ВРЕМЕ ЗА ЖЪТВА
Облаците тежаха тонове, затова се опитах да не гледам към прозореца. Тихо беше в стаята. Можех да чуя как паякът в ъгъла тъче паяжината си. Отдавна забравих как се четат книги. Слабостта на очите ми отне тази наслада. Веднъж помолих дъщеря ми, но тя беше толкова ангажирана. Не осъзнаваше, че чистенето и мисли по прах, който ще остане и след нас, е загуба на време.
Тези дни често си мислех за мама. И аз бях като дъщеря ми. Да изчистя, да наготвя, да се прибера, за да свърша всичката домашна работа, която ме очакваше, а времето летеше.
Колко секунди са нужни да отделиш на някого, когото обичаш?
Изведнъж ме грабна спомен. Ех… първите стъпки на внучето и колко радост имаше в очите на всички.
Чакай, чакай… Забави се, споменче! Нека те изживея още веднъж. Тогава очите ми още виждаха. Сега всичко се сливаше и оставаха ясни само сивите облаци в мътно синия цвят на небето. Отдавна спрях да плета чорапи за внучето си. Спомних си, че поиска да ме види тази Коледа, но никой не е застрахован от времето. То е като жътвар. Дойде ли време за жътва, нищо не пропуска…
Я, ето го момчето ми! Връща се от казарма! Този спомен ми носи толкова радост. Сякаш вчера пекох курабийки и баклава, за да подсладя двете години служба в горите на родината. Днес то стои на чиновническия стол и забравя даже телефона да вдигне. Защото времето му даде пари, с които да си купува разсеяност.
Дали сънувам червения цвят в листата на есен? Или това са спящите вулкани на времето в мен, което бързо ми прибира всичко. Една пчеличка постоя върху ръката ми, а после отлетя.
Боже, събуди ме, защото със спомените трудно се живее, а достатъчно храних самотата. Снощи тя ми каза, че не готвя вкусно и че предпочита да е гладна.
Уморих се…
Гладно врабче се промъкна през дупката на кюнеца и влезе в стаята. Миг преди да затворя очи, пуснах няколко трохички хляб от онзи, който снощи едва омесих… Може и леко да съм го загорила.
