ГЕОРГИ АНГЕЛОВ – „НЕБЕ ЗА ПОСТИГАНЕ”
НЕБЕ ЗА ПОСТИГАНЕ
електронна книга
ЕТЮД
Бях спрял до онзи непристъпен бряг,
реката гледах, бе река бездънна,
а сняг валеше, спираше и пак
се сипеше
отвесно,
бавно,
сънно…
Ни помен от човек. Далече - грак
на врани. А нататък - в чернозема
растяха семенцата в пълен мрак,
но във снега
не виждаха те
враг…
А пролог
към
завършена
поема.
ЛЪЧ
И се точи животът така
като бавно отиващ си спомен:
плясък тих на дълбока река,
вятър
лист подир лист
ни отронва.
А наоколо троскотът див
не от днес е поел във атака.
Аз му давах отпор и съм жив
в безвъздушното
лоно
на мрака.
И сега под небето съм спрял -
лай на кучета, кикот на сови
се разстила; в краката ми - кал,
но небето
остава
основа.
КЪЛН
Почакайте. Това не е игра -
мома понася менци отдалеко,
чирак залага сетната пара,
игралец тръгва със походка лека…
И се завърта плавен кръговрат
от раждането до смъртта незнайна,
а пътят и на старец, и на млад
започва и завършва като тайна.
Но майсторът начева да строи,
с дружината си начертал строежа,
защото той от труд не се бои
и е прикътал някъде с надежда:
потта ще се пролива ката ден,
от теб дано остане кълн поне…
Животът - волен или угнетен -
игра изглежда,
но игра не е.
ПЧЕЛИ
Цветята ги помамиха с различни
и силни аромати - цял букет…
… Тепърва щяха да научат всички
какво е труд дори за капка мед.
ARS POETICA
Поетът може да е беден
и черна злост да го вали.
Но той е възел, вик, агония
и непрестанно го боли
сълзата. Вместо нас умира
по много пъти на листа.
Дуенде той е. Нерв. Феерия.
И глас, дошъл изпод пръстта.
Крилете му, за нас незрими,
погалват червей и звезда.
Не му завиждайте - заплаща
докрай на дарбата плода:
до кратер на вулкан живее
с готовността в незнаен час
да се превърне в топла пепел
за нас,
за някого
от нас.
СЪВРЕМИЕ
Времето
е мръсно,
но и ловко.
Навсякъде:
разпад,
кал,
гнус.
Но винаги
в красива
опаковка.
За всяко състояние
и вкус.
ПРОСЯКЪТ
Еничари със жест безсрамен,
незвани гости
купуват и продават в храма,
пред който проси
с изпити от глада ребра,
в ръката с чаша.
За два живота гняв събра.
И се уплаши:
Христос не се яви с камшик,
суров, епичен.
Прехапа в тъмното език.
И сам взе бича.
ВЪЛЦИ В РИМ
Аз, който не загинах при Помпей,
всъщност до Помпей не съм и стигал.
Живях на своя тих, уютен кей
и за вулканите
издавах книги…
Помпей, превърнат в огнено море,
осребрих спокойно и със лустро.
А бедният на мисли ще съзре
в потопа от метафори -
изкуство.
В останалите дни - невъзмутим -
развъждам вълци в лятната си вила,
за да захапят гърлото на Рим -
внезапно,
изненадващо
и стилно.
Ала пред императора пейзажът
разстилам като чудно хубав сън.
Ще му прошепна, след като го смажа:
Везувий,
цезаре,
за теб ще съм…
ПРЕД ЦЕНТУРИОНА
Не аз разпространявам тази книга.
Не съм я писал аз. Не съм я чел.
Но и веднъж да я разгърнеш стигало
да имаш
във спасението
цел.
Така разправят запознати люде
на простите носачи като мен.
Те казват, че съдбата ни е чудо
и че грехът
ще бъде
възмезден.
Те вярват във Иисус Богочовека
и възкресението Му - твърдят,
че са избрали тясната пътека,
но за повярвалите
няма
смърт.
Да, тази книга давала надежда
и вече изповядват я безчет.
Не съм запомнил даже как изглежда.
Но името й помня:
Нов Завет.
ЛЕТОПИС ОТ ПОСЛЕДНОТО ЦАРСТВО
И това най-накрая се случи:
в планината е войнът един.
Конят чака, а вярното куче
гледа дълго
след птичия клин.
Той е тук. Той е тук - на превала.
Всичко българско е събрал
във стрелата, за миг прелетяла
през върха
от планински кристал.
Тя ще стигне врага и тогава
ще замре във очакван покой.
