ЛЮЛЯК
превод: Тихомир Йорданов
ЛЮЛЯК
Спотайва се съседът ми при входа,
навярно ще е кратко за престой.
Отслабнал, посивял, ще чака сгода
по мрачина да си отиде той.
Вълнува се от въздуха, небето.
А люлякът на двора прецъфтява.
Възможно е да постои, додето
отмине болката, която го задавя.
Какво ли тука не се случи?
И даже глупости предишни.
Душата да се жалва се отучи
и само вятърът въздиша.
Не пречи блясъкът на мълнии -
тук въздухът донася му омая.
Стои той с минало изпълнен,
а люлякът упойващо ухае.
***
Страх ме е да се завърна
в този тъжен край на мраз.
Виждам, като се озърна:
моя дом, а туй съм аз.
Тук забравата не важи,
паметта те дебне дваж -
Ха добре дошъл, - ще каже, -
и с багаж, и без багаж.
Накъде да се затичаш,
да избягаш, но къде?…
Родно място е, обича
мило кътче да даде.
Тез посечени тополи
ще разпуснат листи пак.
Слънцето ще им измоли
пърхав зашумял листак.
Има топлина, прохлада.
Друг е тукашният свят.
Близките ми зад огради
тука недалече спят.
Още старите съседи
живи са, но нямат глас…
Вече е безлюдно вредом:
само татко ми и аз…
***
Като изплюта жълта храчка,
като в земята стъпкан фас
и делници на всяка крачка
спохождат оцелелите от нас.
Бащите ни стареят бързо,
навили пурпурния флаг.
Словата в песен се навързват -
плач руски са дочули пак.
***
Глас чужд и сякаш, че далечен
у мен, а може би отвън,
ми казва, че живот тук вечен
не бива даже и на сън.
Че любила съм негодяи,
напусто им родих деца,
че и за мене най-накрая
в небето ще горят слънца.
Че белезите си ще крия,
че ще ме мъчи съвестта
и ще опустеят без Русия
обичаните тук места.
Лисича кожа аз, обаче,
ще метна на врата си пак.
На залез няма да заплача,
че съм потънала във мрак.
***
Сутрин да ошетам… А защо?
Все едно, неметено остава.
И пробужда се детето, то
казва: - Мамо, заминавай!
Недоспала, неразсънена… Поне…
(Поразмътена ми е главата!)
Туй не е живот… О, не и не!
Но не знаеш друго ти самата.
Снимките разглеждаш пак:
тук дете си, там любовен случай.
А да знаеш да живееш - как
никой и до днес не те научи.
Дръпвам подир себе си врата
и еъждиво се обажда панта.
Ето ме отново във света.
Спирам се пред къщи с чанта.
***
Боя се за страната си, Русия -
сурова е и страшна тя.
От силата и нейното безсилие
я гледа поразен света.
Домогват се до нея рой поети,
опипват я оттам-отсам.
От кой ли тя не е възпета?
Но думата засяда там.
Неясно е - отде, коя е.
Защо е права тя? Нали
оглозгаха я чак до края.
Държи се, нищо че боли.
И кой ли не със яд - отрова
руснака трови и сега.
Народът руски е отново
неубиваем за врага.
А вижте го - пиян-залян е,
уж глупав, гледан отстрана.
Ридая аз, в сълзи обляна
за всички в днешната война.
За пътищата ни войнишки,
за изранените пети…
Лицата руски, мъченишки
възлизат по иконите свети.
