НА РЪБА НА ТЪМНИНАТА
1
Напоследък започнах все по-ясно да виждам тъмнината. Ще кажете - невъзможно е. Тъмнината е липсата на светлина и поради тази причина чисто физически тя не може да се види. Навярно е така, навярно ги разбирате тия неща. Хората по принцип са осведомени и знаят. Има и някои, които знаят всичко - така са си по рождение. И все пак тъмнината е там - в ясно очертаната мрачна сянка. Сама по себе си не е страшна. Само дето изглежда тиха и пуста. И това я прави отвратителна.
2
Вратата към нея се открехна, когато изгубих своя изповедник, моя отец. Наричам го „моя отец”, защото така се случи, че той ме въведе в полутъмната църква. Бях поседнал на завет отпред под артиката до колоните и в полусвяст зад полуспуснатите клепачи се опитвах да броя падащите снежинки. Интересното беше, че в полутъмната църква дори тъмнината носеше уют и успокоение. „Постой на литургията, а после ще поговорим” - каза ми. Вътре не можеше да се затопли добре. Студено ми беше и треперех, опитвах се да се сгрея на пламъка на свещите, но понеже някой ми беше казал да постоя, някой беше пожелал да поговори с мене, аз останах. Тогава бях циник, като си мислех, че така по-добре ще се разбера с тоя свят, който също е голям циник. Най-интересното беше, че въпреки това никак не се разбирах с него. Там в църквата не стана някакво чудо с мене или поне не стана изведнъж. Беше нещо като прохождане. Лека-полека, с търпението и благата усмивка на моя отец научих и за други неща различни от пренебрежението, непукизма, кишата, мокрите крака и махмурлука, с който се борех успешно като не му давах никакво време да се прояви. Научих, че съществуват и духовни закони. Научих, че и цял от главата до петите да е човек, той пак може да е по-малък и от безкракия, по-безпомощен и от безръкия. Понякога организираше екскурзии до манастири и до други свети места. Не отидох нито веднъж, все изникваше някаква работа и все си казвах - следващия път. Щом осъзнах, че следващ път няма да има, сигурен съм, че разбрах точно какво е усещал той тогава, когато по време на двумесечното боледуване микроскопичните гадове, окупирали дробовете му, са крадели от неговия кислород.
1
Ярки слънчеви петна по реката - някъде там между клоните на върболяка. Сякаш, че сега ги виждам като на екран тези неравни петна с остри ръбове, уж полюшващи се върху зеленикавата вода, която криеше толкова тайни тогава. Един много ярък детски спомен от времето, когато по цял ден с моя приятел обикаляхме покрай реката въоръжени с бамбукови въдици, дебнещи най-голямата си риба. И досега, когато тази плетеница от клони и лъчи изниква в съзнанието ми започвам да усещам топлината на лятото от моето детство. След няколко години, вече като студенти се събирахме на първите големи митинги и бяхме сигурни, че стенещият от несправедливост свят очаква от нас да го променим. Малко по-късно, на първия голям завой видяхме как светът се обърна назад и с пренебрежителна усмивка ни показа среден пръст. Тогава приятелят ми се разсмя, ожени се и си създаде собствен свят, по свой образ и подобие, а аз ожесточен тръгнах да преследвам този коварен свят с изгарящото желание да му отмъстя за това, че ни изигра като малки деца. По-късно разбрах колко прав е бил тогава моят приятел, който изглежда беше намерил вярната рецепта за живота. За мене той стана пример за търпение и разум. Рецептата му, обаче, не се оказа панацея. Когато наскоро разбрах как се е задавил от кръвта, отделяща се из втечнените му дробове, вратата проскърца отново и отвъд нея се оголи още по-голяма част от тъмнината. Всъщност, тя не се различава особено в различните си части. Тя е просто изцяло еднообразна и влудяващо скучна.
