Димо Троянов

Учителят ни по литература в прогимназията обичаше да чете пред класа ,,бисерите” след всяко контролно упражнение върху поставена тема.

Докато течеше учебният час, зорко следеше някой да не преписва нещо отнякъде.

Не изчакваше много след биенето на звънеца и настойчиво подканяше учениците да му предават листата с написаното.

След като е прегледал на всеки ученик умотворението, си е правел извадки на всяка срещната глупост.

В часовете, когато трябваше да връща проверените контролни упражнения, най-напред заставаше пред нас с изписани листа в ръцете и искаше да чуем някои ,,бисери на ученическата мисъл”, както ги наричаше.

Четеше бавно, с привидна сдържаност, и съобщаваше името на автора след прочитане на дадената комична нелепост.

Имаше необмислени глупости от рода на ,,Баба Илийца беше висока, кокалеста, средна на ръст” или издаващи историческо невежество като ,,Българските партизани и партизанки са се борили за освобождението на България от турско робство” и какви ли още не щуротии, каквито един талантлив хуморист едва ли би написал с такава лекота, с каквато непринуденост се изливаха от ученическия мързел в ученето.

Класът се развеселяваше. Всеки ученик в различна степен - някои сдържано се кикотеха, други само се усмихваха след чутото, трети просто слушаха без видима
реакция.

Един от съучениците ни обаче така гръмогласно се смееше след всеки прочетен ,,бисер”, че ставаше акцент на атмосферата в класната стая.

Той остана такъв и след изслушването на една поредна глупост, но като попарен, защото след гръмогласната му насмешка учителят прочете неговото име.