КАТО ЕХО ПАДА СНЕГЪТ

Драгомир Шопов

КАТО ЕХО ПАДА СНЕГЪТ

Зимата - този дом
на белите стъпки,
на белите думи,
на побелелите мисли.
Като ехо пада снегът
над стария път,
над къщата,
над дървената ограда,
над гълъба,
отнякъде прелетял.
Над спомена снегът пада
и над живота,
в който съм оцелял
и в който още ме има.
Вървя под вятъра бял
на бялата зима.
И когато назад се върна,
виждам следите си
по пътеката извървяна.
До всяка усмивка - една сълза.
До всяка победа - една рана.


***
Сънят ми е
поле със слънчоглед,
но без да има слънце.

Сънят ми е
отдавнашно танго,
но без да има музика.

Сънят ми е
любовен шепот,
но без да си до мен.

Тогава
за какво ми е сънят?


УЧАСТ

Най-накрая ще дойде време
да си тръгна от себе си.
След екватори и паралели,
след летища и гари,
след нощи и дни на съмнения,
след раждания и смърти…
Ще си тръгна
и ще изрека само две от думите,
които ме изправяха винаги,
след като съм падал по трудния път:
любов и вяра.
Понасях стоически
тяхната тежест,
чувствах как те остаряват със мен,
как боледуват със мен
и как оздравявам със тях.
Ще си тръгна.
Не знам къде
и кога ще се случи това.
Все едно.
Мисля си колко ли години
съм се подготвял
за това тръгване,
без да го осъзнавам.
Не съм усещал
никакво неудобство,
никакво притеснение.
Просто бях.
Просто живях.
После
ще съм едно стихотворение.


УСЕЩАНЕ

От сърцебиенето на луната
усещам как се затруднявам
стиха си да завърша.
А трябваше да го направя.
Във него имаше прекрасен мост,
наречен „Мост на любовта”,
по който думите ми
щяха може би да тръгнат.
И къща имаше. И някаква река,
която ме очакваше.
Забравил бях езика на реката.
Една картина имаше -
родопско село, църква,
златен листопад…
В стиха си щях да търся
път към този свят.
И още нещо -
щях за майка си да пиша.
И за ръцете й,
прегърнали красили гладиоли.
Достатъчно ли бе това?
Един би казал:
„Да, достатъчно е. Стига.”
А друг пък:
„Трябва още. Сядай и пиши!”
Но сърцебиенето на луната
от писането ме лиши.


БОЛКА

Преди години поетът бе писал:
„Звездите са мои”.
Днес, в новото объркано време,
аз пиша:
„Фините прахови частици са мои”.
Въздухът е болен.
Има ли към изцелението път?
Пожари, смог, земетръси, порои -
какво ли още
е замислил за нас светът?
Художникът рисува
разцепено от гръм дърво.
В звуците на един реквием
потъва пианистът виртуоз.
Маймуната няма да стане
човешко същество,
а удивителният все по-често
се измества от знака въпрос.
Всичко сега е чуждо някак.
Аз самият от себе си съм отчужден.
Няма да се спася,
ако изпия два коняка.
Никой друг няма да оцелее в мен.
Какво остава?
Едно дълго последно пътуване.
За нищо повече времето на достига.
Сърцето ми знае
какво значи да боледува.
Знае какво е болката
всяка моя книга.


БЕЗСЪНИЕ

Вървя във себе си
по дълга улица без изход
и вече става все по-трудно
да продължа.
Приятелите ми ги няма.
Видях - от облаците слизат ангели
и някого от тях отнасят.
Да се родят отново ли? - Не може.
Да се родя отново ли? - Не смея.
Вървя във себе си
и се залъгвам, че съм аз.
Къде е моят стар велосипед?
Къде е блокчето ми със рисунки?
Във него се опитвах
живота покрай мен да нарисувам,
но не намерих нужните бои -
мъглявините, здрача да надвия
и през пролуките на сивотата
да се прокрадне светлинка…


***
Все по-трудно разбирам
днешния свят.
Във края на душата ми -
пълен хаос и смут.
Какво ли тя не е видяла:
черни дупки във вселената,
електронни мозъци,
мислеща плазма,
смъртоносни болести и пандемии,
политически убийства,
енергийни кризи,
ръмжащи улици и площади…
Я, момче, мечтателю като мен
да си направим едно пъстро хвърчило
и да го пуснем високо, високо
да полети.