НЕГОВОТО ПЕРО Е ИСТИНСКО

Павел Матев

Всеки спомен за Веселин Андреев може да бъде само тъжен. Най-напред - защото го няма сред нас. След това - защото си отиде по своя собствена воля - разочарован, разнебитен душевно и физически, окончателно дезориентиран в трагичното пространство между илюзията и действителността, между крушението на мечтата и несбъдването на идеала.

А уж беше железен, романтик и съзидател. Беше вървял дълго и безстрашно по партизанските пътища, съвсем редом до смъртта - сигурно е съзнавал, че тази негова посестрима няма да го пожали, че ще го настигне в Балкана: или в четата, или в отряда, или в бригадата.

Но тя го съхрани и там, под буките и снеговете, в землянките и сред засадите възторженият въстаник пишеше своите партизански песни. Тези стихотворения озвучиха епохата на Съпротивата.

По всичко личи, че е съдено всяко избухване на народната бунтовна душа да ражда певци. Иначе как да си обясним явления като Христо Ботев, който чуваше гласа на братята си сиромаси и тръгна подир него, за да стигне до лобното си място.

Или Иван Вазов - видял как след Освобождението се тъпчат святите завети на възрожденците и в удобното ложе на властта се настаняват хора, които хал-хабер са нямали за началата на борбата - този кротък и милозлив човек вдигна незаменимата „Епопея на забравените”, за да събуди заспалата ни свяст.

Или Захари Стоянов - сътворил библията ни „Записки по българските въстания”. Или Христо Смирненски, съзрял Северното сияние, облъчващо надеждите за нов и справедлив живот. Или Гео Милев, почувствал сюблимността на гнева в едно народно въстание. Или Никола Вапцаров, влязъл в антифашистката борба с песни за вяра и мечта и разстрелян, след като душата му е изпяла „Прощално”. Каква поетична история, какви поети - апостоли!

Мисля, че в житейския и творческия път и на Веселин Андреев светят неугасими апостолски звезди.

Аз не бях нито от спътниците му, нито от близките му. Може би съм бил някъде, по неговите думи, сред далечните му близки - по убеждения, по трепети, по идеали. Чух името му след 9 септември 1944 г.

Когато през годините 1945-1949 бях студент по славянска филология, името Веселин Андреев беше станало популярно, гърмеше през 1947-ма славата на „Партизански песни”.

Умирах от младежко любопитство да го видя поне, да го срещна, да го съзра: що за човек е този партизански комисар и поет. Струваше ми се, че около него трябва да кръжи някакво сияние, което да ме облъчи, нали и аз божем лелеех боязливата надежда да стана някога поет. Но къде в онова буреопасно, тревожно и вълнисто време можеше да се случи това?

Едно неугледно свито провинциално момче мигар можеше да се приближи до хората от щабовете на промяната - не, не можеше. И аз живеех своя студентски живот, облечен в маминия пуловер, кариран панталон-голф и с едни почти подпетени мокри обуща.

Ядях супата от сушено зеле в мензата, слушах - е, не толкова редовно - лекциите на професорите Романски, Георгиев, Динеков, Цанев, Андрейчин, Стойков и други. Боже, никой от тях не е вече жив!

По едно време Динеков, а понякога и Цанев, канеха на своите лекции видни или шумни писатели, за да ги видят и чуят младите филолози. Предлагахме им неведнъж и дваж да поканят Веселин Андреев. Казваха ни, че не могат да го доведат, защото е много ангажиран с проблемите на новата власт. Вероятно бяха прави…

А аз четях първото издание на „Партизански песни”. Възторгвах се и унивах. Залягах над сивите страници на един примитивен тефтер, редях слова, които ми се струваха точни, а всъщност бяха безцветни.

Участвах в литературния кръжок „Васил Воденичарски”, където се срещнах с Климент Цачев, Давид Овадия, Генчо Стоев, Иван Радоев, Найден Вълчев, Вътьо Раковски, Гео Вихренски и други. Обсъждахме си взаимно „творбите”, спорехме до прегракване, но си оставахме орисани приятели.

През един хубав пролетен ден в салона на БИАД на улица „Раковски” се състоя някакво отчетно събрание на Писателския съюз. Беше 1949 година.

Ние, младите кандидати за литературна слава, се въртяхме навън по тротоарите и очаквахме вести. След като свърши докладът на тогавашния председател на СБП Людмил Стоянов, последва почивка и много писатели излязоха навън да поемат въздух или да попушат.

Оглеждахме ги, познавахме вече някои от тях: разчорления Ламар, киприя Младен Исаев, върлинестия Божидар Божилов, намръщения Иван Мартинов и - за моя радост - Веселин Андреев.

Познах го по снимките му, които бях виждал, приближих се към него. Той разговаряше с няколко души, все за събранието. Не посмях да му се представя - какво ли пък щях да му кажа? Но пък го огледах добре. Пред мен стоеше един стегнат въздребен човек, младолик, напет, чернокос, с малко удължено лице, което по-надолу се стесняваше.

