ИЗГНАНИЯ
…В дълбокото небе на август припламват звездопади - някъде решат с невидим гребен светлината на далечните звезди и искрите й прогарят ярки и дълги нишки в смълчаната нощ. При всяко припламване прошепвам по едно желание - впрочем, шепна едно и също, повтарям го, после пак… Желанията свършиха, мракът е заприличал на швейцарско сирене от тях, а нито звездопадът спира, нито някое се сбъдва.
Толкова години вече…
…В свирепата зима на едно детско страдание изскочих по риза в двора на къщата ни в Пазарджик, насочих пръст към клоните на уличната липа, прегърбени от вкочанени врани и с ликуващо отчаяние извиках:
„По заповед на щуката и по моя молба…”
Враните изобщо не ме удостоиха с поглед - оваляни в бодлив скреж, подобни на настръхнали захарни топки, те продължиха да падат една след друга в сипкавия сняг…
Изтече много забрава, докато Вера Стефанова нарисува този разказ: потапяше четката в сълзите си и върху платното възкръсваше соления портрет на изненаданото минало, в което остана живо само несбъднатото.
„Наречи картината „Урок по мълчание!” - помолих.
Нарече я…
…В кипналите от цветове и аромати поляни на ония лета пълзяха калинки - протягахме пръсти, те се покатерваха по тях, а ние подскачахме радостно и със затаени сърца питахме: „Калинке-малинке, къде ще се оженя? Калинке-малинке…” Вече знам колко тъга крие това невинно предизвикателство, но калинките отлетяха, женитбите дойдоха и си отидоха, а разполовените ни деца се разпиляха по света и макар че белезите от тия рани почти не личат, все така болят при лошо време.
И при хубаво болят…
…В маранята на един душен следобед с Иван Динков - двама нелегални селяни в този обезумял град - както си вървяхме замаяни от горещината, изведнъж приседнахме насред нестихващото вавилонско гъмжило, събухме се и без да продумаме поехме развеселени нататък по мръсния жълтък на известните павета. Беше зовът на земята, чухме го безпогрешно с ходилата си. Не твърдя, че е било някакъв знак или предчувствие - само усетихме едновременно мига и мълнията му ни разтърси. Скоро и небесният глас го призова - някак изневиделица и набързо, сякаш певците горе се бяха свършили, - дадоха му отсрочка колкото за една сълза, но едва намери сили и за нея. Беше репетирал много пъти небитието и носеше пръст под ноктите, за да привикне, въпреки изреченото със стиснати зъби страдание: „Аз не заслужих обществени почести, / кой ще ми каже: „Сбогом, Иване?!”. Отсъствието му отвори пропаст в българското време, непостижима за жалкото дълголетие на толкова прочути бъбривци. Той беше последната страница на една немилосърдна, но мъжествена епоха, събирала данък и от честта, и от безчестието.
Суетно, показно и демонстративно не изпълниха и неговото завещание - изреди се мало и голямо, всеки високо и старателно рапортуаше: „Сбогом, Иване!”, сякаш си купуваха индулгенция, без да си дават сметка, че просто го цитират безвъзмездно.
Лицата на почетната алея в орландовските гробища изобразяваха скръб. Имаше и една министерска. Изобрази скръб и отскочилият за минута държавен глава, който очевидно бързаше за поредния си лов на архари и плейметки, но успя пътем да раздаде една-две дузини кимвания и ръкостискания.
После на тежки оловни валма небето се срути в нозете ни и се изсипа всичкият дъжд на света, останал от Потопа. Изчаках да се извали, да стихнат брътвежите, да се източат официалните и неофициалните - не ми оставаше друго, освен да направя крачката, да гребна шепа белезникава пръст и да я отнеса в Смилец на могилата на баща му, където бе пожелал да го погребат.
Както и направих…
Сетне придойде някаква креслива, мътна и претенциозна словесност с вид на употребявани носни кърпички, която насели нагъсто литературните плитчини с хайвера си. Днес предадената ни и продадена държава вече ги рекламира на туристите като местната Марианска падина.
Животът в локвата гъмжи от себе си…
…В раздърпания дъжд на една софийска нощ се спрях - трескав и овъглен отвътре - с приведена глава пред дверите на храма „Свети седмочисленици”, обсаден от налягали бездомни кучета. Страшно и глухо бучеше бездънната паст на тъмнината, чувствах се толкова ненужен и чуплив от самота, че ми се привидя прозрачната ръка на любимата как разпръсва праха ми над родната река от скалистия бряг на Равни рът. И тогава там, под разтърсваните от набезите на вятъра дървета, чух изведнъж как наоколо заплющяха крилата на невидими серафими. Литургичният им размах се възнасяше бавно и тържествено в тревожния мрак, те чертаеха все по-широки и по-широки кръгове, докато постепенно затихнаха в непрогледността, а бистрият катран на небесната вода хлипаше и се стичаше по душата ми, обзета от смирение и покой.
Прозренията винаги идват неочаквано…
…В мига преди да угасне тишината, чувам гласа си:
„Благодаря Ти за милостта, за любовта и приятелствата, за щастието благодаря!”; от козината на кучетата извира пара, веят се мокрите коси на плачещите върби, а тясната улица на паметта едва побира процесията от имена и лица, прекосили някога живота ми - потъмнели и заоблени, налягали като биволи в умореното му течение. То пресича равнината, която ме отгледа, прави лъкатушен завой и се връща обратно към планината, която ме роди.
През троскот и камънак, през сипеи и сечища, покрай заспали в корените на достолепните дъбове извори мисълта ми се задъхва в последното завръщане нагоре - към билото, към началото на моя кръг. Младото мляко на ония вълшебни дни капе по устните на надеждата и сладките му многоточия изпълват тревите с обещания.
Да не забравя да Ти благодаря за България, Господи!…
…В порив на внезапно покаяние накрая ще се възправя на високия бряг на Тополница, нарешетен от пронизителните свредели на щурците и ще видя как долу в подмолите се стрелкат сребърните отблясъци на опустелите ми лета. Това ли била тайната, заради която безразсъдно прахосах имането на оскъдните си часове? В тая пълна със сенки вода ли потъна невъзвратимото, родино моя?!
Сенките вият шеметното си самодивско хоро, преминават през мен, аз ги настъпвам, ходя по тях, умолявам и ги гълча, сърдя се и ги пъдя.
Но те не си отиват…
…Една калинка се катери по рамото на Пролет.
- Не я закачай! - усмихва се моето момиче, - нали знаеш къде ще те отведе!
- Знам - отвръщам, - но се отказвам това повече да е книга, а ако е само завещание, началото му е на предишната страница.
