И СЛЕДВАМ СВОЯТА ПЪТЕКА…
И СЛЕДВАМ СВОЯТА ПЪТЕКА…
От детството си още знаех -
не съм от този божи свят!…
И търсех другия - в безкрая
на собствената си душа.
Там божието ме сродява
с подобните души на мен,
не да отнемам, а да давам
и в бедността - благословен
да е денят ми, да съм силна
в нещастието, в немощта.
Щом в трудностите съм щастлива,
велика в мен е любовта.
Тя дава своя шанс на всеки,
не е от поза, няма грим.
И следвам своята пътека,
във тоя свят необясним.
И знам, че за добро е всичко,
без ропот нося своя кръст.
И само Бог да ме обича -
такава съм, каквато съм!
КРЪЩЕНИЕ
Не ме питай - дали те обичам, Свищов,
нали знаеш, че аз те обичам
и нося взаимната наша любов,
която към Дунава тича.
Събувам сандали, потапям снага
за своето водно кръщение,
реката свещена отмива греха
и всичко у мен се променя.
Аз вече съм храм на святия дух
и идва ми сила „от свише”,
не беше напразно мойто раждане тук,
твоят дух стана мой утешител.
И води ме днес за красиви неща,
ходатайства за мен и подкрепя,
твоят дух върши с мен още куп чудеса,
животворен е, пие се с шепи.
Не ме питай - дали те обичам, Свищов,
нали знаеш, че аз те обичам,
ти си дух изцелителен в моя живот,
Бог го даде по равно за всички!
КАЖИ МИ ПРИЛИКИТЕ ЗА ОБИЧАНЕ
Не ме затрупвай с нашите различия,
които деликатно ми подсказваш,
кажи ми приликите - за обичане,
за да направим от тъгата празник.
Не ми затваряй портите на чувствата,
аз мога през прозореца да вляза.
Не съм родена с орис за сбогуване,
а с обичта си, за да ме наказват!
НАЧАЛО
„И не забравяй, че съм вятър.”
Д. Йовков
Не, не забравих, че си вятър,
че може би си нямаш дом,
че с всичко браниш свободата си,
че може да нахлуеш с взлом…
С душата ми това направи -
да няма капка суета,
да заздравеят всички рани
и с теб да тръгна по света.
Аз, домошарката, да бъда
със почетния божи знак
на скитница, за да се сбъдне -
че любовта не ни е враг!
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
Това наше бягство ще коства душите ни,
но ние не знаем, но ние нехаем,
не ни трябва подслон, но без него сме скитници
и никой не мисли разумно за края.
Това наше бягство предава духа ни,
а святият дух ни е даден от Бога,
без него - какво ли от нас ще остане,
грехът ни откъсва от нашта природа.
А ние сме свои, а ние сме божии,
но в нищо не вярваме, дори и на себе си,
така да живеем, колко още ще можем,
този свят ни тревожи, този свят ни обсебва.
И пътят е същият, но е друга посоката,
щом няма завръщане, няма спасение.
Колко ли струва без Господ животът ни?
Продължават делата му, продължават знаменията!…
ПЕПЕЛЯШКА
Дворците днес не са за Пепеляшките,
дори да са и с лачени пантофки,
да пишат стихове, докато плачат,
и в полунощ да са сами отново.
Дворците са за другите, от бранша,
които ходят в злато и коприна
и не намират свойто основание
да прочетат една едничка книга.
И Принца от каляската го няма,
къде ще губи ценното си време,
да търси някаква си Пепеляшка,
пантофката изгубена да мери.
Наоколо е пълно със Принцеси,
готови своя Принц, за да последват
и да го оплетат във свойте мрежи,
тя, приказката - не е както беше!
ПОКАНА
Каквото да шушукате за мен
и нагло да ме гледате в очите,
денят ми пак ще бъде вдъхновен,
а утре ще ви спомена в молитва.