Този знак за отеческа слава
ще повика ли
някого
в бой?
ПЕЩЕРА
За теб това място е само досаден джендем -
пръст и камъни мокри в тишината студена,
без вана и топла вода, кола маска и крем…
А за мен е вселена.
С друга маска - от въглен, укрили се в земния мрак
нашите баби далечни честта си спасили.
Присвила уста, понамусено тропваш със крак:
„Ще затворят във БИЛА!”
Но когато се връщаме, пускам вълшебния глас:
„Бела съм, бела, юначе…”. Ти гледаш ме нямо.
Ти не разбираш малката разлика между нас.
Като планината голяма.
ОЦЕЛЕЛИТЕ
Гората е упойващо красива.
Зеленото се стели до безкрая.
Укриха се, спасиха се, почиват
след боя тежък в този кът на рая.
Единият под нос повтаря нещо,
а вторият болярите ругае.
Мечтае третият за купа леща.
Четвъртият мълчи, защото знае,
че е дошъл редът му да загине
все в някоя от следващите схватки.
Земя и небо няма да преминат,
звяр и природа ще гo помнят кратко.
Кой век, коя година е? Небето
над тях е неподвижно-лъчезарно.
Хиляда триста и деветдесета?
Две хиляди и някоя навярно?
Ще спят сега съвсем като пребити.
И вече е сънят им чист и объл.
Внезапен, тежък тропот на копита
над четата надвисва като облак.
Зурна протяжна. И за миг след нея
запъпля рат незнайна и несметна.
Наблизо долу някъде чернеят
гърбове приведени в полето.
***
От смазваща тъга и срам,
че е преминал във атака,
а се е оказал сам
човекът без сълзи
заплаква.
Предателите ще умрат,
но не сега, а в друга вечност.
А днес така самотен път
се вие зад гърба
далече.
Потта избърсва със ръкав.
И чува как реката блика,
а в свода тъмно-пепеляв
гласът на мъртвите
го вика.
***
Женицата
без дъх върви.
В торбата с хляб
едва се движи.
Духът ми се разполови -
не иска този срам
да вижда.
И като шествието на
цар Самуилови войници,
се тътрят в цялата страна
на смърт
осъдени
старици.
***
Не се променяш, не течеш,
селце на скръбните илоти.
В теб нищо не напомня, че
е съществувал Христо Ботев.
Едно и също - много пот
и много злоба притаена…
Сърцето къкри цял живот,
с ентропията примирено.
Тук като свещ ще се стопя,
а след това дано да могат
да ме кремират, да заспя -
достатъчно будувах в гроба.
***
Каква съдба? - не ме разсмивай,
че натъжаваш ме съвсем.
Пълзя сърдечната ми крива
като през
вещерски
Салем.
Лукавата и хищна паплач
от вещици не ми прости,
че не към кладата ги влачех
със изпорязани
пети,
сред псалми, писъци и врява,
за да е огънят им дар,
а ги оставях да се давят
във собствения им
пожар…
ПРИПИСКА
Аз от Бога
исках само време,
за да ви заситя с моя глад.
Но в натрапената ни система
подменен е
целият ни
свят.
И без дъх
очите ми се взират
в ослепителната синева.
… В селото на мъртвите пастири
расне само живата
трева.
НА ДЪЩЕРЯ МИ
Животът е изненадващ -
в какво ли ще ни превърне
не знае никой и аз също не знам.
Но всичко, което правим, ще ни се върне -
една от големите тайни,
до която достигнах
сам.
ПОХОДЪТ
Ще се пръснат ли по земята
или ще достигнат все пак,
макар и след прошка стократна
до спокоен и сигурен праг?
Ще потъне ли в спиците кални
на съдбата добрият им път?
Или хищници многострадални
и от залъка ще ги лишат?
Под какви ли лазури ги чакат
скрити мечи капани в леса
и фалшиви тръби за атака
във реална до смърт полоса?
Но да вярваме - ще се случи
нещо по-справедливо за тях:
най-любимото като ручей
ще звъни с непресъхващ смях.
Да приветстваме с вятър в платната
новосъздадената страна.
Днес на поход потегля войската
от мъж и жена.
HASTA SIEMPRE
Земята сеем като Че Гевара.
Засяваме я с плодни семена
и виждаме как в тъмното покарват
неразбираемите
писмена.
Полека се изправят сред полето,
полека те набъбват и растат -
и се превръщат в ръкопис, прочетен
дори от тези,
дето не четат.
Ще се разлисти той. Ще стане Слово,
което времето чете на глас
за всички нас и всеки път е ново,
защото е
на справедливостта
компас.
