ПОЩАЛЬОНЪТ

Василен Васевски

Стара каруца с човек в протрито кожухче в нея пъплеше по разкаляния път към покрайнините на града. Мършавият кон пристъпваше бавно и едва-едва влачеше товара си. Земята бе подгизнала и покрита тук-там с пресен сняг, навалял през нощта. Оловносиво, небето висеше над полето като че ли се канеше да го захлупи. По голите дървета бяха накацали самотни гарвани.

Жива душа не се виждаше наоколо. Човекът задържа с една ръка поводите, а другата вдигна към набръчканото си лице. Над яката на кожухчето се бялна няколкодневната му брада. Кончето се поспря, а водачът му се изкашля шумно в шепата си.

- Жечо съм аз, инвалид от войната с турците, поща раздавам. Ама вместо добри вести, лошо нося в торбата - съобщения за убитите на фронта. От мене, куцият пощальон, жени, майки и деца се научават за умрелите си. Гледам ги как плачат и нареждат, как пустосват или си гълтат езика. Затуй се мъча да не им срещам очите, кога давам писмата.

Що да им отвърна кат мене питат: „Защо тъй, Боже? Защо точно моя убиха?” Реват на рамото ми, друг път - аха да се хвърлят да ме бият. Не ми е лесна работата, тъй ще речеш. И право имаш. Да бях с по-меко сърце, да съм се отказал досега.

То не беше много твърдо мойто, ама след войната с поганците закоравя и спря да трепери. Нагледах се на мъка тогава - и наша, и чужда, видях и турците как плачат за убитите си. А те, всичките мъртви са еднакви - и като ги слагаме в земята, и после - като отидат да срещнат Господ или Аллах.

Мене ногата ми изсъхна пак по туй време, ама преди две есени, в мокрите окопи на Чаталджа. Тогаз бая време лежахме в калта. Турците здраво се държаха, Стамбул беше зад тях, и щом се вдигнем в атака, косяха ни като житни класове. Не стига туй, ами и болест ни налегна - холерата, страшна работа! Що народ натръшка таз въджишка болест…

Че и мене полази. Хеле, ротният санитар ми рече да ям мухлясал хляб, помагал бил. Онуй, зеленото в него, мухъла де, то било лекарството. Послушах го, лютиво ми беше в устата, ама прав се оказа човекът, закрепих се. Туй хубаво, ама баш накрая взеха, та ме раниха душманите. Една сутрин, ей такваз като сега, се вдигнахме. Картеч и бомби навсякъде, а ний атакуваме на „На нож!”.

И таман да стигнем, нещо изтряска къде мен. Паднах и се свестих чак в лазарета. А, викам си, жив съм, ама нозете си не сещам. Думам на доктора: „Тя, войната, за мене май свърши, ама сега как ще се върна в село при моите? Какъв мъж ще съм отсега натъй - ни за полето, ни за жената и децата?”

Нейсе, позакърпиха ме, останах до новата година, ама окуцях. Като си отидох на село при домашните, те като зареваха. Отпървом им казали, че съм убит, та не вярваха на очите си. Награбиха ме и само повтарят „Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, че жив ни го върна.” Сбраха се комшиите, седнахме на софрата, че като си заразказвахме за едно, за друго…

Сега пак вървя, ама по-бавно. Влача дясната нога, като изсъхнала е, ама и спомен от войната ми остана. И виж какво стана - извъртя се годината и пак разви знамената нашто царство. Ала не ме щат в новата война, Европейска дето й викат. „Ти, Жечо ще останеш в тила. И там хора трябват!”, тъй ми рекоха.

Сега нашите без мен бият врага в Македония, почти я изчистили, чувам. Чудя се ще дойде ли време и в Тракия да се повърнем, Одрин да си вземем? Кой знай, само царя и началството ги отбират тия работи, те ще решат.

Като ти думам за войната с турците и друго ми идва на паметта. Беше преди Чаталджа, гонехме поганците къде Люлебургаз. Здравата се бяхме счепкали - ний нападаме, те отвръщат, наште топове гърмят, техните не остават по-назад. По едно време ги емнахме, ротният заповяда: „Момчета, по пет на нож, за майка България!”. Хукнахме през полето и като ревнахме, чалмите се уплашиха.

