ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН ОТ ДЕТСТВОТО

Зоя Димова

Отново имаше голяма суетня в къщата на чорбаджи Минчо, но този път трескавите приготовления около годежа на най-малката му дъщеря бяха обхванати от истинска паника, понеже петнайсетгодишната годеница Добрина беше внезапно изчезнала.

Домовладиката беше бесен, но успяваше да запази завидно спокойствие пред кандидат-сватовете си и да ги разсейва със сладки приказки, докато останалите му шест, вече омъжени, дъщери и единственият му, още неженен, син се скъсваха да търсят своенравната си сестра. До чорбаджи Минчо седеше, прежълтяла, неговата стопанка Иванка, ни жива, ни умряла, и от време на време подхвърляше по някоя насилена усмивка, без да отрони дума. Навярно през цялото време си мислеше какъв калай ще яде от мъжа си, ако не намерят навреме Добринка.

- Аз като бях по странство, свато, видях мелница без вода, без вятър да мели. Валцова мелница й викат.

- И аз съм чувал, сватанак, чувал съм - сръбна ракия от филджана чорбаджи Кръстьо, бащата на годеника. - Ама не съм виждал…

- Б-а-а… Ще видиш! И без туй кат ни върви така харно алъш-вериша, да вземем, че да отделим по малко капиталец и да направим една такваз чудесия. Ще е първата валцовка по нашия край.

- Бива, сватанак, бива, ама кога ще дойде момата? Моят Стоенчо си изгледа очите по двора, шумка да шумне навънка и се стряска като млад елен пред чифте. Ще си счупиш врата да се обръщаш, бре? - сгълча го набързо баща му.

Срамежливият младеж усети, че му присяда, едва преглътна хапката си и застана като истукан. Чорбаджи Минчо не намери сили да се усмихне на сполучливата шега. Само повдигаше вежди над зле прикритото безпокойство в погледа  и прелюбезно подканваше госта си:

- Я опитайте от туй мезе, свато, да видиш!

- Момата ли го направи?

- Ам… кой друг!

- Ашколсун! Ама да не сте я стегнали да готви на днешния ден? На тоя ден годеницата трябва е царица!

- А, ка ще бре, свато! Булка, я виж що става с тия баници… Да беше научила тия щерки по-бързо да пипат! - сбута леко жена си с лакът чорбаджи Минчо. - Ух, осрамихме се…

Жена му скокна пъргаво и хукна към готварницата.

- Таман туй смятах да правя…

- Б-а-а… че нас за гости ли ни смятате? - подметна насмешливо бащата на годеника. - Бре, що стори момата бре, сватанак? Да не сте я накарали тя да точи баницата?

- Не е туй бре, свато… Женски му работи, бре… Женски му работи! - чудеше се какво да измисли чорбаджи Минчо.

- А-а-а… разбрахме, разбрахме, сигурно още се гизди…

- Тъй, тъй, тъй!… - закима енергично с глава бащата на годеницата и разпери безпомощно ръце.

- Е-е-еххх… туй да й е кусурът! Много гиздава булка ще имаш бре, Стоенчо! - бутна леко по рамото сина си чорбаджи Кръстьо.

Младежът, към осемнадесетгодишен, с рехав мустак, изведнъж се изчерви, без да каже дума. През това време сестрите на непослушната годеница преобръщаха плевни, хамбари, обори и изби и започваха да се чудят дали не се е скрила в нечий чужд двор, или, пази боже, да е забягнала с някой пройдоха.

- Ай-ай-ай, какъв срам, какъв резил! Ще се прочуем до червена ябълка! - кършеше ръце чина Иванка. - Къде ли се е скрило туй диване? Ох, като я хвана, ще  счупя хурката в гърба й! - заканваше се майката.

- Да не е пристанала на Чилингировия Колю ма, мале… - подхвърли плахо Бонка, една от сестрите.

- Пепел ти на езика! - кресна майка й.

- Ам че не я ли задиряше хаирсъзинът!?… - обади се друга от младите жени и сложи уплашено ръка на устата си.

- Той ще да е! - продължи Бонка. - Няма по-лют човек в цялото село от него. Откога е надхвърлил двайсетте лазарника. Стар ерген е. Той само вчерашно пикало като наша Добрина може да прилъже…

- Олеле, Господи, отиде ни момичето! - писна Пенка, най-плашливата от всички.

- В тяхната къща ще да е… - изскърца със зъби братът Георги и добави ядно: - Ей сега грабвам чифтето!

- Чакай бре, серсемино! Къде си хукнал като пърле напреж майка си! - спря го с ръка Ганка, най-оправната от дъщерите на чорбаджи Минчо.