ПИСМО ДО ПОИСКВАНЕ
За този факт е трудно да мълчиш,
тъй както е и трудно да говориш.
Благодарение на теб Париж
не бе заварден
от свирепи орди.
И не благодарение на теб
ще се спаси страната от несрета.
Не ти изтръгваш черния й креп,
побит в снагата й
от враговете.
И сигурно разбираш сам защо
не струват оправданията копче.
Причини за пасивността ти - сто.
А трябваше една.
За да започнеш.
ТРАКИЙСКИ ЛЕТОПИС
И понеже с камшик го наложиха
волооките наши мъже,
и замряха стъгдите тревожно
зли от слънчевия ръжен,
тишината се шмугна зад портата
в предусещане на врага…
А настъпваха вече кохортите
срещу волските ни рога.
На площада издъхваше пленникът,
съгледвачът от чуждия стан.
В овчи кожи, сами, срещу гения
на Ромул се възправихме в бран,
със очи и от бичи по-кървави,
със тояги и прашки. Пръстта
прокънтя от възторга на първите,
покосявани от смъртта.
Легионите заотстъпваха,
чак когато се спусна мрак.
Облак тежък, целият в кръпки
като дреха на беден сирак
се изля върху римската слава
с яростта на пронизан глиган
и успяхме да хванем тогава
завоевателя във капан.
Колко дълго крещяха ранените,
лешоядите знаят добре.
Бикоглави, четинести пеехме
със готовност плътта да умре,
със признателност - до небето
жертвен дим векове да гори,
с благодарност - за всичко, което
онзи римски шпионин разкри.
МОНОЛОГ НА ЦАРЯ
За онзи и царицата дочух.
И че дори ковчежникът ме мамел.
Че моите войски - пореден слух -
ще ме лишат
в решаващ миг
от рамо.
Но времето безмилостно лети,
живее плявата от ден до пладне -
то ще забрави всички клевети,
а ще запомни
само
Александър.
ЗАВРЪЩАНЕ
Закъсня, маратонецо. С много лета закъсня.
Всички в града те мислят отдавна за мъртъв.
В твоята малка, но някога горда страна
никога няма да бъдеш
вестителят първи.
Пътя сгреши и попадна в незнайна земя.
Но с вяра безздънна вървя, че победата носиш.
Жажда те пи и тихо в съня ти ръмя
радост, че някой те чака
с очи високосни.
И ето, във родния град, сред жени и деца,
спираш, оглеждаш се, после изричаш: „Победа!”
„Ние” - крещиш - „победихме”, но скръбни лица
в миг те обграждат и дълго
безмълвно те гледат…
Това ли е скъпото, толкова чакано днес:
сенки на плът и руини, обрасли със гарвани?
Само ти явно не знаеш злощастната вест:
по пътя назад
е загинала твоята армия.
ВЗРИВ
Перести облаци. Възхитителна панорама.
Високо оставя нетрайна следа самолет.
Бодро се връщаме от магазина със дъщеря ми -
купен е вече
обещаният сладолед.
Тя се усмихва, посочва ми гълъба кацнал:
„Той ми е, тате, приятел.” Със своя мечта
полита по пътя към къщи, със кънките срасната.
А аз пред екрана присядам
да чуя вестта:
- Ядрен склад се строи - срещу Русия… - нататък
пред взора ми в миг избуява отровният плод…
И рухва светът върху мен, онемял безвъзвратно
пред възможния край
на един обезсилен народ.
***
Врабчетата внезапно оредяха.
Изгубиха се в селския ни двор.
Забравиха уютната си стряха.
А ние -
дисонансния им
хор.
Където чуруликаха в забрава,
гнездо си вият гургулици две.
Отдолу котаракът спрял, не шава,
покрит
от падащите
цветове.
ДО КРАЯ
Отбивахме атака след атака.
До късна нощ не свърши тази бран -
изпонасечен и с отекъл лакът
се бих наравно
с цар Иван Шишман.
Прииждаха османските порои,
народът ни погина изтерзан,
но ние крачехме нататък в боя,
а водеше ни
цар Иван Шишман.
Болярите продадоха страната.
А царят бе от турците заклан.
Ще си простим ли някога вината,
че не спасихме
цар Иван Шишман?
Макар че ордите неспирно лазят
и пътят ни изглежда начертан,
ще ни крепи кристалната омраза -
да въздадем
за цар Иван Шишман.
