Милена Обретенова

„Госпожа Обретенова?” Глас по телефона. Инстинктивно-автоматично коригирам ударението във фамилията си. „Да, да!” В отработено любезния глас отсреща се прокрадва леекичко напрежение. Досада. Моментна обаче. Защото девойчето е подбирано с конкурс. Защото девойчето е посещавало тренинги. Защото девойчето защитава корпоративни интереси. Няма да поддаде на дребнави провокации от самото начало. И стартира с офертата.

Не слушам - „изключвам”. Защото аз от своя страна стартирам спомени от преди години.

… „Госпожо, имате ли връзка с Баба Тонка?” Въпросът е с вариации, но винаги по време на час. Погледите на учениците ми са блеснали от „откритието”, но аз се изнервям. Отново гледат да отвлекат вниманието ми, а имаме работа да вършим. Ето, сега ще извадят учебниците със снимката на славната ми адашка по фамилия… И така години наред.

„Госпожо Обретенова, какво мислите за предложението?” Гласът по телефона. Инстинктивно-автоматично отбелязвам наум, че е запомнило девойчето правилното ударение. Корпоративните интереси, тренингите си казват думата…

За офертата ли? Ах, да!… Нищо не мисля, но не го вербализирам. И девойчето продължава с изкушенията.

А аз продължавам със спомените.

… Няколко години след Голямата Промяна вече никой от учениците ми не ме пита за родова връзка с Баба Тонка. „Хвърлям” поглед в учебниците - няма го познатият портрет. Започвам да копнея за дребните ученически хитринки по отвличане на вниманието на учителя…

Защото обърканото ударение във фамилията ми в днешния телефонен разговор е най-малкото зло в симптоматиката на промяната.

Спомените.

… Класната стая в ямболското ми училище. Горещо ни е. Не само от огъня в печката на дърва. Учим таблицата за умножение. Който мисли, че е готов, я пише в тетрадката с квадратчета. Учителката неспирно върви между редовете и преглежда. Само една грешка, и листът е безжалостно скъсан и хвърлен в печката. Навели глави над тетрадките, чуваме непрекъснатото отваряне и затваряне на вратичката на печката. Някои тичат до близката книжарница за нови тетрадки…

Нямам намерение да навлизам в неизбежните дебати. Тематично различни. Обвързани обаче от мантрата за „модерните времена”.

Нямам намерение да навлизам в дебати. За методите на оня „комунистически звяр” Макаренко. Или за правата на децата. Или, опазил Господ, за ненужната таблица за умножение. За приоритета на профилираното образование над демодираната обща култура…

Да не говорим пък за архаизма „патриотизъм” в днешния глобален свят. Или, опазил Господ, за безсмислицата „национално самосъзнание”… Нямам никакво намерение да навлизам в дебати. Времената са нови.

Да, излишно е може би да сметнем наум ориентировъчната цена на 200 грама сирене. За какво е тогава машината? Така си е. Излишно е може би да научим наизуст някой класически български стих. Или биографията на нечий национален герой. За какво са тогава високите технологии? Така си е. Всичко ни е в джоба! В телефона. Всичко ни е подвластно! На един клик разстояние. Така си е. Прекрасно е!

Нямам намерение да навлизам в дебати. Защото смислен спор се води с мислещи. А мислещите са знаещи. А знаещите са научили поне някои базови неща. И това е огромната пропаст пред елементарния един клик.

За да кликнеш върху биографията на Тонка Обретенова, трябва да си чувал за нея. За да си отвориш още малко очите, трябва да кликнеш върху някоя препратка. А после върху следващата…

… Фамилията ми е част от моята душа. Българска. Фамилията на Баба Тонка е част от нашата душа. Българска. Дори да го отричаме. По-добре да не го отричаме. Защото пътят към глобалното започва с индивидуалното, но преминава през родовото и националното. Защото единствено тогава не сме изгубени. Или погубени. От обезличаващите корпоративни интереси например. За които моето име няма значение.

Душата не е технология. Душата не е подвластна на технологии. Оказва се обаче, душата също има нужда от тях. За да се събуди. Което означава да е научена. Даа, клик след клик, давайте: Кунчев, Бенковски и Ботев; Каблешков и Раковски. Още малко: Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Хайде, хайде: Патриарх Евтимий, Антим І… Клик след клик, препратки…

Разбира се, че научената наизуст таблица за умножение не е най-важното на света. Тя е само част от пътя към дисциплината на ума, задължителна като дисциплината на тялото. Таблицата за умножение е трудното начало. С потресаващ резултат - желанието за клик. Желанието от роб да се превърнеш в господар на технологиите. За да бъдеш ти!

… Телефонният разговор с девойчето приключва.

Миролюбиво се разминаха две вселени…

11.11.2021