САМИ
Мария се събуди рано, още преди алармата на телефона да звънне. Напоследък сънят не й стигаше и й личеше. Сенките под очите й ставаха все по-изразителни, а бръчката на гнева на челото - все по-дълбока. Още от дете присвиваше така очите си, че майка й я плесваше и казваше, че ще се състари преждевременно. С годините този навик не отмина, а се засили. Беше първото нещо, което виждаше в огледалото сутрин. Бръчката между очите я носеше като стар белег.
А Мария имаше за какво да се гневи. Още от дете беше сприхава, готова все да се кара, да спори - нямаше значение с кого. Бунтуваше се при всяка несправедливост. С раждането на сина й обаче омекна. Пътят, който извървя с него, я умори и я направи смирена. Пречупи се още тогава, в родилния дом, когато вместо да й донесат детето, при нея влезе докторът.
- Мария, детето ви има сериозни увреждания. Докато е било в утробата, три пъти пъпната връв е била увита около врата му. При раждането притокът на кислород…
Спря да го слуша, в главата й отекваха само думата „увреждания”. Ама за какво говореше този, имаше спокойна бременност, всички изследвания в норма, направиха сватба преди месец.
- Какви увреждания? - попита неразбиращо.
- На този етап не може да се установят, но с времето ще се проявят, тогава вече ще се направят нужните изследвания. Помислете, Мария, гледането на такова дете изисква специални грижи, такива могат да осигурят специализирани институции. Аз съм длъжен да ви предупредя …
Не искаше да слуша, последна я изписаха от родилния дом, защото отказваше да си тръгне без детето. Гледаше го през голямо стъкло, закачено с всякакви апарати, мъничкото й момченце. Въртеше големите си кафяви очички, приплакваше жално и на Мария сърцето ту се пръсваше на части, ту отново се събираше. Изглеждаше като всички останали бебета в болницата.
Кръсти детето Георги, да бъде победител и да го закриля светецът. И да има нещо, Георги щеше да го пребори. Тя, като майка, щеше да бъде редом с него. Прибра се при техните, тя с детето, а мъжът й при родителите си. След сватбата се очакваше бърз развод. Мария не винеше, но присвиваше очи и бръчката между очите й се засилваше. И започна борбата - първо със сядането, после с яденето, първите стъпки и говора на Георги. Тичаше по болници, четеше в интернет, обикаляше доценти и професори. Силите й отслабваха. Беше сама с Георги и старите си родители. Нямаше други съюзници, приятели и съседи я гледаха съчувстващо и я потупваха по рамото. „Ти си силна жена, Мария” - чуваше от тях. Съгласяваше се, беше силна в безсилието си.
А Георги расташе, мускулите му укрепнаха, изправи се, проговори. Тялото му възмъжа и се източи нагоре, едно не се промени - душата на Георги не порасна. Остана дете на три-четири години. И на двайсет все си беше дете. Ходеше, леко залитайки и поздравяваше със „здравей” познати и непознати, махаше с ръка. Мария се беше справила като родител. Беше възпитала и отгледала добро дете - не се биеше, не дразнеше, не взимаше чужди играчки. Но едно я тормозеше, не можеше да даде на Георги свобода. Пускаше го само на площадката пред Читалището, близо до блока им. Там, където го познаваха, където не се плашеха от едрото му тяло и непохватната му походка.
Мария се измъкна от леглото, надникна в стаята на Георги, после отиде до леглото на майка си и леко я побутна:
- Мамо, ще тръгвам. По обед ще свърша. Ако е хубаво времето, го изведи.
Излезе през външната врата и светът я пое с шумовете, движението и хората. Мария се сля с тълпата, за пет часа работа ставаше обикновена жена с чужди проблеми, забравяйки своите.
На връщане трафикът я забави. Бързаше за площадката, а там цареше обичайното оживление. Деца и възрастни превръщаха малкото пространство в кошер. Ревове, писъци и подвиквания. Заоглежда се да види майка си и детето, но не ги видя. Седна на пейката под дърветата и се заслуша в чуждите разговори. До ушите й достигна:
- И ритнал, моля ти се, Стефчо в градината. Червя се пред госпожата и вкъщи е непоносим.
Мария се усмихва, а от нейното дете никога не са се оплаквали, то е послушно. Не играе на пистолети, зомбита, таблети. Любимото му плюшено мече е вкъщи, защото не му дава да го изнася като старото, което изгуби, и за което плака два дни неутешимо. Нейният Георги в тяло на мъж и душа на дете.
Беше притворила очи, когато видя силуета му. Стресна се, беше сам.
- Къде е баба ти?
- До магазина.
- А ти къде си бил?
- Разхождах се.
И тогава му видя издраните колене и кръвта по краката му. Очите й се присвиха, бръчката между очите й стана по-дълбока. Георги седна до нея, започна да хленчи, като виновно дете.
- Защо бе, мамо - започна Мария - колко пъти ще ти казвам да не се отделяш от баба ти. Пак ли ходи там? Ето, всички майки стоят на площадката и децата са около тях, виждаш ли?
- Съжалявам, мамо - хленчи Георги, сключил ръце пред лицето си като за молитва.
- Със съжалявам какво променяш? Хубаво ли ти е да те бият? Кой те бутна, пак ли онзи дядо? И защо ходиш там бе, мамо?
- Съжалявам.
Мария закри с ръце лицето си - от отчаяние, от обида, от безсилие. Не можеше да си предпази детето, колкото и да се опитваше. Колкото и битки да бе водела във времето за него. Накрая щеше да остане сам, доброто й момче.
Георги стана.
- Къде тръгна? - попита изплашено - не искам да ходиш никъде. Стой до мен!
Георги отново седна. Хвана го за ръката. Детският глъч и подвикванията на родителите отекваха във въздуха, шумът се вдигаше високо до сградите и после като бумеранг се връщаше на площадката пред блока. Мария и Георги продължаваха да стоят на пейката, тя здраво хванала сина си, очите й присвити, с дълбока бръчка - нейният белег и знак за тревога. Сами.