ПРЕДИ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ
Преди да започнете
вашето селско въстание,
да изясним:
легално закупени ли са пушките,
барутът дали е с международен сертификат,
потвърдено ли е с електронен подпис
Кървавото писмо
и взето ли е съгласието му за обнародване
по надлежния ред,
лицензирани ли са дървените топове
за товароносимост,
имат ли водачите на бунта
заверени копия от трудов договор…
С оглед на гореизложеното,
след направената проверка
докладвам,
че трябва незабавно да се отменят
нормативно определените цели
на така нареченото въстание
поради тяхната незаконност.
Пълномощник на Негово Величество:
Шнайдер ефенди.
ХЪШ
Не дават чорбаджиите пари.
Но те кога са давали, кажете.
И адски огън да ги изгори,
те пак ще са в достлук
със враговете.
Разбрахме преди близката ни смърт
какво дебеловратите ги чака:
ще оцелеят, за да наплодят
себеподобни, вредни
за бедняка.
И ще възседнат цялата страна,
дори от турско да се отхомотим.
Но ние, дали жертва не една,
как ще простим
богатството на скота?
Но въпреки пожарища и дим,
не са от Бог по-силни бесовете.
И затова, дружина, да вървим
към Влашко,
Панагюрище,
небето…
МАРОДЕРИ
След войската винаги пътуват
мародери със прозрачна цел.
Въобще не ги интересува
знамето
с плющящия орел,
кървите, оловото, тръбата,
викащите паднали, скръбта
на почернените майки, вятърът
веещ от
очите на смъртта…
В купищата трупове ги мами
святкащото златно стъкълце…
И достойнството е мелодрама,
чиста глупост -
чистите ръце…
А когато плячкаджии явни
някак армията оглавят,
самооблажавайте се славно,
че расте
със загуби
духът…
***
Спартанците на Леонид мълчат.
Не могат те да отговорят вече
как се опазва със възторг до смърт
родината
със друго име
вечност.
За нас остава трудният въпрос:
как да останем заедно с народа?
А може би е отговорът прост,
подсказан ни
от мъдрата природа:
страхливец си, неблагодарник, смрад,
презреш ли българските Термопили.
Земята ти - огледай се назад -
те вика.
Лично теб.
С последни сили.
ПРИЧИНА И СЛЕДСТВИЕ
За това е трудно да се говори,
но всичко си има
корен.
Защо „елитът” ни е такъв,
че се храни със родна
кръв?
Нажежена до бяло,
истината е
в огледалото.
ПОСЕЩЕНИЕ
И пак е нощ, но вече инак тук
се гледа, промишлява и живее…
Не свиват ловчалиите юмрук,
а търсят дирята му
и по нея
чертаят бъдещето като знак,
изпълнен със надеждата за бъдност.
И ако трябва, ще укрият пак
съня на поколенията -
сбъднат…
Животът ни не е изгубен, гол -
изгрява радостта ни като фреска
и тя е нужна като хляб и сол:
оттука преди малко
мина Левски.
ИЗПОВЕД НА ХРИСТО ИВАНОВ-ГОЛЕМИЯ
Васил отиде млад. А аз съм стар
и пиша спомени, и се залисвам
с един революционен календар,
претъпкан с безполезни
вече мисли.
Уж трябваше грабежите да спрат,
уж трябваше робията да мине,
а стана тя една - от студ и глад
най-верните народни хора
гинат.
Василе, ще оставим ли следа?
Безродното все тъй кънти на кухо.
Бог те спаси - така и не видя
какво е алчност
и какво - разруха.
Едно тъгувам: ти прескочи рова -
дали живота си не похаби,
че рова между българи отворен,
поиска да прескочиш,
но не би.
***
Какво съм без тебе в това омрачняло село,
в което се тътрят нахални, проскубани псета
и събитие става даже едно колело,
на зиг-заг поело
към някаква дупка в шосето.
Да се махнем от тук. Но се лъжа. А лъжа и теб.
За какво да се врем във панелки, пропити от мухъл
и да гънем гръбнаци пред собственик тежък на РЕП,
а очите ни бавно да стихват -
огромни и сухи?
Многотомни издания с луксозни корици - мерси.
Книга със стихове стига - в бита нескончаем.
Неоткъсната ябълка - животът - на косъм виси
и колко тежи
само двамата с теб
ще узнаем.
***
Безработица, разруха, глад,
наречени любезно-подло „криза”.
С векове се върнахме назад
в нечовешкия
капитализъм.
Страшната коса коси наред,
наречена любезно-подло „преход”.
Само революция ще ни спаси -
на тази революция
съм ехо.
ХАЙДУТИН
С бойлия пушка, със босилков дъх
той слиза между къщиците ниски,
обраснали със треволяк и мъх.
Но близо е
куршуменият писък.
Той спира и обгръща своя свят -
бунара стар, в далечината - храма,
и бора, който бе му като брат:
по-радостна
от тази гледка няма.
