ТВОРЧЕСКИ ПРОЦЕС

Владимир Георгиев

Така. Сядам и започвам да пиша. Събота сутрин е. Идеално време за творчество. До мен - чаша кафе. В мен - мисли. Имам идеята да сътворя епичен роман с много любов в него. Нещо като „Война и мир”, обаче без война. Компютърът ми е почти нов, не е лаптоп, а с голям екран и широка клавиатура, досущ като старата ми пишеща машина, която още работи и събира благороден и аристократичен бял прах в мазето, както косите на творците побеляват с праха на мъдростта. Аз нямам коса, защото съм плешив, но това не ми пречи. Така мисля.

Как да започна?

И как после да продължа?

А каква да е развръзката?

Финалът отворен ли да бъде? Или да го затворя?

И откъде да почна - от финала или от развръзката? Не е добре отнапред да знаеш как ще свърши разказа. Все едно да знаеш кога, как и от какво ще умреш. Това отнема радостта от живота. И от писането също. По-хубаво е нищо да знаеш - просто седиш, пишеш и не мислиш. Има кой да мисли вместо теб - талантът ти. В живота това прави съдбата. Или характера, което е едно и също.

Дотук добре. Обаче ако се случи така, че някъде по средата на процеса нещо се обърка и не знаеш как да продължиш? Героите са се наприказвали, насътворили са куп глупости, объркали са всичко и сега ще се наложи не талантът, не съдбата, а ти лично да им оправяш бакиите и да развръзваш възлите. Кофти.

Това си е неблагодарна работа. Когато се любят, правят мангизи и дерибействат, всичко е добре, а после - когато се разболеят, разлюбят, обеднеят: леле, помагай, авторе, положението се обърна и лежи по корем.

А всяко положение по корем е безнадеждно по принцип. Не че по гръб е по-надеждно. Следователно не е добре да оставям героите да правят каквото си искат, а да ги контролирам изкъсо.

Ако ще влюбват, да е с разум и по джоба им; ако ще правят секс, да е така, че да остава без морални последствия; ако пък не дай боже решат да се женят, да се обвързват или нещо такова - да включат прагматизъм в тая работа, да преценят струва ли си изобщо да бъдат заедно и да обяснят на читателите и на автора си защо, по дяволите, се въобразяват, че като се съберат за цял живот, това ще направи живота им по-смислен и не така самотен.

С други думи, героите в романа ми трябва повече да мислят за автора, отколкото за себе си. Така де, щом съм ги създал с грижа и любов, имам право да очаквам взаимност. Не може да правят каквото си искат на мой гръб. Неблагодарници.

Не бих отказал и уважение. А защо не и помощ? Финансова, имам предвид. Веднъж отраснали и поели по пътя си, моите литературни герои ще богатеят и няма да им бъде трудно да хвърлят по някоя хилядарка на духовния си баща.

Така че ще е добре да обмисля дали да не им взема един малък аванс преди да ги създам. И още един - за да ги направя в книгата такива, че да успеят в живота. Ако не са съгласни - да му мислят. Мога да ги направя неудачници. Само една глава от романа - и ще лазят по корем. Или по гръб. Което е същото, но още по-неудобно.

Отпивам от кафето и се взирам в екрана на компютъра.

Нищо не съм написал.

Няма и ред да напиша, така да знаете. Чакам си аванса.