- С тая ръка ще му измъкна гръцмуля и ще върна Добринка обратно вкъщи! - зае юнашка поза младежът.

Сестра му го перна с длан и му накриви капата. Сложи ръце на кръста и се втренчи в него сърдито.

- Аз вече хвърлих око в техния двор. Какво прави Колю, знаеш ли? - попита най-съобразителната от всички.

- Какво? - извикаха в един глас всички.

- Реди камъни на двора.

- Ако си беше довел булка, туй ли щеше да прави, бре?!

- Щеше да копа на хасъра… - захили се Георги и тикна назад килнатата си капата.

- Млъкни бре, мискинино! - изсъска през зъби майка му.

- Да не се е скрила у някоя дружка, мале? - зачуди се отново Бонка.

- Б-а-а… кой ще стори такава беля на наш тейко?! Кой смее? - рече Ганка.

- Станахме за кашмер… - почна да се тюхка през сълзи чина Иванка. - Как ще гледам хората в очите? Годежарите й дошли на крака, па тя парясала момчето още в бащината си къща и…

- Харно, че не го е парясала в черквата! - замислено поклати глава Станка, дето минаваше за най-добре отбиращата от хорските работи.

- Разсъхва се работата… разсъхва се! Ама след туй чудо как ще й намерим мъж на нашата? - вайкаше се чина Иванка и с едната ръка се държеше за главата.

- Вий не знайте, ама аз знам! Добрина харесваше Пейчов Танас от Долната махала - погледна със снизхождение Станка, най-добре осведомената.

- Дето миналата неделя се сгоди за даскаловата Митра ли, мари? - извикаха в един глас сестрите.

- Ъм, той я… Друг има ли? - повдигна вежди Станка.

- Леле, леле, ако е скочила във вира! Ако е скочила във вира? - започна да кудкудяка като подплашена квачка Пенка.

Всички изтръпнаха. Чина Иванка пребледня, замълча и инстинктивно стисна големия божигробски кръст, дето висеше на шията й. Всички сестри и братът гледаха като втрещени около минута.

- Къде ще скочи във вира, бре? Цяло село сега там лови риба. Хората стада пасат наоколо, къщи наблизо има. Там, по високото, все някой щеше да види.

Всички си отдъхнаха от успокоителните думи на Ганка.

- Ами ако е скочила от белия камък? Там жива душа няма - продължи да се тресе в страховете си Пенка.

Ганка махна с ръка, погледна снизходително и каза:

- Добрининото харесване беше от ден до пладне. Детешка работа! Па защо да се трепе, като ми разправяше снощи как ще вървим заедно на панаира в Камилски дол.

Отново обща въздишка се изтръгна от гърдите на всички.

- Тъй я, тъй я! - съгласиха се с най-разсъдливата всички.

- Пено, повече не си отваряй устата, щото колчем го сториш, вадиш акъла на хората! - скастри я Бонка.

Наивната сестра млъкна, изчерви се, както по времето на своя годеж, и повече дума не каза. Стигнала до ръба на силите си, чорбаджи Минчовица се опря на рамото на сина си, отпусна се и седна на ръба на каменното корито, в което пояха добитъка.

- Където иска да върви, Господи, само ми я запази, нека да е жива и здрава! - въздъхна и се прекръсти чина Иванка.

- Га й казахме, че ще я годяваме, тя нищо не рече - почеса се по темето Георги и после добави: - Детешка работа… Вър, че разбирай!

- И да ви е казала нещо, толкова сте я чули… - отговори му със смръщени вежди Ганка.

- И мене, и тебе, и каките ти, всички така сме годявани и венчавани… - въздъхна уморено майката.

- Биваше да бяхте ни попитали.

- Женска стока кой пита?! - учуди се на Ганкиния акъл майка й.

- Хеле па га й е излязъл хубав късмет! - подметна Бонка.

Всички се умълчаха около минута, пресмятайки в главите си възможните места, където би могла да се скрие тяхната сестра и дъщеря.

- Нищо й няма! Черен гологан се не губи! Все отнякъде ще се пръкне… - отпусна се уморено на дръвника в двора Ганка.

- Ами сега! Какво ще кажем на чорбаджи Кръстю и родата му?

- Леле, ще ни наврат в кучешкия… Ще ни качат на куцо магаре… Леле… - нареждаше чорбаджи Минчовица и поклащаше глава като пиян поп. - Какво ще им кажем, Божке?…

- Бягаме? Къде да се скрием от баща ви?… Ох, ох… Къде ще нощуваме?…

- У нас не става. Свекърът и свекървата ще ме… - смотолеви набързо наивната Пена и не довърши.