Издайникът, старателно прикрит
във сянката следобедна на моста,
ще стреля и един сокол убит
ще рухне
върху камъните остри.
А юдата, взел клетите си лири
ще се обеси в тъмното дере.
… Умът това донякъде разбира.
Сърцето
няма
да го разбере.
***
Има нещо сбъркано, изглежда,
в нашата представа за живот.
Тъпчем избуялата надежда,
газим закъснелия ни
плод.
А когато се надвеси бавно
праведното Божие око,
пак не смеем да признаем явно:
почернял е
златният обков,
зашумена - тясната пътека
между Божието и плътта
и без радост тътрим се полека
към
непредставимата
черта…
***
Не, няма да научат тия,
в които алчността гори:
Отечеството
и Русия
не се обичат за пари.
И благодатно ще просветва
в предутрин и вечерен час
една ненарушима клетва,
непроизнесена
на глас.
РАВНОСМЕТКА
Земята ни е свят залог
между небето и човека.
Ще закънти обаче рог
след всичките тринайсет века
и пелената ще свали
Всеблагият Отец с калема:
- Защо, безверни, позволи
дареното да ти отнемат?
БРАЦИГОВСКИ АПОСТОЛИ
За Ана Гиздова - тъга.
За Георги Ангелиев - болка.
Пресвяти хора, откога
за нас сте минало. И толкоз.
Историята шумоли,
препълнена със дървеници.
Не питам кой го позволи
със фарисейските жълтици.
За вас, за всички вас - печал,
която уморено свети.
Не ви замериха със кал,
тъй както батачани клети -
засипаха ви с тишина
привидно непреодолима.
И смазаната ни страна
потъна в склеротична зима.
Април с безумната си страст
превърнахте в неистов полет.
А ние, в хора си безглас,
летим в забравата на воля.
За Стефчов Кирияк е ясно -
очаква го безславна смърт.
Но нас, такива - безучастни
как ще приемете отвъд?
КАМЪКЪТ
Във възстановения параклис „Св. Преображение”
в Брацигово е запазен камък от времето на опожаряването му
по време на турското робство.
Кръст и светец отгоре му личат.
Било е манастир, а после - пепел.
Светата църква има дълъг път
и той е чист, правдив
и достолепен.
Поганецът не е щадил жени,
деца и старци… Млъкват вековете,
за да проговорят светлини
след пет столетия
в съня на цвете.
Параклис вдига във гората ръст.
Христос ни благославя със десница.
А онзи камък със светец и кръст
напомня как се раждат
мъченици.
И ненадейно ласкава звезда
във шепите на дъщеря ми слиза,
а после се издига над рида,
дарила й
защитната си риза.
КУРБАН
Обкръжават Русия.
Обкръжават Китай.
В Средна Азия се наместват.
Предстоят за планетата мъки безкрай -
поетапно
и повсеместно.
Ще изтлеем в пожара -
по техния план,
под покрова студен на звездите,
за да станем единствено
жалък курбан
за господарите на парите.
ПЛАЧИКАМЪК
От Плачикамък някога
брациговци тръгвали на гурбет.
„Започва се!” - повтарям си наум.
Чуй, кукувица кука от баира.
Година-две - във труд, а после друм
насам, ако късметът ме
сподири.
Нарамвам пътя утре сутрин в мрак.
По видело - с дисагите и коня.
Разбойници за да не срещна пак,
ще сложа във торбата си
икона.
С мистрията, с теслата не е лек
денят, а работата синор няма,
но щом е тръгнал някога човек
от теб - ще спре пак тука,
Плачикамък.
Ще влезе радост в гладната ни къща
и ще въздъхне старият: „Амин!”,
че българинът трябва да се връща
не като еничар -
като син.
***
Кой пише? Някой друг. Не го познавам.
Но често се разлиства този глас.
По-умен той е. По-добър. Отдава
наместо мен
искрата си
на вас.
Какво във него се таи? Не зная.
Но може да премества планини,
щом види зрънце вяра във оная
душа, която
го раззелени.
И състоянията му са дар на
сурова милост и на Божи страх.
Но вие му прощавате навярно.
Защото го
разбирате
за тях.
ВОЙВОДА
От Ингилизко, казват, си дошъл.
За събирач на данъци в страната.
Мълчи. Не ща от чужденец акъл,
ни от ханъмите ти
зад стената.
Разправиха ми съгледвачи как
съдираш девет кожи от бедняка.
И си предал, че имам ли мерак
да се вестя - един кемер
ме чакал.
Дойдох с момчетата да ти река:
ни жилото ти искам, ни меда ти.
