„СИРОТИНСКИ ПЕСНИ” ОТ Й. СТУБЕЛ

Дамян Димов

„Сиротински песни” от Й. Стубел, издава „Хемус” - София, 1934 г.

Войните погълнаха изцяло вниманието на нашата интелигенция и изсмукаха жизнената енергия на народа. Чувството, мисълта и волята се колебаеха в своите търсения и прояви. Тревога смути душата на всички. Народът тръгна из прежния си път: - потърси отново смисъл и радост в труда. Грижата за насъщния изпълни живота му.

„Ти имаш своя мъка, грижи, жалби,
ала на теб денят не ти тежи,
когато утром тръгваш по печалби.
…………………………………………………..
И весело сърцето ти гори,
а залъка така ти се услажда.”

Интелигенцията обаче заживя в нови тежки тревоги. идеалите й бяха разбити, надеждата за първенство на Балканите осуетени, а вярата за взаимно сътрудничество между народите - опорочена. Пуст и безсмислен протичаше животът й. Една част се отдели от текущия обществен живот, затвори се в себе си, заживя със своите мисли и вълнения, и скъса връзките си с народа. Нейният живот намери израз в песните на Н. Лилиев.

Другата част реагира по-иначе. Тя заживя с болките и радостите на народа! В тях намираше лична утеха и упование. И оставаше вярна на заветите на родното народничество.

Докато някои от тези млади народници позираха и вършеха това подбудени от доктринерска превзетост, други се отдадоха непосредствено на народа и заживяха с неговия прост, но праволинеен живот, изпълнен колкото с неволи, толкова и с радости.

Този живот на творческа непосредственост е заключен в песните на Й. Стубел:

„Остана ми едно на този свят -
с радостите чужди да живея.”

В това лежи социалният смисъл на неговото творчество. Стубел, и като човек, и като поет не позира, не маниерничи, нито слугува на някаква художествена превзетост, на каквато слугуват някои, които не тръгнаха по пътя на творческия растеж.

Носител на непосредствена чувственост, с която залива читателя, той поражда у последния голяма симпатия и към поета, и към човека.

Една голяма обич го свързва с хората и прави смислен неговият живот. Тази обич е свята за него.

„И не го съдете, че живее
като лете птиците небесни,
той остана само да изпее
свойте малки сиротински песни.”

От този основен човечен тон зависят и другите качества на Стубеловия лиризъм. Преди всичко в неговите творби е намерила хубав израз простотата на народното чувстване. Тя се слива с една провлаченост на художественото настроение, което напълно съвпада с говора на нашия планинец.

Ала този характер на настроението не пречи на бързата менливост на художествените средства и образи. Затова лиризмът на Стубела ромоли като родния планински поток.

Това лирично пълноводие придава на стиха му изключителна особеност, която примирява в него видимо противоположни елементи. И колкото тази противоположност е по-очертана, толкова художествената стойност на стиха е по-голяма.

Стубел има свой стих, на самобитен български лирик, който обещава с новата си сбирка повече, отколкото бяха досегашните очаквания.

Развитието на неговия ценен лиричен талант бележи вече сигурност. Нека тази сигурност е един от стимулите за неговото художествено развитие.

——————————

сп. „Завети”, г. 1, кн. 3, февруари 1934 г.