МОРАЛНАТА ДИЛЕМА ЗА ЕВТАНАЗИЯТА В „СЕМЕЙСТВО ТИБО”
Осемтомният роман на Роже Мартен дю Гар - „Семейство Тибо” до някаква степен освен семейна сага, може да се тълкува и като текст, свързан с медицинската наука; разбира се със задължителната уговорка, че това не е фабула на епичното произведение, превърнало своя автор в Нобелов лауреат за литература.
Въпреки впечатляващия обем (над 1900 страници) и факта, че е включен в поредица „Световна класика” (еквивалент на съветската „Всемирная литература”, в която също присъства), към момента в България не е преиздаван (за разлика от редица други класически световни произведения, преиздадени от авторитетни издателства като „Колибри” и „Персей”; много от тях преведени за първи път на български език в последните години).
Един интересен казус, който намира широк обществен дебат и обсъждане в цял свят и който се засяга в „Семейство Тибо” е въпросът за евтаназията; доколко един (практикуващ) медик (и не само) има право да постави по свое усмотрение край на живота на безнадеждно болен свой пациент, за когото полагането на палиативни грижи е единствената възможна алтернатива за лечение.
Антоан Тибо, протагонист в „Семейство Тибо” е педиатър. В хода на повествованието неведнъж той е поставен в (на пръв поглед) невъзможна ситуация да спаси тежко болен, а освен това на читателя е поднесена медицинска терминология, която не би „говорила” нищо без допълнителни разяснения (фемура, екартьори, екстензия са само част от примерите).
„Част четвърта” - „Приемният ден”, описва редица случки и ситуации от медицинската практика на Антоан, като повечето от тях завършват с щастлив изход; с изключение на един, който поставя младият медик пред дилемата дали актът на евтаназия спрямо малко дете, за което всички са единодушни, че няма никакви надежди и „екзитус леталис” е неизбежен, е акт на хуманизъм или престъпление спрямо божествените правила и неуважение към живота.
Антоан е в сериозна морална дилема дали да послуша разума или сърцето си; следват редица философски разсъждения относно живота, изборът, моралните и общоприети ценности, нравствеността, собствените житейски закони и правила.
В състояние ли сме ние да поемем функцията на Бог, който, според Християнската доктрина, само той има право да разполага с живота ни - както да го дава, така и да го отнема; и една ситуация, която реално е извън нашите възможности за преодоляване (невъзможността на тогавашната медицина - първите две десетилетия на XX в. - да се справи с болестта), да даде правото на човек да разполага с чужд живот?
Това е една тема, актуална в (почти) всички общества. Какво количество енергия е необходимо, за да се съгласиш или да откажеш този акт?
Още повече се засилва моралната дилема пред факта, че става въпрос за невръстно, неизлечимо болно дете, което агонизира - за сравнение, старият баща Тибо, авторитетът, ревностният католик, пред когото всички прекланят глава, също е “обречен”, но за него сякаш героите не изживяват такъв вътрешен катарзис.
На смъртта в случая се гледа като на избавление от земните мъки, един нов, осветен със светлина път без физическата болка на вече похабеното тяло.
И още: наистина ли човек е в състояние да предугади леталният изход, при все че в хода на повествованието ставаме свидетели точно на обратното: менингитът на Жени и „чудотворната намеса на пастора Грегори”, например.
В крайна сметка (не)решителността на Антоан да направи „смъртоносната инжекция”, въпреки настояването и явните хули на Щудлер и аргументирайки се с примери за светила в медицинската наука, които никога не са прибегнали до този вариант показва контрастът между психологизмите на двамата персонажи.
Противопоставят се прагматизъм срещу християнски морализъм, а в крайна сметка изходът се случва по волята Божия - детето умира, като това слага край на агонията и на родителите, които, естествено, страдат заедно с рожбата си: „Колкото и мъчително да бъде това за Еке и жена му, поне ужасното чакане беше свършило” (с. 594).
Дю Гар изключително детайлно обрисува вътрешното състояние и терзания у младия лекар, призван да помага, но който в един момент (неизбежно) достига до това да избира дали да продължи да бъде Човек или да се превърне - дори за един кратък миг - в Господ чрез силата на своите решения, променяйки завинаги собствения си мироглед.