Накратко. Няма да те отвлека,
ни ще запаля
твоите палати.
Аз уволнявам твоя милост днес
и ще те приколя като яре,
ако те видя пак. Ти нямаш чест,
а нямам друго аз,
освен
България.
ПИСМО ДО ИВАН-АЛЕКСАНДЪР
Кажи, царю, величество, кажи,
каква бе тази лудост да те няма,
докато над Българско кръжи
опасност,
и от чума по-голяма.
Ти хитростите турски не разбра.
На василевса пратеник обиди.
И няма зазорилата зора -
на твоя син войниците -
да видиш.
Синджирите със български чеда
ще гинат в анадолските предели.
Не ще остане никаква следа
от манастирите
ти златочели.
Но като предците ни до гроб
и аз воювам с тежката секира -
потомъкът ми няма да е роб,
дори и във окови
да умира.
***
Не ви желая лека смърт -
тя за достойните е само.
Възмездието и отвъд
ще ви настигне
като камък.
Ограбихте труда на цял
един народ безцеремонно.
Но ще расте над вас без жал
забравата ни
многотонна.
***
В градината, от жегата изпита,
не трепва и едно листо зелено,
но петуния цъфти в тревите,
от слънцето до смърт изпепелени.
***
Без война - война. Така е бедно
селото - като след погром.
Сякаш Хитлер минал е победно
и убивал е
във всеки дом.
Вред съборени къщя. Разруха
вее от високите треви.
В здрача пийнал старец вика глухо
към луната -
да я улови.
Тъмнината бързо пуска корен.
Гладна котка някъде преде.
Рокля булчинска - върху прозорец
вместо перде.
БЕНКОВСКИ В БРАЦИГОВО
Не съм дошъл във вашето градче
да ви постилам тук дюшеци, братя.
Кръвта като река ще потече
от Синджирли бунар до необята.
Хъшлаци и пияници не ща,
страхливи отчета и чорбаджии,
които са във сговор със властта -
изметнати дъски ще се превият.
Без тях ще вдигнем прежния си храм.
Не чакаме от бъдещето плата.
Проклет хомот робията е, знам.
А много сладко бреме - свободата.
За нея трябва кръв. Повтарям - кръв.
А който е против - да си отива,
да се изсулва като мокра връв,
но издаде ли бунта, го убивам.
Останахме малцина. Поп Соколе,
постилай масата, камата дай,
сложи Евангелието и воля
ни дай, Иисусе, до самия край.
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
Гледам - чакате сега събрани
да ви закълнат като преди.
Не разчитайте това да стане.
Левски няма да се прероди.
Гледам - чакате отново скупчени
някой да ви събере в юмрук.
Но това едва ли ще се случи.
Ботев няма да възкръсне тук.
Всички те измряха - кой по чуки,
кой - обесен на замръзнал рът.
Юдите обаче са си тука
и полека ще ви поведат.
Щом не разпознавате пигмея,
свободата ще е само блян
и ще преживявате без нея
като сал, в дълбокото люлян.
***
Колко наивно, чисто и смело -
свободата си иска народът.
Не за приматите нискочели,
не като нещо
временно, мода.
Не за „елита” алчен, ояден,
не за гей-бракове, джендъри разни -
иска за себе си той свободата
и обещава
да я опази.
Но в тон с човешката ни природа
тъмен облак в мен е надвиснал:
„Свободата не води народа -
достатъчно е
да си го мисли”.
ЛЕГЕНДА
Осъдиха го. Четири стени
с десетилетия ще вижда само.
А феодалът, ако прецени,
ще нареди да го извеждат в замъка.
С годините ще разбере и сам,
че е забравен от ключаря даже,
че му е много и ковчег от чам,
че сянка е, дори не е прокажен.
Преди поне говореше на глас
със паячето, слязло от тавана.
Не слиза долу августейша власт,
освен конярят, който все пиян е.
Килията му кой да посети -
приятелите са измислен спомен.
Животът му лети, ще отлети -
от безпаметните незапомнен.
Той ще умре. А хорският порой
ще се изправя и над пепелища.
Пред Бога ще намерят ли покой
животните, убили го за нищо?
НЕСАНТИМЕНТАЛНА ХРОНИКА
Рицарят самотен
в гъстата гора
тук остави кости
за една игра:
на облог във хана
хвана се, пиян,
че ще стигне в стана
чужд - на Калоян.
Тръгна с малка свита -
не разбра в леса
как свистят стрелите
и коси коса.
Дама на сърцето
в българка съзрял,
спи: очите - в цвете,
а устата - в кал.
