НЕИЗМЕННО ПРИЯТЕЛСТВО…

Димо Арабаджиев

Веселин Андреев знаеше, че от годината на запознанството ни (далечната 1946 г.) аз си водя дневник, в който вписвам и всичко за него. Някъде към края на миналата година ми поиска дневника… Не можех веднага да му услужа, тъй като криех записките си на много места. Трябваше да ги изравям, да ги пресявам. А той ми звънеше по телефона, понякога среднощ, настояваше, бързаше.
За това е и писмото му от Хисаря.
„… Познаваме се добре - пише ми той, - мисля, че всичко трябва да е ясно между нас… Имам чувството, че не си открит в случая: обещаеш, не се обадиш, аз те търся, никакъв те няма…
С неизменно приятелство: Веселин…”
Сега си обяснявам защо е бързал. И ми е още по-болно, че го бавех…
Предлагам откъси от това, което му изпратих: извадки от дневника си, тъй както съм ги записвал с времето.

* * *
Дежурен редактор съм. В 16,30 ч. - планьорка, както винаги, за следващия брой.
- Какво има по телекса? - пита главният редактор Александър Николов.
Докладвам, че по „Вътрешна информация” има и за честването на Веселин Андреев, което тази вечер ще се състои в Пирдоп.
Започва разговор кое как да се разположи по страниците.
Питам:
- А за Веселин Андреев?
Главният мълчи известно време. След това приглушено отговаря:
- Някъде на вътрешните страници…
- Но той е бил главен редактор на вестника ни - опитвам се да възразя аз.
Главният пак мълчи, знам, че е по-запознат с някои неща от мен и сигурно има свои съображения. „Значи отношението към Веселин от най-горното място не се е променило”, мисля си аз. И се връщам десет години назад, когато бе чествана неговата петдесетгодишнина. Тогава „от горе” ни бе наредено да не пишем нищо за него - ни добро, ни лошо. Със собствени средства му купихме малък подарък и почти скришом го отнесохме в Пирдоп. Там честването бе повече от скромно, по землячески, и почти само от негови най-близки хора и приятели.
Спомням си и за случка в „Бамбука”. На една маса с Веселин сме няколко души, между тях е и гръцкият политемигрант, поетът Аргирис. „Протестирам! Публично протестирам! Това е окупация! Срамно е социалистически страни да окупират друга социалистическа страна!” Беше 1968 година. Наши войски бяха навлезли в Чехословакия. Малко след това тръгнахме за дома на Аргирис, някъде в квартал „Хаджи Димитър”. На две-три крачки подир нас, без да се прикрива, върви човек от Държавна сигурност. Спираме. „Какво искаш, другарю? Та ние нямаме никакви тайни?” - пита го тогавашният редактор на културния отдел на в. „Народна армия” Георги Иванов - Румаров. Онзи се усмихна загадъчно. „Само това да е - казва ми Веселин. - Подслушват ми телефона, прекъсват разговорите, вървят след всеки, който идва у дома. А не ме извикат да им кажа всичко открито…”
И така: главният редактор претупва планьорката и излиза, тъй като в ЦДНА имало среща, на която щял да присъства и министър Добри Джуров.
„А-ха - мисля си, - щом Добри Джуров, съпартизанинът на Веселин, в същия ден е в ЦДНА, значи няма да бъде в Пирдоп, т.е. отношението към Веселин си продължава…”
След малко обаче главният тича запъхтян по стълбите.
- Димо, къде уточнихте да сложите честването на Веселин?
- На трета страница…
- Не, на първа страница, на първа го сложете, под „шапката” - радостно възбуден, като че освободил се от бреме, нарежда Сашо. И въздъхва с облекчение.
Каква била работата? На срещата в ЦДНА Добри Джуров се извинил, че трябва да излезе по-рано, тъй като отивал в Пирдоп, където щял да бъде и Тодор Живков…

* * *
Георги Иванов - Румаров ме запознава с едно писмо, което намерил в пощенската си кутия. В него група ненаименовани комунисти излагат надълго и нашироко престъпленията на Тодор Живков и призовават на борба да бъде смъкнат. Всеки, „който е получил писмото, се задължава да го размножи и да го пусне в пощенските кутии на още трима другари”. Умоляваха Георги да го пусне на Емил Манов и Иван Мартинов. „А всички писма да се съсредоточават у Веселин Андреев и Борис Копчев” - повери ми Георги.

* * *
Топъл есенен ден на 1989 година. Разхождаме се с Веселин в Парка на свободата. Прекарал е пневмония и сега се раздвижва. Когато стана дума за един поет, придворен на Тодор Живков, който години наред воюва с Веселин, той ми разказва за последната му низост. Предизвикал го да се срещнат пред Живков и паднал на колене, със сълзи го моли за прошка… Способен е на такива превъплъщения този човек!
Питам го какво става с книгата за брат му. „Събрал съм материали. Той не е пращан в лагери, а веднага след арестуването му е разстрелян. (Братът на Веселин - Андрей Георгиев, виден младежки деятел, емигрира в Съветския съюз. Там е ликвидиран в годините на култа.) Пиша я, но сега още не е времето да се печата. Докосвам се до много хора…” И по тоя повод ми разказва, че когато отвеждали Трайчо Костов към бесилото, му паднали очилата. Един от конвоиращите се навел и му ги подал. „На мене повече не са ми нужни - рекъл му Трайчо Костов. - Дайте ги за спомен на Васил Коларов!”…

* * *
- Кога си виждал за последен път Тодор Живков?
- Преди няколко месеца. Говоря му да поотпусне юздите, да даде повече свобода. Той подписваше някакви документи и разглеждайки ги, ми отговори: „Андро, тогава ще стане една…”.
(Разговор с Веселин Андреев през март 1990 г.)