ФАТАЛНАТА КОЗА
Беше работил цели двадесет години като счетоводител на мината. Цялата му младост премина в прашната и неприветна канцелария, от чийто прозорец се виждаше промивачката на въглища: черна и грозна като старо животно.
А сега го уволняваха. Изхвърляха го на улицата. Мината беше продадена и новите господари заменяха чиновниците със свои хора. Никой не искаше да знае, че Петър Белчев има две деца в училище, че няма спестени пари, че едва ли ще си намери скоро работа…
Вратата на столовата беше отворена. Госпожа Белчева опаковаше багажа вътре и говореше с мъжа си, който откачаше картините във вестибюла.
- Мъчно ми е за Мица - каза тя и в гласа й имаше такава тъга, че овек би помислил Мица за нейна приятелка, с която трябва да се разделят.
- Добро животно е, кротко, умно… А как се гали, кога я храня! Как ми се радва! Божичко, и сега да я продадем!
- Стига! Казах ти, че тази коза е фатална. Още тогава не исках да я вземаме. Добра, умна, а все нещастия носи. Не знам чехът откъде я беше купил. Настани се човекът на хубава работа, роди му се детенце, кръстиха го и същата вечер той загина. Разправят, че имали гости, веселили е, жена му се похвалила, че са купили козичка за бебето. Някой от гостите попитал каква е на цвят. Жената казала, че е черна. Гостенинът поклатил тъжно глава. Той бил фаталист. Не знам точно кой е бил. Някой от другите чехи. В това време извикали домакина от галерията „Св. Арахангел”. Излязла била ненадейно вода. Той отишъл, станало срутване и не се върнал вече. Умряха трима души в тая нощ. Три жени и няколко деца останаха бездомни и сиротни. Още тогава не исках да купя тая коза. Ето, сега и мене уволниха…
- Ех, пък ти! От козата било! Аз в такива работи не вярвам.
Дойдоха да вземат Мица. Купил я беше новият инженер, Грънчаров. Един работник трябваше да я отведе горе, при големия рудник, където бяха къщите на наздирателите, кондуктора и инженера.
Госпожа Белчева отвори бараката и Мица показа любопитно глава. Но като видя работника с въже в ръце, тя заблея изплашено, сякаш предчувстваше нещо, и се скри навътре. Изведоха я насила, вързаха я за рогата и работникът я поведе. Госпожа Белчева, с насълзени очи, тръгна да я изпрати.
Красивото животно я гледаше с такова доверие и любов! Милваше главата си в дрехата й, душеше ръцете й, искаше сякаш да й каже нещо. А тя преглъщаше сълзите и вървеше замислена. Плачеше. За козата ли? Не, за изминалите години. Тук беше дошла тя млада, буйна, влюбена в живота. Току-що беше се омъжила. И тъй обичаше да мечтае! Ще поживеят тук година, най-много две, ще се преместят в някой град и там тя ще танцува, ще ходи по театри, ще изживее младостта си в смях и шемет.
Вместо това, останаха в планината цели двавдесет години. Роди им се детенце, Бог си го прибра, после им даде други две, отвори се война, привързаха се към черните буци въглища и черната неволя на работниците и малко по малко замряха мечтите им за електрически слънца, витрини, филми и градски шум…
Станаха им свои надвесените скали, покрити с волски език, здравец и бръщлян, горските рекички, по чиито брегове зреят лете розови малини и струваше им се, че са завинаги свързани с това място и че тук някъде сред жилавата папрат ще бъде тяхното последно убежище.
А сега - изведнъж нещо ново, неизвестно, страшно. местене, търсене на работа, друг живот.
- Няма ли да се връщате вече, госпожо? - попита плахо работникът. Жената се сепна. Колко далеч беше отишла! Чак при „Змейовото кладенче”. Тя се спря и някак гузно се наведе към козата.
- Хайде, Мицке, прощавай! - погали я по муцуната, по лъскавия гръб. Искаше й се да я прегърне, но я досрамя от работника. Кимна му с глава и тръгна назад. Но козата се дръпна, заблея, отказа да върви. Тя се спря, ободри я:
- Мирно, Мицке, мирно… Ние се разделяме вече. - И сълзи бликнаха от очите й. Тя ускори стъпките си, почти затича. На завоя на пътечката се обърна да погледне крадешком. Мица все още се мъчеше да се изплъзне от ръцете на работника и да се върне. Беше тъжно и провлечено.
Инженер Грънчаров беше в лампистерията.
Проверяваше добре ли се затягат лампите. Напоследък имаше много гризу и трябваше да се внимава. Всеки ден синьото пламъче над решетката на лампата се издигаше по-високо и някак си застрашително примигваше в мрака. Вентилаторите работеха усилено.
Един работник влезе и поздрави.
- Доведох козата - каза той.
Инженерът излезе с лампа в ръка, погледна Мица и я погали по шията.
- Хубаво животно. Как ще й се радват децата! За тях съм я купил.
И той отмина към галериите.
Гризуто се увеличаваше всеки ден. Работниците влизаха в черните подземия със свити сърца. Някои скришом се кръстеха.
Една нощ страшното се случи. Трясъкът беше силен, но глух и всички разбраха, че гризуто е избухнало навътре към дъното на галерията.
Инженер Грънчаров, блед и решителен, сложи газовата маска на лицето си и кислородните цилиндри на гърба си и със стиснати устни заслиза по напречните дървета на вентилацията. Отдолу се чуваха писъци.
След половин час първият човек излезе. После, един по един, мъртвешки бледи, разтреперани, с разкъсани дрехи. Край вентилацията се бяха струпали хора, викаха, прегръщаха спасените, отнасяха ги на ръце.
Всички спасени! Всички! Но защо се бави инженерът? Беше слязъл с лампата, показал им беше откъде да се изкачат, а сам той още не излизаше.
Развиделяваше се. Един надзирател се посъветва с кондуктора, закачи лампата на пояса си и се спусна във вентилацията. но само след пет минути се показа отново, свали изчернения си каскет и каза:
- Инженерът - Бог да го прости…
Спуснаха се още двама души, измъкнаха го. Задушил се беше и така, увиснал на последните дървета, беше издъхнал.
Зората се сипна и обля целия хълм с великолепието на своя пурпур.
След няколко дни работниците по бремсберга намериха простряна на линията черна коза. Беше мъртва. Сигурно вагонетките с въглищата бяха я премазали.
——————————
в. „Литературен час”, г. 2, бр. 33, 29.04.1936 г.