СЪПРОТИВА
От крепостната ни стена се вее бял
и много дълъг флаг, обсипан с рози.
Градът ще бъде ли опазен цял
от враг, навикнал на грабежи грозни?
Но битката ще е напразен труд.
Във обръч чуждоземецът ни хвана.
Не стигат хора, пики и барут.
Не е добре вратата обкована.
Дано все пак да не е кожодер
противникът - и той е каста висша.
На синя кръв ще се предам - на пер…
Остава договора да подпишем.
И пак ще бъде моят град велик.
От сълзите, уви, добре не виждам.
И тъкмо моста да свалят, за миг
ме спира глъчка и тълпа приижда.
Коняр, сарач и майстор на бакър
крещят, събрали длани във фуния:
- Достатъчно със мрънкането, сър!
Поемаме
оттук нататък
ние.
ГРЪЦКИ БУНТ В ПЕРСИЯ
В онази година
кликата на лихварите
погна Великия Цар,
за да го свали от трона
и да го замени с вожд,
удобен за нея.
И трябваше ли
ние, елините,
при този смут
да немеем?
Но не знаехме
кой стои зад това.
И се разбунтувахме
с бурна мисъл,
с гореща глава
срещу сатрапите
пред очите ни.
В упоение викахме:
Нека
да ги пометем!
Вярвахме:
като птиците
ще политнем
над този ярем
и Холерата ще изгоним
навеки.
А ни водеха гончета
на лихварите -
аплодирахме ги безумно,
без да знаем
какво ни чака.
Аплодирали сме
Чумата!
Световната сила
на Мрака!
Сатрапите вече ги няма,
но и пое към отвъдното
нещастната ни държава.
Като гневни атланти
бяхме в онази година,
като слепи кутрета -
несмислени -
бяхме тогава.
***
В Корана ли бе казано: когато
съзреш, че нещо пада, го бутни…
Защо такава мисъл, с гняв налята
ме връхлетя в предесенните дни?
Естествено, че петата колона
отлично я разбира. Но защо
отпорът липсва? Та нима ни гони
носталгията страшна: пет по сто?
Залъгваме се: „Пак ще оцелеем,
макар като слуги - за кой ли път!
Нали Отечеството е Идея?”
Забравяме: идеи, хора мрат.
Претръпнали, студени, водоравни,
под звуците на чалга и на рап,
децата ни ще се сбогуват бавно
дори с колониалния си хляб.
БАРЕЛЕФ
Не чака нищо и не вярва в нищо -
дори и в коледния ведър звън.
А щом заспи, сънува пепелище
и нищо друго
няма в този сън.
Не стигна до жадуваната кота.
И тъй неутолено ще заспи.
Голямата измама на живота,
Голямата подмяна
го стопи.
Ще стане пръст за някое съцветие.
Разгледай го, ако потрябва триж:
и - скулптуре,
художнико,
поете -
опитай се да го изобразиш.
ПОЩЕНСКА КАРТИЧКА
Питаш ме как съм? Не е за разправяне, драги.
Без зъби съм вече, а пенсията - нищожна.
Дните ми свършват, а няма къде да се бяга.
Лятото беше сушаво,
глухо,
тревожно.
Станаха само картофите и кромида.
Светкавици, жега. Много народ се спомина.
Кървеше протестът. Ходя едвам, но отидох.
Плъзнаха
змии
по двора
и тази година.
ВЪПРОС
Докато се чудите кои са
и дали ги има в тоя свят,
ще ви се изплъзва вечно смисъла
на убийствения
маскарад.
Ще погубят милиарди те,
планът им е вече в изпълнение -
с ум ли сте, кажете, на дете,
и стада ли сте -
на заколение?
Ако да - тогава ще остане
мъчният въпрос за друг живот:
те се смятат за богоизбрани,
но се пита -
кой е всъщност
скот.
БАНКЕРИ
Галерите поеха към Епир…
И как, кого убиха, кой изчезна
не знаем. Лешоядите на пир
покани някой
от самата
бездна.
Във братоубийствена война
трошаха се ребра, весла и копия.
А с безсърдечието на жена
ни гледаше
усмихнато
Европа.
Галерите поеха към Епир,
но кой ни сблъска, кой обра плода ни?
Кой ще спечели от подобен мир?
От лешоядите
сме
оковани…
ПОВРАТ
Свалихме кръволока! Свобода!
Мерзавецът е мъртъв на площада.
Отблясък от помръкнала звезда
се утаява в кървавата вада.
Завинаги е свършено с палача.
Убит е всенародно, всеекранно.
Но странно е, че нашите водачи
не се усмихват толкова спонтанно.