Всички я погледнаха накриво и тя отново млъкна със засрамена физиономия, прибрала ръце под шарената си престилката.

- Тая сутрин нахранихте ли животните? - попита Ганка.

- Ох, с тия дертове забравихме хайванчетата! - изтри една сълза с опакото на ръката си чорбаджи Минчовица.

Ганка загледа ситните стъпки в калта около домашния свинарник. Младата жена тръгна в тази посока, приближи се и вдигна резето от вратичката на грубо скованата кочина. Двете клепоухи прасета с щастливо грухтене изхвърчаха на двора. Тогава, в мрака и смрадта, тя чу тихо хлипане. В единия ъгъл на кочината Ганка съзря русата глава на сестра си. Момичето стоеше свито на две, прегърнало коленете си и подсмърчаше.

- Какво правиш тука? - попита я с най-мекия тон и с овлажнели очи по-голямата сестра.

Девойчето вдигна чело, обградено със светли къдрици, и изплака:

- Ниви ли нямат за копане, вълна ли нямат за предене, хляб ли нямат за ядене, та гледат да се отърват от мене?!… Казах им, че от всички най-много аз ще работя, само да не бързат да ме сгодяват.

По-голямата сестра съчувствено наведе глава и се замисли за своя годеж, станал и той така набързо и, разбира се, пак без нейното съгласие.

- И мене не ме питаха. Ще свикнеш! А пък сега си казвам - хубаво, че не са ме питали. Падна ми се добър човек… - нареждаше успокоителни думи Ганка пред изплашената си сестра.

Девойчето не преставаше да хълца, свито сред калта и изпаренията от животинска тор.

- Излез, излез! Свърши се вече - каза с примирен, траурен тон, като на умряло, каката. Малката седеше със свъсен поглед в зловонието и не проявяваше никакво желание да се подчини. - Излизай преди майка да е дошла! Или да извикам тейко?…

Добринка се разрида още по-силно, наведе се и като куче на четири крака излезе от кочината, задъхвайки се от плач.

- Слагайте веднага ператника с водата на огъня! - викна Ганка.

- Къде беше мари, кратуно зелена! - вдигна ръка хаджи Минчовица, но по-голямата й дъщеря успя да я спре.

- Като е зелена, да бяхте я оставили да узрее!…

Под непрекъснатото мърморене на майка им, около час, сестрите миеха, триеха, решеха, сплитаха и непрекъснато се караха на по-малката си сестра. Всичко това продължаваше, докато Ганка не издържа и най-сетне кресна на всички:

- Стига толкоз! Дайте й новия кат!

Като в манастирска тишина бъбривите жени нагиздиха девойката. После, съпроводена от своята наперена женска охрана, изтикаха Добринка пред чакащите я гости, ухаеща на домашен сапун и с подпухнали очи. При вида на бъдещата невяста чорбаджи Кръстю се усмихна, одобрително засука мустак и рече:

- Таман вече си мислех, сватанак, че нещо ме смахкате, та бях решил да ти задам въпроса ребром.

- А, ка щяло, свато, га съм се отмятал от дадена дума? - рече, дишайки по-спокойно чорбаджи Минчо.

- Ха, ти що си плакала мър, къзъм? - попита с любопитство бъдещият свекър девойчето.

Добринка седеше с наведена глава и не продумваше, но не от инат, а от сгъстената горчилка в гърлото си.

- То туй е плач от радост бе, сватанак, от радост! Ха наздраве! - вдигна чаша чорбаджи Минчо, бързайки да даде отговор вместо дъщеря си.

В същия миг от съседния двор се разнесе хубавият глас на съседското момиче, което пееше песен за края на едно моминство. Добринка не издържа и се разплака отново.

- Я стига! - викна гневно баща й.

- Що плачеш, чедо? - попита благо Кръстьовица, която до този момент само мълчеше и слушаше.

- Ами, щото догодина няма да мога да лазарувам - най-сетне вдигна очи девойчето. Всички млъкнаха от изненада за миг и после бурно се разсмяха.

- Ха наздраве! Ха наздраве! Хаирлия да е!

Добринка седеше чужда на всичко сред тази шумна веселба. Чувстваше се глупаво и непохватно, поставена не на мястото си. Тя погледна през прозореца, откъдето се виждаше дългият прашен път, по който сякаш с невидими стъпки си отиваха последните мигове от нейното детство. В този момент момичето рязко се обърна, почувствало нечий топъл поглед върху себе си. Един почти непознат човек, нейният годеник Стоенчо, я гледаше като икона и тя внезапно почувства някаква утеха.