца. Той пристъпи към майка ми, като хапеше мустаците си. После сключи веждите си и гневно извика:

- Какво си се свила? Пак ли някоя комедия?

- Не, гледам си венчалната гривна.

Сега тя не плачеше. Той заудря с камшика по обувките си и примигваше често. Сетне хлопна силно врата и чух как железните колела на файтона загърмяха по каменната улица.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 2, бр. 64, 1 март 1930 г.