Какво решават скупчени встрани?
Защо лицата им са потъмнели?
В очите им - лукави светлини.
Нима отричат общите ни цели?
Един от тях без никакъв апломб
накрая най-спокойно разяснява,
че поради световния разлом
ще тръгнем срещу руската държава.
Че викат неотложните задачи
във евроатлантическия храм.
Не, пушечно месо не сме, обаче
ще трябва да положим
кости
там.
НОСЕНЕ НА КРЪСТА
Отначало в път многопосочен
той поема с тайния си код
и не подозира още впрочем
тайната на своя произход.
В чужди улици кръжи на воля,
спъван от лъстиви гласове,
от жени проклети ляга болен,
а гласът на дивото зове…
Но полека в него се надига
българската кръв като порой
и нахлува в новата му книга
глас, роден да се сражава в бой,
преоткрил опората голяма:
Имало е Рилски манастир!
Йово Балканджи не е измама,
нито Шипка, Драва, Булаир…
Но не го вълнува лична слава,
а съдбата на народа клет…
Той е вече воин… Чак тогава
можем да го наречем поет.
ВИСОТА
На поета Петко Каневски
Със жилав дух и с вдигнат гард
живееш. Нарциса не мразиш -
той обитава своя ад,
от аза си самонаказан.
А ти за кой ли път мълчиш
или на крехък цвят говориш,
съзреш ли светнали очи,
прогледнали за своя корен.
В Батак или на Еледжик -
земята своите запомня -
кънти стихът ти като вик,
изтръгнал се в каменоломна.
Препуска четата ти звездна,
сподиряна от стръвен лай,
но буди роба клет, загнезден
в полуживот без цел и край.
Свисти духът, но нека горе
сърцето ти инфарктно бди.
А после нека се разтвори
в това, което оплоди.
СТАРИЯТ ЯЗОН
Колхида съществува. Бил съм там.
Засяхме я със много бели кости
и изгорихме древния им храм,
макар че бяхме на страната гости.
Признавам - скъпоценната им вещ
откраднах и във мрака безпощадно
след себе си оставих само леш….
Защото бях за чужди смърти жаден.
В какво съм вярвал и какво съм чакал,
не помня вече, но на всеки пир
повтарям си под грейналите факли:
Не ми донесе златото им мир.
Ухапа ме по-лошо от змия…
И време е да се постъпи честно.
Гребете към познатата земя!
Заграбеното руно връщам, Зевсе.
МАЙСТОР МАНОЛ
Ти можеш, чедо, и ще полетиш
над минаретата на падишаха.
А после ще достигнеш, току-виж,
и до прокапалата
родна стряха.
Не вярвам собствената си жена,
че си вградил в основите, не вярвам…
Разкъсай слуховете-пелена,
лети насам, Маноле,
към България…
А от шума на двете ти крила
ще се раздвижи някой ден кръвта ни.
Ще потече реката придошла
на мъката - народът
ще въстане.
Маноле, синко, с двете си ръце
небето под нозете ти прегръщам.
Ще стигнеш вкъщи, лек като перце…
Дори просторът
да е тази къща.
ВОЖД
Встрани оставям лирата, защото
Рим пак ни иска злато и стада.
Насилник той е, хищник допотопен,
напълно чужд
на златната среда…
Притиснал ни е в хватката си вълча
и мисли, че е вечен, но греши.
И пак земята ни ще се опълчи,
защото нямаме
по две души.
Поглежда страховито планината
към всеки, който хляба ни краде.
Ще жъне буря сеещият вятър -
Родопа няма
да се предаде!
И нека римляните да прогоним
и да въстанем в цялата страна -
в защита на небесните закони
и всичките
тракийски племена…
НАЗДРАВИЦА
За високата нота в живота.
За възможните утре мечти.
За дома - отстояната кота,
във която
решаваш
ти.
За победата над подлеците,
извоювана с пот, не с кръв.
За понеслия кръста си рицар,
който може
да падне
пръв.
За това пръстта да е лека
над забравения войник.
И да върне лика си човекът -
своя собствен
човешки
лик.
***
И сред мерзостите имам вяра,
че небето ще ни възмезди,
че животът не е надпревара
и запомня
стръмните
следи.
А когато зашуми тревата
тихо над стаения ми глас -
ще дочуете от необята:
нищо
без България
съм аз.
***
България, земя на моя сън,
на моя ден и моята тревога,
ти ще оцелееш като кълн,
закрилян
от десницата
на Бога.
И може би в един далечен ден
полека ще разцъфнат цветовете
на друг живот и с порив утроен
пак
съзиданието
ще засвети…
