СЛЪНЦЕ
превод: Татяна Любенова
СЛЪНЦЕ
1.
Всевиждащо око, стоя,
аз, страж на световете нови.
Със пламъци - дъх на съдба,
въздигащо се - без окови.
Роди се свят планетен с мен
и с мене ще умрат навек
растенията - безответни,
и сляпо-мъдрият човек.
2 април 1906 г.
2.
Ликът ми - тайник е на раждане.
Лети по орбита от светлина,
губещо сили с вихър жарък,
в пламтящо-огнената красота.
Остана то окото зорко
над земна твърд заледенена,
и пламък дишащо високо -
в лика на младата вселена.
В мъртвото тяло - пак от него,
в земята тлееща едва,
плод ален ще заруменее
и ще поникне тучен злак.
Ще се разшават зверовете
и ще зове човек в гора,
обгърнал с погледа си алчен
тази първична красота.
31 март 1906 г.
3.
Слънце любимо, слънце есенно!
Не тъгувай над пуста гора:
горестта е горчива, радостта е тленна,
не скърби ти за тъжния свят.
Не единствено ти, в простори тъмнеещи,
заблудено, летиш през пустини:
виж, след теб, по ливадите зеленеещи
хора тичат след пролети сини.
12 октомври 1906 г.
(…)
6.
Утро. Лазурно утро. Как ясно е,
сякаш първичната е светлина!
Шум полунощен, вечерен, внезапен:
съпротива няма в мойта душа.
Няма! Като във сътворението,
природата родната майка е.
Сърцето прекланя се пред явленията,
изчерпващи цялото битие.
1907 г.
——————————
ПРОСЯКИНЯ
Просякиня от Тулска губерния
срещнах по пътя си аз.
Ледени тръни от иня -
над главата венец плетат.
Мразовит бе денят и ветрен,
страховито ридае дете
във виелицата мъртвешка,
свито в старо, мръсно сетре.
Аз мълвях: „Бедничка, бедничка!
Ето няколко дребни петака!”
Далнината се дръпна, безследна
потъна нищата в мрака.
Бързам по пътя неравен.
На завет съм, ала треперя.
Напразно на топло гуляеш,
ех ти, Тула мизерна.
Ти ли, Русия, нехайна,
сред фъртуна захвърляш деца?
Прозорливата твоя ласка,
где изчезна без вест и тя?
Или сама си захвърлена
изнурена, в тъма, в нищета?
Неочаквана мъка, незвана,
хаби твоята красота?
Хайде, поеми дъх по старому,
всички спънки зли премахни,
по богатирски пак, славно,
силата ти да разцъфти.
1910 г.
СОЛНЦЕ
1.
Стою, всевидящее око,
На страже гаснущих миров.
Мои огни - дыханье рока,
Мое вздыманье - без оков.
Во ме родился мир планетный,
И от меня умрет навек
И цвет растений безответный,
И слепо-мудрый человек.
2 апреля 1906 г.
2.
Мое лицо - тайник рождений.
Оно металось в колесе,
В горящем вихре отпадений,
В огнепылающей красе.
Оно осталось зорким оком
Над застывающей землей,
И дышит в пламени высоком
В лицо вселенной молодой.
От него на мертвом теле
В коре чуть тлеющей земли
Плоды багряные зардели
И злаки тучные взошли;
Зашевелись звери, гады,
И человек завыл в лесу,
Бросая алчущие взгляды
На первозданною красу.
31 марта 1906 г.
3.
Солнце любимое, солнце осеннее!
Не кручинься над лесом пустующим:
Горе горькое радости тленнее,
Не горюй же над миром горюющим!
Не одно ты в просторах темнеющих
Заблудилось и мчишься пустынями:
За тобой на лугах зеленеющих
Люди мчатся за веснами синими!
12 октября 1906 г.
(…)
6.
Утро. Лазурное утро. Как ясен
Словно впервые увиденный свет!
Ропот полночный, вечерний напрасен:
В мирной душе противления нет.
Нет!И как в первые дни сотворений
Это природа - родимая мать.
Сердце склоняется миром явлений
Все бытие исчерпать.
1907 г.
——————————
НИЩАЯ
Нищая Тульской губернии
Встретилась мне на пути.
Инея белые тернии
Тщились венок ей сплести.
День был морозный и ветреный,
Плакал ребенок навзрыд,
В этой метелицемертвенной
Старою свиткой укрыт.
Молвил я: “Бедна, бедная!
Что ж, приими мой пятак!”
Даль расступилась бесследная,
Канула нищая в мрак.
Гнется дорога горбатая.
В мире подветренном дрожь.
Что же ты, Тула убогая,
Зря самовары куешь?
Что же ты, Русь нерадивая,
Вьюгом бросаешь детей?
Ласка твоя прозорливая
Сгинула где без вестей?
Или сама ты заброшена
В тьму, маету, нищету?
Горе, незвано, непрошено,
Треплет твою красоту?
Ну-ка, вздохни по сторинному,
Злую помеху свали,
Чтобы опять по-былинному
Силы твои расцвели!
1910 г.
