Димитър Хаджитодоров

От всички играчки Стефчо обича най-много автомобилите. По-малките той паркира в гараж, сглобен на масата. По-голям камион превозва кубчета и плочки от домино от отсрещния ъгъл, за да разшири строежа. Майсторите, които ще се трудят по конструкцията и водачите на колите пристигат в зелен автобус, за да се захванат за работа.

Вглеждам се в просторната площадка, а той съобщава:

- Тате ми купи кола с дистанционно управление. Тя обикаля из цялата стая и прави завои. А като се допре до стената, може да се изкачва малко и по нея.

- Виж ти! - учудвам се аз. - Когато бях малък, нямаше такива играчки…

- Нямаше ли камиончета и леки коли? - поглежда ме заинтригуван той.

- Имаше, - отговарям аз, - но не се управляваха с дистанционно. Навивахме ги с ключе и колите пътуваше, докато пружините на мотора им работеха.

Обяснението ми не е много понятно и той като че не може да си представи по моите жестове движението на механичната кола. Не е ясно също, че това, за което разказвам,  е било отдавна, преди повече от шестдесет години…

- Ти имал ли си такова камионче, дядо? - все пак пита Стефчо.

- Имах, - клатя глава аз. - Получих го като подарък за новата година, точно когато бях голям колкото теб.

Това е нещо ново, за което не сме говирили. Стефчо също е получавал подаръци за Коледа и затова пита:

- А къде беше оставен подаръка? Пред вратата ли или под елхата?

- Не. Донесе го дядо Мраз, който влезе в дома ни и разговаря с мен и с моите родители. Това беше единствения път, когато видях жив дядо Мраз…

- Разкажи! - настоява той. - Как дойде дядо Мраз?

- Той се появи неочаквано привечер, когато се подготвяхме да посрещнем празника. Не разбрах как пристигна, защото не видях шейна с еленчета през прозореца. Когато отвори вратата, първото, което чух, бе неговата песен. Високият му глас изпълни дома и мама и аз застинахме изумени. Бе наметнат с дълго червено наметало, а бялата му брада се спускаше до пояса. В едната ръка стискаше тъмен жезъл, украсен с метални пръстени, а в другата носеше чувала с подаръците. Шапката му, отрупана със сняг, закриваше челото, но очите му, весели и светли, се виждаха добре. Той се изправи насред хола и извика: „Добър вечер! Радост и благополучие на целия дом! Има ли деца тук? Къде са да ги видя?” Мама му предложи стол да седне, а аз, хванат за ръката й, се изправих пред неочаквания гост. Той ме погледна за миг сериозно, после се усмихна весело и каза: „Виж ти какъв юнак! А слуша ли?” „Слуша” - отговори мама това, което дядо Мраз изглежда очакваше да чуе. „Тогава ще получи подарък!” - заяви той и бръкна в чувала. Извади бяла бакелитена кола, каквото не бях виждал, и ми я подаде. Пружината й се навиваше с манивела и след минута колата вече правеше кръгове на пода. Мама и татко почерпиха дядо Мраз, казаха си няколко думи, които не разбрах и добрият старец ни пожела здрав и успешен празник. На сбогуване той обеща да дойде отново догодина.

- Дойде ли? - пита с очакване Стефчо.

- Не. През лятото ние се преместихме да живеем на друг адрес, далеч от този дом и повече никога не го видях…

- А ти играеше ли с количката?

- Играх си няколко дни, но после я счупих…

- Как я счупи? - поглежда ме сериозно Стефчо.

- Пуснах я по стълбите към двора, тя подскочи на плочките и се разцепи на две парчета. В задното бе моторчето, което се навиваше с манивелата…

- Караха ли ти се?

- Не, но нямах какво да показвам, когато разказвах за дядо Мраз. Той бе идвал и при братовчедка ми Мая, в съседната къщата, и бе й дарил кукла, която казваше „Мама!” и затваряше очите си, лежаща в креватчето. Мая игра с нея докато се преместихме в новия ни дом.

След катастрофата стоях разплакан на двора, като държах в ръце двете половини на колата. От улицата се показа бате Иванчо, друг съсед, и запита защо плача. Той беше по-голям, ученик във втори или трети клас, и понякога се криеше зад нашия жив плет, ако го търсеха за някоя пакост. Казах му през сълзи какво съм направил, но той се засмя и заяви уверено, че след някой ден татко ще ми купи ново камионче. „А какво ще кажа на дядо Мраз?” съкрушавах се аз. „Той няма да си спомни - бе сигурен бате Иванчо. - Когато раздава подаръци на толкова много деца, може ли да помни къде какво е дал?” Неговите думи малко ме успокоиха и аз се прибрах повече без плач в къщи. Мама и татко приеха инцидента като нещо очаквано.   Следващите дни аз излизах в двора със счупената кола и някак си играех с нея. Правех пързалка в снега и пусках частите по наклона. Една сутрин бате Иванчо ме повика на улицата, за да разкажа на негови приятели за дядо Мраз. Бяха три - четири момчета, по-голями от мен, и един през друг питаха за страхотния подарък. Показах им счупената кола и те веднага я взеха от ръцете ми, за да я разгледат по-добре. Един от тях се отдели в страни и започна нещо да пипа по мотора. Исках да си взема играчката, но бате Иванчо започна да ме разпитва за това как е дошъл дядо Мраз, как е изглеждал и как ми е подарил колата. Обясних внимателно всичко, така както го бях разправял и на Мая, но единия от приятелите на бате Иванчо каза, че нещо не е разбрал и ме накара още веднъж да повторя цялата история. Аз я разказах още два пъти, отговарях на въпросите, които ми задаваха и пояснявах  подробности. Най-после те потвърдиха, че са разбрали всичко, заявиха че им било много интересно и се сбогуваха с мен. Докато се отдалечаваха, аз потърсих моята счупена кола. Двете бакелитени половинки се търкаляха на тротоара, но нещо като че липсваше. Не можех да разбера какво точно и едва когато влязох в двора ми стана ясно, че го няма моторчето. Не знаех какво да правя и на кого да кажа. Парчетата на счупената кола останаха да се търкалят край дома ни, вече съвсем безпредметни. Доста по-късно, когато пораснах, се досетих, че докато съм разказвал за дядо Мраз, някой бе разглобил моторчето и го бе отмъкнал. А аз се доверявах на бате Иванчо, защото го считах за приятел и не съм мислел, че може да ме подведе. Затова, ако недобре познати хора те карат да повтаряш някоя случка два или три пъти, трябва да бъдеш внимателен…

Стефчо чува  мълчаливо края на историята, после сяда на стола и няколко минути рисува нещо на бял лист. Той завършва заниманието си и ме помолва да му разкажа още веднъж как съм получил подарък от дядо Мраз. Повтарям отново всичко, като внимавам да не пропусна нещо. Когато стигам до края, той ми подава белия лист. На него е изписана кола, а в страни - два правоъгълника, голям и малък, които като че се отправят на тънките си крачета към превозното средство. Фигурите имат очи и изглежда, че са рисувани в профил.Не ми идва нищо на ум и аз се вглеждам с очакване в тази пиктограма.

- Какво е това? - питам с любопитство аз след минута.

- Това сме ние с теб, които отиваме към колата, за да се разхождаме. - обяснява уверено Стефчо.

Виж ти, каква рисунка!

Стефчо протяга ръка към играчките на масата, взима голяма  спортна кола и ми я подава:

- Дядо, това е подарък от мен, да не си и ти без кола, за да  имаш с какво да си играеш!

Жестът е толкова трогателен, че аз прегръщам внучето си, заедно с дарената кола.