КОПРИВА
КОПРИВА
На вятъра съм аз сестра -
не ме заключвай в шепи!
Захвърлиш ли във мен искра -
ще станеш бяла пепел.
Аз лятна песен съм на дрозд,
с крила нося небето,
от билки дъхави откос
съм юлски сред полето.
Роса съм аз на лист от бряст
с лъч от зората бляскава.
Не приближавай! С шипков храст
дланта ти ще одраскам.
От слънчев лъч съм позлатен
равнец с тръпка горчива.
Най ми отива цвят зелен,
защото съм коприва!
БЯЛО ВИНО
Бяло вино… Какво си?
Светъл сок от лоза,
утаени въпроси
и неволна сълза…
Утрини развиделели
с белокоси мъгли,
рани - непреболели,
дъжд от болки - все зли.
Бяло грозде по склона
гали вятърът риж,
бяло вино - без спомени,
нощ си, дето тешиш.
Във кристалната чаша -
с мехурчета по ръба,
самотата отпращаш,
заличаваш скръбта.
ДНЕС НИКОЙ НЕ УМИРА ОТ ЛЮБОВ
Днес никой не умира от любов -
векът на яворовска страст отмина …
Раздяла… Точка… Липсва послеслов…
Ще си изпия кротко аспирина.
Ще зърна в огледалото. Оттам
усмивката ми върната наднича.
Сама по пътя съм. И ти си сам.
И весело е, че не ме обичаш.
Знай, ти не бе моя несбъднат сън,
а думите ти - бисерните миди
в морето от любов, с разни ,,дрън-дрън”.
Олекна ми - навреме си отиде!
За теб в случаен ден - случаен мъж,
случайно никому не ще разкажа.
Раздялата ни божи дар е - дъжд,
измил праха натрупан по паважа.
МЪЖ ОТ ДЪЖДОВНИ КАПКИ
Мъглата стана сив екран -
размаза облачната шапка.
Ноември тихо изтъка
за мен мъж от дъждовни капки.
Прекрасен беше и с очи
учудени и много тъжни,
с цвят бяха на бръшлян горчив
и взрени в мене - те не лъжеха.
Измислен мъж, дъждовен мъж
със самотата затанцува.
За него ли сред нощ тъжа,
наистина ли съществува?
Или на капки бе игра
и есенна халюцинация?
Декор унил си той избра
от мокри, голи храсталаци.
Излял последното ведро
си тръгна облакът в мъглата,
пръснал нетрайното сребро
по клоните и по земята.
Дъждовният мъж, за беда,
със лошото време избяга
и стана вадичка с вода,
извита като тънка шпага.
ПРИВЕЧЕРНИ СТИХОВЕ
Как вали… И в душата вали…
Знам навън, че дъждът ще утихне,
но във мен ще вали и боли
и ще пиша привечерни стихове.
Всяка дума ще бъде сълза,
а пък римите - бисерни вадички,
всяка строфа пък - малка река
към морето на спомена - вдадена…
Кой е писал поеми така?
Зима иде… Предълга за всички ни…
А споходи ли ни снега,
ще политна с бездомните птички.
По дърветата, храстите с тях
птичи трели и ноти ще кряскам.
С песни зимната белота
със дантели от скреж е прекрасна.
Хей, вий - птиченца, сиви врабци,
със ятата на юг не избягахме,
а когато снегът се стопи
пак за пролет ще се застягаме!
СИРАШКА СВАТБА
Вятър леден брули - обиди и хули -
девойче порасна без майка, баща,
за сирак - ергенин днеска ще се жени,
нека им кумува радостта.
От сълза сирашка по-бездънна няма -
плаче всяка нощ на майчин гроб,
погинал бащица сред лунна поляна
търси, вика чак до зарево…
Няма топла гозба, няма блага дума,
не чака сирака дом във роден край…
Сестра му е мъката, братец му е друма,
а вечеря - лунния кравай.
Ден пристига бледен, капки с роса гази -
сълзи от сирашките сърца,
Дева - Свята майка сираците пази,
те са нейните безброй деца.
Уж сирашка сватба - три хора се вият,
всеки им завижда под път и над път.
От небето имат те благословия,
сълзите сирашки нека спрат.
Слънце с бели менци грей над младоженци,
пръска ги със слънчева вода,
врича от сирака лошото да бяга,
рожби мили да се народят.
ЛЕГЕНДА ЗА МАВРУДА
Легендите шептят от векове -
Марица, гдето се извива чудна,
в сърцето на тракийското поле
живеела невястата Мавруда.
Израснала сред царство от лози
със тъмни гроздове - уханни, сладки,
и вино, дето в делвите лежи -
с неземен вкус - и гъсто, и благато.
А сокът на лозите от кръвта
обагрял жадните уста в червено,
той обновявал в нощите страстта
и сбъдвал любовта несподелена.
