Май Ван Фан

превод: Живка Балтаджиева

Стихове от книгите му “Небеса без покрив”, “Извън мрака”, “Косене не тревата в градината на храма”

ЗЕМЯТА, КОЯТО СЕ РАЗГРЪЩА

Бликайки
между подвикванията на разпилени ивици земя
речното корито се вие в смаляващата се светлина.
Залезът стиска здраво в захапката си деня.
Цял конвулсии
огънят стръвно изкачва короните на дърветата,
прогаря пъпките.

Птичи полет се издига в небето.
Така и мислите биха могли да царуват над земята,
където лицето на вятъра се блъска във върха на полегатия хълм,
дълбоки пещери дишат митове над сутрешната роса,
езера и локви намират своята божествена посока
и реката ражда, докато тече.

Разтворили прегръдка, вълните
играят по детски възторжени,
повърхността на водата се срутва,
оставаш взрян в потрошеното слънце.
Заник…

Нечувана тишина кръжи,
фитилът на лампата се скъсява.
Докато саждите керосин казват последната си дума,
смътно дочувам как тревите кипят, изговаряйки свойта възхвала.

Изригват.
Всяко цвете разгръща безмерни простори и пластове.

ДУШАТА ЛЕТИ…

Паяжина, разкъсана от надигащата се мъгла,
връща свободата на нежните езици трева.

Носещите се облаци изтриват
хоризонта, току-що заровен в тъма.

Съживена, кръвта на земята
прелива в буен млад сок с всеки падащ лист.

Мълчанието на дълго болящите сенки
е внезапно взривено от пиротехнически разговор на дроздове.

Кълновете катерят разделителните стени
и артериите на вадичките прочистени тичат.

Стъклото на езиците се разтрошава в гласове
спорещи над всяка избледняла снимка.

Затворените в тефтерче думи сънуват огън.
Точно преди да изгорят изведнъж идват на себе си.

Отлитайки, хвърлят в реката останки от тамянови пръчици.
Да се чуди човек как така ароматният дим остава…

ВАРИАЦИИ ЗА ДЪЖДОВНА НОЩ

Дъждът идва най-сетне.
Отеква гръмотевица.
Нежните кълнове се разсъбличат до голо в тъмата.
Земята се опитва да прикрие безплодната си сухота,
докато корените напипват пътя към гръдта ни.

Заедно пожелаваме
и заедно материализираме.
Конусовидна листна шапка, палто или мълния в небето.
Нощта ляга с всички гробове,
черната й риза дълго виси по дърветата.

Взаимно нещата се охлаждат.
Взаимно отекват.
Звуците се губят в дълбокия сън.
Там, където падат с главата надолу и се разбиват безчет желания.
В тази студена, неудържима, ечаща дъждовна вода.

В КОРЕНА НА СВЕТА

На Сюзън и Брус Бланшард

Виждам на върха на хълма
току-що поникнал бурен в цвят.
Светлината блика оттам.

Зората блика оттам.
Осветява в подножието на хълма път към гората.
Птиците си тръгват рано сутрин.
Аз също току-що напуснах спомените си.

Не от къде да е,
а от същия този цвят на бурен
един изключително красив ден започва.

Отивам до най-близкото кафене
да чакам жена си.

И дълго гледам към хълма.
Истина, истина е,
всички сме родени там.

НА КОЛОНИ

Езикът ми е завързан
за връх на колона,
затова щом заговоря,

той се напряга
в усилие да издига своето тежко тяло,
блъска се, сякаш къс плат, подмятан от мощен вятър.

Докато мисълта ми е обзета от болката в езика,
оформя се пеперуда върху жилата на един камък,
пърхащите й розови крилца разтърсват цяла дига.
По-натам енергизираща сода
хвали съставките си, настоява, че повишават активността.
От друго сходно пространство
едно момиче ми обръща гръб върху корицата на календар,
смее се и не спира да издига за поздрав ръка.

Има ме поради пеперудата, оградата и непознатото момиче,
които говорят вместо мен.
Сега коренът на езика ми е бездна.
И поради какво ги има тях?
Може би езиците им висят от върховете на други колони.

БЕЛЕЖКИ НАХВЪРЛЯНИ НА ВЕЛИКАТА СТЕНА

Облаци се стоварват като тежки скали на раменете ми.
Погледът ми се губи сред хъркането на пясъци,
които пълнят дробовете ми, щом поема дъх.

Още ли градят Великата стена?
Във въздуха гласът на някакъв евнух вика указ:
Всеки, който прави поезия, докато пренася камъни,
ще бъде бит, докато почне да повръща кръв.

Край на постановлението!

Поглеждайки нагоре виждам хлътнало лице,
студени ръце, оловни очи, чакълен глас.
Покривът на кула на фар в пурпурно червено
откроява силуета на кървяща синя драконова сабя над врата му.

Привеждам се да си откарам количка слънчева светлина,
придвижвам крака да откарам количка и повея също,
каквото и да трябва, само някак да се доближа до онова цвете,
което възбудено се полюшва в могъщия вятър.