Дори и в трудности да съм сама
и божията сила да не чувствам,
тя действа в тайнството си, затова
по радостта ще знам, че съществува.
Не се боя от лошите слова,
това са само непотребни мисли.
Ще влезете ли в моя скромен свят?
Обичам покрай мен да бъде чисто!
РЕБУСЪТ
Къде отива богатството,
придобито с кражба?…
Там, откъдето е дошло.
Къде отива любовта,
спечелена с измама ?…
В своя тъжен епилог.
Къде отива Нищото,
дори и да се проявява?…
Където му е мястото.
Къде отива Величието,
получено с поквара?…
Сгромолясва се.
Къде се крие
коренът на грехът ни ?…
В самообожанието.
Къде е силата ни,
дори и в страдание?…
При вярата.
От какво е направен
човекът божи?…
От пръст и дихание.
И защо без своя създател
не можем?…
Заради упованието.
ХЛЯБ
В моят дом, не помня хляб да се хвърля -
дълъг е, труден е пътят до него,
сееш надежда колкото зрънце,
а тя към земя и небо те тегли.
Студ я пронизва, слънце я жари,
жътвата идва с рояк светулки,
някой разказва за Крали Марко,
да придобием сила за утре.
Слънце изгрява, падат ръкойки,
вятър отвява плява от жито,
а мелничарят бърза, защото
утре за хляба всеки ще пита.
Хляб се отчупва с три божи пръста,
без него нищо свято не става
и човек с тия пръсти се кръсти,
благословен да е, българи, хляба!
ХРАМЪТ
Във клетката на старостта,
плътта - доскоро волна птица,
с прекършени от бурите крила,
не чувства обич и закрила.
Във собствения си затвор,
изгубила е много време,
не й е вече до възторг,
все повече се чувства земна.
Но в клетката на старостта,
плътта не е сама-самичка,
„Затвора ще направя храм!” -
душата казва, - „Ще обичаш!”
И чуваш полъх на крила,
в стомаха пърхат пеперуди
и не умира любовта,
защото трябва - и за утре!
СВЪРШИ ЛЯТОТО…
Свърши лятото!…
Който успя да събере обич в душата си - успя,
който пропусна, Господ да му е на помощ,
гладен и жаден ще ходи без път и мечта,
препитавайки се само с трохите от чуждите спомени.
Свърши лятото!… Но идва по-щедър сезон - есента,
време е да хвърлиш в душите семето на доброто
и да чакаш, да чакаш, да чакаш, не свърши свят,
а надеждата и любовта ти да свършат своето.
Свърши лятото!…
Но друго ще дойде - без нас или с нас.
И някой друг ще събира обич в душата си.
Благословен да е този божествен и радостен час,
в който и мъртвите, и новородените - са ти приятели!
ОТ СЪКРОВИЩНИЦАТА
Което беше - беше, отлетя
и никога не може да се върне!…
Остана ни за съд една душа,
началото, което е безсмъртно.
Със своето небесно потекло,
ще продължи и там да ни съпътства,
където вече всичко е било
записано - в живота, за да бъде.
И затова се радвам и в скръбта,
защото знам, че тя не е напразна.
Което беше - беше, отлетя,
което идва - предвещава празник.
Светът минава, преминава, боже мой,
а пък душите ни в нетленното остават,
понесли всичко, търсещи покой,
разбрали - Господ взема, за да дава!
ДОСТОЙНИТЕ БЪЛГАРИ
„Дадох ли нещо на България?”
Симеон Радев
До днес ги търсим - под дърво и камък,
а те живеят скромно между нас -
с неистово сърцатия си пламък
и с предано достойния си глас.
Сред нас са - пак за рискове готови,
от жребия когато ни е страх,
нападнат ли ни облаци съдбовни,
те равни са, но първи между нас.
Отдаденост е вечното им име,
България е точния адрес
и с мисия - да учат на взаимност,
показват ни какво е днеска чест.