Разнесена по бели ветрове,
мълвата за виното се разчула,
през седем планини и върхове,
по седем пътя стигнала до Дунава.
Купували тракийските вина
за огън във душите, за отрада,
със името на мургава жена,
отглеждала лозя и рожби с радост.
Легендите си тръгват с бяг нечут
и времето нанейде ги отнася,
но виното наречено Мавруд
пак аленее тъмно и прекрасно.
То стопля те като тракийска нощ
със устни на невяста тъмнокоса.
Отпиеш ли неземното вино,
знай, името то на Мавруда носи…
ПОСЛЕДНА ПЕСЕН
„Нощта е пълна с последни есенни щурци”
Иван Николов
Последна песен - ек от есен. Към Тракия пристъпва зима -
в кошулята си бяла носи втъкани от тих скреж звънци…
Ще сме венчани със земята си. Нас просто няма да ни има.
Сърцата ви ще сиротеят без вашите певци-щурци.
Във самотата на студа къде отидохме - ще питате,
с фенерчетата си светулкови, със песните без чет и брой.
Вихрушки сини ще забродят из сивотата на скалите,
от планините ще се спусне премръзнал, дързък вълчи вой.
Тъй хубаво е със крилете си да се надсвирваш ей тъй с вятъра,
там, под листо от репей рошав, във такт със ноемврийски дъжд.
За песен щом си отреден - със песни идваш на земята -
ще се прераждаш, ще умираш и ще възкръсваш неведнъж.
Луната е цигулка сребърна, звездите къс златна боя са -
те светят с гъстата си охра, изпридат люлки от лъчи,
като узрели в грозд зърна мелодии ронят прекрасни…
Ний пеем, пеем преди сняг следите ни да заличи.
А песента набъбва с думи - тя жалба е, с вопъл последен,
прощаване със радостта на слънцето, с песни безкрай.
Задуха ли след ветрогона през равнината вятър леден,
спомни си за щурците есенни над чашата със златен чай!
И изрисувай в паметта си, тъй както правят мъдреците,
слепили късчетата минало в един шедьовър от тъга,
с безсъние и светла размисъл симфонията на щурците.
И твоята сълза ще стопли певците, спящи под снега…
ТРАКИЙСКИ СОНЕТ
Земя, извита като лунен рог,
със ниви, с реки пълноводни,
населена от племена свободни,
с белег от робство - зъл оброк.
Наречена на древна нимфа - Траке,
магьосница сред пеещи треви,
във залеза, над битки прокървил,
целителка на рани, болки всякакви.
Тя влюбени нещастни - за забрава,
лекувала със питие от мак.
Щом стан разпъне нейде враг,
с бленика светли извори отравяла.
Поезия - отрова, билков цяр
във Тракия, земята на Ронсар!
КЪДЕ
На Петър
Къде ще ме откриеш ти?
- На чайките под крясъка,
до фара, разговарящ
със сприите. Ела!
Дъждът ще шепне есенно
със звън на капки бляскави.
Ще ни обгърне, влюбени,
в морето от мъгла.
С нозе ти донеси ми
прашинки златен пясък
с листа горчив пелин.
Натрупания мрак
изтрий с внезапна ласка!
Как чаках -запомни ме,
единствен мой, единствен,
за обич дай ми знак!
На чайките под крясъка
до фара - прегърни ме!
Самотен великан е той
със светещо сърце…
Безкрайно ще повтарям
пак светлото ти име,
като криле размахала
премръзнали ръце…
До мене беше фарът,
той нека ти разкаже
за нощите стотици
от будна самота.
Как луташе се в бурята
предадената вяра,
но в път с призрачни пристани
тя никъде не спря.
КАФЕ С ДЪЖД
Ах, пролет беше… Почна буря,
за миг тя ми изтри смеха.
Небето май се прекатури,
до мъж застанах под стреха.
- Студено ли ви е, госпожо? -
галантно ме запита той.
Настръхнала бе мойта кожа -
хем буря беше, хем порой.
- Треперя - казах - то край няма,
продъни се това небе…
Сред тази гадна панорама
мечтая за едно кафе.
Дорде да кажа - сложи шапка,
след малко появи се пак
с чаша кафе с дъждовни капки,
а вътре - напръстник с коняк.
Не бяхме седнали на маса,
а той бе просто непознат -
магьосник от висока класа,
забъркал плам, дъжд с аромат.
Придойде ли в мен самотата,
аз преповтарям неведнъж
пак случката със непознатия,
донесъл ми кафе със дъжд…
ЗАЩОТО БЕШЕ С ДРУГА
Налях във звездния стакан
от лунната бутилка.
Отпих… Натрупаният мрак
избяга нейде мигом.
С лъч лунен затанцувах валс,
понесох се из космоса,
а после те потърсих аз
в съня да те докосна.
Но спънах се в капка роса
от горска теменуга.
От лъч превърнах се в сълза,
защото беше с друга.