2
Забелязал съм, че между хората и дърветата има известни прилики. Има и разлики и една такава разлика е, че сред хората преобладават мушикавите индивиди. С един такъв трябваше да работя. Работата ми е… Няма значение каква е, това са подробности. Работа като работа. Това като кажа каква е едва ли ще допринесе с нещо на разказа. Важното е, че във всяка обща работа ние ще намерим какво да делим и все ще се стремим да надделеем над другите. Та този човек не само изглеждаше интелигентен, но и беше сигурен, че е такъв като настояваше и другите да го мислят за такъв. Това беше особено състояние на човек, свикнал с някогашните привилегии да бъде ченге от старите служби и да има власт да моделира съдби, но ясно схващащ, че времето му изтича, може би заменен от други. Разбираше, че думите му вече нямат същата тежест, което той се опитваше да компенсира с младежка гъвкавост и способност, граничеща със свойството на водата да заема безусловно формата на съда, в който е налята. Не искам да влизам в подробности и да обяснявам защо се скарахме. Така нареченото чувство за справедливост винаги изглежда оправдано, но всъщност точно дяволът го кладе и раздухва неговата жарава. Разпален от такова чувство, с разгромяващи слова излях своя справедлив гняв върху него и за кратко се усетих победител. Но победителят във физическия свят винаги е губещ в духовния и когато срещу себе си вместо предишния си отблъскващ и страшен враг видях един наранен възрастен човек, което всъщност никак не беше типично за него, стана ми лошо. Още по-лошо ми стана, когато той се разболя. Побързах да му пожелая „Бързо оздравяване!”. Писах му по вайбъра, а той след известно време все пак ми отговори „Благодаря”. За това просто, кратко и голо „Благодаря”, написано без пунктуационен знак дори и вероятно изискващо доста усилия, сега съм му безкрайно благодарен. С дните, обаче, разбирах от колеги, че нещата с него не отиват на добре. И когато една сутрин, докато си правех кафе, от кафемашината започна да шурти вода, която образува вада по пода, аз бях сигурен, че човекът, който преди беше мой враг е изгубил и другата битка. Без да имам разумно обяснение защо, това беше единственото нещо, което си помислих в този момент. Като че ли той искаше да ми каже нещо или просто да се пошегува с мене. Не знам, но по-късно същия ден ни съобщиха, че в сутрешните часове е издъхнал. Съвпадение е - ще кажете с великодушна усмивка. Да, знам, че това ви се върти в главата. Но въпреки, че онази сутрин кафемашината изглеждаше като да става единствено за боклука, след това си работеше нормално, без да има нужда от какъвто и да е ремонт.
1
Понякога ходя нагоре-нагоре в планината. Обичам да се излежавам на платото на Витоша, да се взирам в дребните бетонови килийки в ниското или да се заровя в меката трева на старопланинското било, или пък да се търкулна върху тесния харман на Харамията, а може би на Орловец или да подпра изморения си гръб о мраморния гръб на Вихрен и да послушам как на пресекулки свисти вятърът. Като дихание. Засили се и се блъсне в лицето ми. Издишване. После полека отшумява и се смирява. Вдишване. Еделвайсите първо потрепват плахо, а после и целите се превиват напред като да се покланят на някого. Издишване. После пак се изправят оглеждайки се наоколо с недоверие сред настъпилата тишина. Вдишване. Върхът се врязва в облак като да се омотава с шал и тогава ледени тръпки започват да пътуват по тялото ми - като препускащи по клавишите пръсти на талантлив пианист. Издишване. След малко раздраният шал се смъква от раменете на върха и грейва топло слънце отпускащо тялото в сънлива замаяност. Вдишване.
2
Понякога се свличам на морския бряг, лягам по гръб, разпервам ръце. Студен е пясъкът сега и без следи от човешки стъпки. Само трипръстите отпечатъци на гларусите са навсякъде. Но морето не спира да диша. Неговото дихание мога да слушам с часове. Морето разпилява по брега булчински воали от несъстояли се сватби. Издишване. После се дръпва навътре, като че иска да си ги прибере, изведнъж досвидяло му се за своята щедрост. Вдишване. Безкрайно, равномерно, изначално дихание, дълбоко закодирано във вселената. Стоя на ръба на тъмнината, останал без изповедник, без приятел и без враг и обмислям следващата си крачка. Изглежда, че тя пак иска да ме приюти. Но с какво може да ме привлече към себе си? Нима тази безволева, студена и неподвижна тъмнина може да ми даде някаква утеха? Тя се намира на най-ниското енергийно ниво и достига само дотам, докъдето й се позволява да достигне. „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.” Дълго време се стремях да дешифрирам упорития, непрестанен шепот на вятъра, непознатите слова, които носеше. Накрая разбрах. Всъщност това, което през цялото време се опитваше да ми извести той е, че на ръба на тъмнината се намира и нейният край.
———————–
Ако случайно намерите прилика с описаните тук образи - това не е случайно.
