НОЩ В НЕСЕБЪР

Димитър Горсов

НОЩ В НЕСЕБЪР

Искри сол по седефите и пак светулково оранжевее
небето преди изгрева на пълната луна.
С разяждащ хлад морето диша и базилики тъмнеят
с контури от разбита древност в хлъзгавата тишина.

И проснат възнак сред смокиновата шир, Несебър
в протежността на времената сякаш сънищата си рои.
Но каменният бряг, в шпалир от щормове, грях и величия погребал,
не иска още нищо с нищо в една цялост да спои.

И само в калдъръмената му прохлада под звездите,
където стъпките ни са нанизвали следи,
нощта, обхванала ни вече, с глас - тъмен тътен! - ще попита
познахме ли я в плащеницата й от преди;
и знаем ли, че всички вихри в нея пак за празник се събират.
че стръвно сриват камъка под нас студенокръвните вълни,
и че в безбрежията й усоен страх вибрира,
и облак чер след миг любимата луна ще затъмни…

Тогава бездната с товар от морави отрови
ще се вдигне
за да отмие сладострастието на брега…

И ехо с ехо ще се слее в нас.
А ние
безприютно ще премигваме,
с усещане, че в друго време се тълпим…..

а всичко е сега!


***

Колкото ятата да летят
някъде, все някога, ще спрат.

Колкото водите да шумят,
все до сетен бряг ще се смълчат.

Колкото да мами с Млечен път
Бог очите ни - и те ще догорят…

Колкото за всичко да ламтим,
ще узнаем - гонили сме дим.


***

Униние в гнездата дреме, едрее тишината вън..
Замира здрачът и дъхът му се сляга в твърдите треви.
Петелът дружките си кани в уютен кът за сладък сън.
Расте, като че дири Бога, бръшлян, по брезов ствол увит…

И слиза неизбежен мракът над всяка зажадняла твар.
И любовта ту бликва, ту в селения от свян кръжи,
но обещава дни на нежност, на устни с ненаситен чар
в друг някакъв миг, който в плен обичния държи…

А горе сепната звезда далеч над вършето повдига пак
клепач от облаче; и славей под нея сладостно реди
ония песни, след които ята от врани с кобен грак
из в люти вихри ще кръжат над дебнещите ни беди.

Но туй е в бъдното, а днес е есен, тегнеща от плод.
Бедняка унизила, всичко пак на алчния ще отдаде.
Но аз с хъс вдигам взор и питам: нахлула с уж честит живот
злощастията от мен ли свлича тя
или илюзиите ми краде?


ПРЕДЦИ

Бяха тук.
Надяваха се…

Но преди да ги поеме
вятърът върху крилете си,
гробът ги изяде.


***

Когато обстоятелствата се взривяват
и нищото към нищо си проправя път;
когато в здрача всички сенки отмаляват
и по утробния свод нови звезди над мен растат;
когато вихри се запридат там, където
безвремието е ширнато над кротостта на пепелта;
когато в бурите се сриват бреговете
и тревните върхари си снишават;
когато всичко е
с нов образ -

тук остава
отчайващо непроменима само
моята душа.