Ваше Величество / Уважаеми господине / Докладвам другарю
Този скромен офицер / обикновен гражданин / непретенциозен човек…
ще изпълни своите задължения.
Дори на връх небето,
на дъното на бездната
ще чувствам само горящия ти камшик върху гърба ми.

Върху сив камък, потта на пътниците
разцъфтява сред макове.

ОТ НАШИЯ ДОМ

Събираш неща в съответствие със сезона.
Китка цветове на грейпфрут наесен,
сливов цвят през пролетта.

Ние сме пулсът на въздуха, дълбоката бездна, гръдта на почвата.
Избираме топли места за нашите мебели,
чисти места за масите и столовете.

Стоварваме притесненията си върху масата в трапезарията.
С китайски пръчици за хранене събираме зеленчуци от далечни поля.
Рибата захапва стръвта в нашата глинена тенджера.
Почитаме следи, оставени в близост до оризища,
дълбоки кладенци, потоци и реки, езера и локви.

Не се задържай много в стаята.
Излез в полето, иди на брега на реката,
където листът се зеленее и рибата се извива в дъга.

Захапи зрял ананас или сладък портокал
и нека сокът му изтече върху мургавата почва.

ИСТОРИЯТА НЕ Е ПРИКЛЮЧИЛА

Хлебарката допълзя до мен и каза,
че само за три месеца се преражда,
че в предишния си живот била достойна личност

Достойна личност, която се примирява с плоска съдба?
Не й повярвах и заблъсках рамката на вратата:
Свидетелят ти къде е? Доказателствата?

Хлебарката вдигна единия си космат крак.
Да, можеше да се вземе и за ръка,
бореща се да се изтръгне от желязна скоба,
измъкваща се с усилие от луксозната жилетка
на човек с голяма уста и прав гръб,
крачещ с широка стъпка и схванати колене.

Трябваше да продължа да си представям
от ужас, че ще ме сполети слепота.
С хлебарката се намираме на научна конференция.
И двамата си служим с микрофон, и двамата изучаваме цветята,
и двамата привличаме птиците и преодоляваме последствията,
и двамата изтриваме потта си, и двамата проповядваме.

С хлебарката отсега нататък сме на равна нога.
Тя се преобразява. Аз оставам безучастен.
Тя похапва. Аз отслабвам.
Тя се катери по стената. Аз изпитвам малодушна омраза.
Тя унищожава. Аз правя мърляв ход.
Тя вони. Аз устоявам.
Тя проучва. Аз й правя път.
Тя е тиранин. Аз глупак.

СЪС ЗАТВОРЕНИ ОЧИ

Със затворени очи светът изглежда незамърсен. Чистите кръжащи пространства се разпростират в решетка. Виждаме себе си в детството, държейки в ръка ярко горяща свещ в църквата. Светлината на свещта прелива в очните кухини, препълвайки неподвижни празнини сред стаения зелен листак. Със затворени очи гората прилича на градина. Стеблата на ратана, папратите и дивите треви приемат формата на исполински антични дървета. Остриетата на иглолистните образуват огромен балдахин. Земната пчела, бодливецът, катерицата и бикът си заприличват… И аз оставам дълго време неподвижен, със затворени очи. Въпреки че предчувствието беше ги предупредило, те търсеха следа, раздухваха вятъра, бояха се … Със затворени очи можем да видим хората и всички неща правдиво и в ясна светлина. Химикалки и книги, легла и чекмеджета, ножове и дъски за рязане и старото колело, всички с еднакъв размер. Всеки човешки орган отваря множество необичайни очи, докато отровите се абсорбират и запечатват завинаги, без изход. Със затворени очи не си толкова зает, колкото когато са отворени. А мълчанието ти издава резониращи странни звуци, казвайки ми, че любовта ти е проникнала в дървета, улици и къщи, градини, ниви, реки и вади … Отсега нататък няма нужда в нищо да се съмняваме, докато не затворим очи завинаги.

ПЕСЕН НА ПЛОДОРОДИЕТО

Разпростирайки се светкавично, преминавайки над възстановените девствени земи, оставяш във въздуха експлозии на диви цветя една след друга,
една след друга,
да се извият като върхушка над къщата с нейната малка градинка.

Птиците разчертават огромното пространство и оставят линии на полети
без край.
Корените ми се издигат към зелените ти очи.
Всяка пъпка пръска топлина, за да навлажни гръдта на земята,
дъха, който преобразява небето
празното небе, което издига облаци.

Очите на сламата изгарят в старата реколта,
та да променим виждането си, новия хоризонт.
Земята попива всичката горяща пепел.
Новият сезон идва със самочувствие, помита и стрива всичко.
Целувката е безшумна, излъчва топлина и пронизва недрата на земята,
гали подземни вени, възпалени от древни мистерии.
Плодородната земя, слята със зората, разкрива пейзажа
на изобилна, буйна растителност.

Сезоните на възкресение са бременни със зрели класове на оризища.
Гръмотевиците избухват в палмови семена.
Цикълът на проливните дъждове прегръща тъканите на земята.
Навеждаш се и изведнъж реката приижда.