КАК УЗРЯВА ЛЮБОВ

Силвия Четрокова

КАК УЗРЯВА ЛЮБОВ

Не тъгувай, Любов, за целувки неслучени.
Ни за цветето живо, притиснато в сняг.
Не тъжи, че ръцете ти в мене са ручеи
и разцъфват ме, без да достигат до бряг.

Не разказвай, Любов, пролетта като дойде,
как ще бухне земята ни - трудна жена.
Нито питай: „Сърце, ще утихнеш ли? В кой ден
ще намериш покой, упоено в слана?”

Ти не искай от Бог да разбърка сезоните.
Да превърже копнеж със студена змия.
И не питай защо любовта ни, бездомната,
подслони се при нас, а нощта засия.

Също както коси от лъчите на слънцето,
замирисват на хляб, без да знаят защо.
Как предава се в мелница, стрива се зрънцето.
Колко време търпи, за да стане брашно.

И защо с теб горим и задържаме въздуха,
сякаш мимове бели разкъсва ги зов.
Помълчи ми, Любов, много думи измръзнаха…
Само в тихото чух как узрява любов.


РЪЦЕ

През прозореца гледам сега
и рисувам ръцете ти мъжки.
Вън вали, ти разхвърляш снега,
чистиш пътя към нашата къща.

После цепиш дървата на две,
падат крехки, в снега се предават,
както аз се предавам на теб
в тишината. Отеквам от слабост.

И рисувам захвата в детайл.
Колко трудно ръце се щрихират…
Щом на тези ръце си летял
и на същите ти си умирал.

Без надежда, без сила, врабче,
повалено от камъче с прашка…
Аз сънувам живота, момче,
но не го ли сънувам, е страшно.

И не ме ли придържаш добре,
няма смисъл да палиш огнище.
Виж, снежинка размахва криле -
пада в огън и вече е нищо.

Стана тъжна рисунка, съвсем.
Стигнах края. Довърших с боичките.
Нарисувах ужасни ръце.
Исках само да кажа: обичам те.


ГАЛОП

А сега накъде? Пита моята глутница луди.
Накъде да потегляме, брат, ако утре осъмнем?
Там зад нас са се ширнали в бялото болни заблуди,
а напред е степта и надежда, проблясваща в тъмното.

Не премигват звезди. Пренареждат небето снежинки,
но страхът - този жалък поганец - намира ни всички.
Замирисва на глад, на мъже с изхабени инстинкти,
ала тръгваме - смели, без ризници, падаме в битки.

А денят преминава в години, оставя пътека.
Задълбават в очите ни кръстове, хора, каруци.
Без посока вървим и от навика молим утеха,
лекокрили в смъртта, все пришпорваме крантите куци.

А сега накъде? Пита моята глутница луди.
Накъде да потегляме, брат, ако утре осъмнем?
Там, зад нас, са се ширнали в бялото болни заблуди,
а напред е степта и надежда, изгряваща в тъмното.