Очите му ми се видяха живи и вперени. Гласът му - отривист и възтънък. Знаех наизуст много от поезията му, понечих по едно време да му кажа това, но така и не посмях.

Стигаше ми късметът, че го видях.

По-сетне, когато бях се появил с няколко стихотворения в „Народна младеж”, „Ведрина”, „Труд” и „Работническо дело”, се осмелих да занеса един цикъл в „Литературен фронт”. Веселин Андреев беше вече негов главен редактор. Тръпнещ, дори малко уплашен, почаках десетина минути до вратата му. И когато тя се отвори, в рамката й се появи самият той.

- Здравей, момко! Заповядай!

И още преди да седна:

- Какво ми носиш, стихове ли? Сега е вече време за поезия. Дай ми ги и сядай!

Безмълвно му ги подадох и той почна да ги чете. Аз тръпнех като осъден.

Тишина. Прочете ги и ги сгъна. Чух шума на сгъваща се хартия.

- От кой край си? А, чирпанлия! Там има мъже и вино.

- Има - смотолевям.

- Ще трябва още да работиш. Стиховете мъчно се извайват. Чети земляка си Яворов. На места той е съвършен. Ние имаме чуден език. И остър, и плавен. Ти имаш податки за поезия. Но трябва още много да се трудиш. Ела пак при мене след четири-пет месеца. Донеси ми други, нови работи. Нали си амбициозен? Ще ги напишеш и ще говорим може би по-подробно.

Излязох хем омърлушен, хем насърчен. След време почнаха да ме печатат в „Литературен фронт”. Кръщенето в поезията не е лека благословия.

В 1953 г., вече като член на СБП, бях включен в делегация за посещение в СССР. Водеше я Христо Радевски. Другите участници бяха Андрей Гуляшки, Пенчо Данчев, Веселин Андреев, Николай Марангозов, Петър Незнакомов.

Някои от тях бяха виждали вече Москва, но ние, които бяхме я само сънували, я намерихме трогателно очарователна. „Москва - как много в этом звуке” - спомних си Пушкин.

В програмата ни влизаше и посещение в Ташкент - столицата на Узбекистан. Срещи с писателите - домакини, посещение в Самарканд, разглеждане на безкрайните памукови полета. Там, където е мълчала пустинята, сега царуваше изобилието благодарение на пълноводните канали, наричани арици. Те бяха дълбоки десет метра и широки - седем.

Някои предложиха да се изкъпем и почнаха да се събличат. Аз не знаех да плувам и се страхувах - не исках да се хвърля в онази студена вода. Но долових някакъв присмех и си рекох: мечка страх - мене не, все ще преплувам тия шест метра. Но не успях и почнах да се давя. Тогава Веселин, съгледал ужаса в очите ми, взе някакво дълго камъшено стъбло и ми го подаде. Хванах се за него и той ме изтегли.

Сега пиша за тоя спомен малко равнодушно, но без помощта на Андро щях да си отида от тоя свят. И оттогава все го гледах като спасител. За мене той наистина беше такъв.

В средата на 50-те години, както е известно, и у нас, и във всички социалистически страни настъпиха преломни събития. Смутени бяха душите ни.

Всеки за себе си търсеше изход, питаше се: ще отмине ли тази тревога, какво ли ни чака занапред? Бяхме с жена ми на площад „Славейков” и разгеле срещнахме Веселин.

Разговорихме се.

- Сега накъде, другарю Андреев? - изрече моята половинка.

- Как накъде? - отговори той. - При вярата си. Тя винаги ни е крепяла и сега ще ни защити. Няма място за униние, наистина няма.

Той наистина не униваше. А по това време по кьошета и кафенета се тиражираше една мръсна мълва, че „Партизански песни” са писани от друг партизанин, че Веселин си ги е присвоил. Каква нелепа клевета може да се роди в някоя окололитературна глава! Това, разбира се, мина и замина. Поетът не се зае да я отрича, но се мъча да си представя огорчението, което не е могло да не засегне сърцето му.

Не беше тайна, че отношенията му с Тодор Живков не бяха от най-добрите. Но аз не присъствах на вечерята в Боровец, когато Живков е казал: „Трябваше да го разстреляме още навремето”. Несериозно ще бъде да я коментирам.

Сигурно е било така, щом Андро го пише в предсмъртната си книга. Неговото перо не лъже. То може да се извиси, а понякога да се принизи излишно, но е истинско.

Често се виждахме с Пенчо Данчев. Той не пропускаше в нито един разговор да ми каже, че Веселин Андреев е в много тежко психическо състояние, че няма да го бъде. И излезе прав.

Веселин беше изгубил най-същественото - вярата си. А я внушаваше някога на другите. Тя беше издъхнала преди него…

Но се върна пак във вярната пръст на България. Беше неин син и си остава такъв.

А за песните му ще отсъди времето и то ще докаже, че те са истински и честни изповеди. И на най-отдалечените от него ще станат близки и нужни.