Свършили им бяха силите и търтиха да бягат. Кат стигнахме окопите, леш навсякъде, ранени плачат, пленените се вайкат. А един от началството, паша беше някакъв, целия пребледнял, само трепери и повтаря „Вай, Аллах! Вай Аллах!” Нещо се беше чалнал човека, аз и моя селски Поньо му взехме сабята и го закарахме при нашето началство. По-натам пред строя ни изкараха, че добре сме свършили таз работа. Ама на, имах крак, можех да бягам и да вадя душата на врага тогаз!

Глей ма сега, пак съм се запътил към града. Отивам на края на месеца, то мойто село е близо. Спирам кончето пред общината, разсилния ми дава торбата с лошите вести и тръгвам да зачерням къщи и семейства. Някой път по две торби имам, та един ден не ми стига.

Оставам да нощувам в хана при Петър, далечна рода сме с него. Стар за фронта, и него не го взеха, та върти страноприемницата. То сега там не се отбива кой знае колко народ, ама той не затваря. „Жечо, кай, нивга не знайш отде може да замръкне чиляк насам. За таквиз държа хана отворен.”

Зимата май малко подрани таз година, уж ноември още. Харно тука, ама онез момчета в македонските планини как ще я изкарат? Дано да има провизии и топло, пък по-бързо да свършат работата, да се приберат. И моя Атанас е там с тях. Три деца имам - едно мъжко и две женски.

Мъжкото проводихме с китка, курбан да дава за отечеството. Кръстихме се и плакахме с майка му кога замина. Думах му да се пази, да не се увлича в атаката много-много, че малко буен си пада. Юрдана, майка му, всяка вечер пали кандилото и се моли на Света Богородица да го закриля, жив да ни го върне в село. Да го оженим един ден, внуци да видим, на нас да помага… Аз все я гълча, че сватбата и децата могат да чакат, народната работа има да свършим първом.

Да ти река и нещо, дето все ме гложди. Всякой път като взема чантата, треперя, кръстя се и се моля за нас да няма от тез писма, лошите. Инак, как ще го занеса на майка му, какво ще й река? С какви очи ще я погледна? Пази го, Боже, пази момчето ми, бащина отмяна мий то… Ей сега го виждам като пред мене - русоляв, с наболи мустачки.

Какъв левент беше в униформата, хубавец! Майка му го кичи със здравец, а той пристъпя неспокоен: „Мале, другарите ме чакат, ще вземат да тръгнат без мене!” Не можем освободи Македония без моя Наско, думам си аз. Кой знай къде ще се прояви и колко врази ще натръшка!

Ще ми разправя по-подир, а аз ще гладя брада и мед ще капе в сърцето ми… Сестрите му, още малки са, ама и те ще слушат и ще се гордеят с батю си. Само войната да свърши по-скоро, дай Боже…

Ха, виж, влага ми изби в очите, от студа ще да е или много се размислих май. Един син ми е, как да не го мисля. Снощи даже насън го видях. Стои под едно голямо дърво, а на дървото листата - златни. Брех, викам, какво е туй нещо?

Таквоз дърво досега не съм срещал. А Наско ми маха с ръка: „Ела, тате, ела да седнеш до мен. Имам много да ти разправям, тя войната, свърши. Ела да си починеш, виж каква гледка има оттука - чак до нашето село.” Събудих се аз, кокоря се в тъмното - ама ни Наско, ни дървото край мене. Какъв беше тоз нишан, дето ми се проводи, тъй и не разбрах…

Ей го на и града, не са усетих как го стигнахме тоз път. Малко по-студеничък се падна деня, ама нейсе! А кончето не го заглеждай твърде. Старичко е, ама върши работа. И то не отиде на фронта с другите, не може са надбяга с младите.

Галиба като мене е, затуй ми е другарче. Минчо му е името, че все от него минава - като го товаря, като го карам на полето, не се противи, само някой път жално ма поглежда и се усещам, че му трябва почивка. И сега не отбира, че е студено и че пак до града го водя. Минчо, другарин мой! Хубав зоб те чака, само да стигнем бай ти Петра.

Човекът в кожухчето размърдва рамене, като да се стопли. Духа в шепи и ги разтърква, преди отново да хване поводите. Каруцата преминава край дърво, на което самотен гарван се взира и сякаш иска да проговори. Високо в небето слънцето се провижда за кратко, преди пак да го стегнат клещите на облаците.

Отиват Жечо и мършавия му кон Минчо, като друг път в края на месеца, към общината. Не знаят, че днешното пътуване ще е различно и едно писмо с името на Жечо го очаква. Писмото, което той най-много се надява никога да не получи.