И как духа им жив да не последваш,
когато сякаш Бог говори с тях,
когато, преизпълнени от щедрост,
готови са дълга ни да платят.
Но този дълг духовен само наш е -
заровен и забравен в паметта.
И само който дръзне да го плаща,
достоен е и горд - един от тях.
ЗАЩО МЕ РАЗПЛАКВАШ…
Защо ме разплакваш с тъгата си, ветре?…
До вчера край мене те нямаше никакъв
и беше в душата ми спокойно и светло,
и всички посоки със поглед ме викаха.
А днес си разхвърлял в душата ми спомени,
горчи ми вината за сродството с тебе,
когато поисках да бъда бездомна,
но само и само да съм ти потребна.
След всичките бягства, защо ме разплакваш?
За да си вменявам вината на грешница?
Не питай каква съм била след раздялата.
Не помня раздели. Аз помня - срещите!
НЕ БЕШЕ НАПРАЗНО…
Не беше напразно твоето идване,
не беше напразно…
Сега съм безмълвна, сега си невидим
и няма наказан.
Дойде, за да видя, че няма разлюбен
без рани в душата.
И тръгна, да зная, че има го другия
от Бога изпратен.
С причина дойде, с причина си тръгна,
а беше приятел.
Сега съм огнище, не станах на въглен
и няма обратно.
Горя и разпалвам не спомени сетни,
разпалвам копнежи.
След тебе е станало много по-светло
от обич и нежност.
НА ГАРНИЗОННОТО СТРЕЛБИЩЕ
Осъден на смърт!… Още същата вечер разстрелян.
Отклонена молба за помилване. Бързане. Страх.
Да не би да живее още няколко дена поета.
Гузна съвест така се прикрива - с куршум и по мрак.
Нека никой не види - за Родината как се умира,
как се вяра раздава и се пише прощално писмо,
за да тръгнат потомци по прясната кървава диря,
до Човека да стигнат, и да дойде добро зарево.
Нека никой не чуе - как през сълзите пее Човека,
как надеждата блика от простреляна, огнена гръд,
любовта как възкръсва и от нея поема към всеки,
в бели пролети, как се проправя през времето път.
Мое време тревожно, запомни това страшно стрелбище,
не допускай на него поети отново да мрат,
знам, че трудно и днес след безумствата наши се диша,
но прости греховете ни, и ни дай - по вапцаровски още кураж!
ВЯРА
“Тя е бронирана здраво в гърдите
и бронебойни патрони за нея
няма открити! Няма открити!”
Н. Й. Вапцаров
Само ти ми остана след всичките смърти,
само ти и морето сте вечни,
и на мостика - оня вятър разгърден,
който дърпа платната далече!…
Само ти ми остана!… Аз без тебе съм нищо,
даже целия свят да го имам,
той без моята вяра ще бъде излишен
и какво значи тук някакво име.
Само ти ми остана, а съм толкоз богата,
че на всеки от тебе раздавам
и той става най-верният ти мореплавател,
и не търси на сушата завет.
Само с тебе съм силна, само ти ме спасяваш,
за да мога доброто да следвам.
И когато си тръгна, пак теб ще оставя
над смъртта - като жива победа!
РОДОЛЮБИВО
… Защото камъкът е твърдост,
а вярата ни - вечна!
Затуй и в радост, но и в скърби
ний палим Богу свещи.
Затуй съграждаме светини
с христовите олтари,
душите ни да са единни
за българската вяра.
Защото в радост или в скърби,
пак бъднина ще има
и нищо няма да се върне,
но българското име
ще продължи да тържествува
в една любов голяма,
и докато свят светува,
ще съхранява памет!
Защото камъкът е твърдост,
а вярата ни - вечна,
държава съградихме първи,
Европа бе далече.
Затуй и в скръб сме вдъхновени,
затуй сме богоравни,
че дух тече по наште вени,
а дух - се отстоява!