Сергей Татчин

превод: Ваня Ангелова

БЕЗ ИМЕ

Есенният ден (от набелязаните) е последният.
Няма достатъчно слънце. Тихо е в зори.
Може би той е последният, в който няма сняг?
И именно по тази причина е откровено нежен.

Малко думи ми останаха, които да запомня,
така че точно от тях да съставиш гатанка за мен,
мой тихи Боже, Боже мой есенни,
та нали в нейното разгадаване е спокойствието и спасението.

Дописах писмото до адресата,
на когото вече няма какво да кажа.
Име и адрес, пощенски код и държава,
възход и падение, съгласие и разруха.

Дори и птицата под тези небеса
е като черна точка - ето я, виси -
статичен знак на нашия разговор,
предзимен, немислим.

За да ме обичаш сега, Боже мой,
както от живите никой вече не може:
безпределно и страстно, равномерно и дълбоко,
любовта е като безумие, и любовта - като спокойствие.

Любовта е като да вярваш в това, че не гледаш,
докато отивам през Виница до кулата,
към първия сняг, бодлив като брада,
към безмълвието, за което в писмото няма нито дума.

МАРТЕНСКО

Избледнялото небе е умерено, студено и бледо.
В града има повече слънце и жилави бои.
Започвам като за първи път - не сред хората,
а сред света - в това мартенско време.

Започвам с това, че скоро ще бъде топло;
с това, че стиховете съществуват сами по себе си;
с намерението да живеем в хармония, а не да ни води злобата -
не сред света, а преди всичко - в тълпата.

С незабележимите неща, с важните дреболии;
с това, че и тялото взаимно определя духа;
с жеравите и щъркелите, с врабчетата и синигерите;
с жената, която обеща, че ще дойде вечерта.

Започвам с вярата в Иисус Христос;
с това, че Той, разпънат, в неделя възкръсна;
с истината на истините, която е много проста:
да живеем, ако е възможно, в любов - взаимна, или не.

С това, че ме помниш, и с това, макар
и съвсем безболезнено, че никого не го е грижа.
С това, че слънцето те кара да се смееш и гъделичка лицето ти,
сякаш го радва фактът, че не си моя.

Започвам с картината, която завърших,
дори с нещо по-различно - с бъдещия цикъл на своите работи.
С това, че кобалтът в небето стана повече,
и, съответно, във всеки от нас - даже и в теб.

С града над Буга, в който - за кой ли път! - пролетта
ни калява с всеки пропуснат ден.
С това, че в мимолетното облаче познах
онази, която неспирно ме очаква завинаги.

ВЯРВАШ

Когато облечеш ризата ми, която ти е малко голяма,
и от съседната стая разговаряш с мен,
аз се радвам, че съм те измечтал, омагьосал, призовал,
и че ти си зад гърба ми.

Изглежда толкова просто - само няколко стъпки…
Да вдишвам миризмата ти или да докосвам косата ти.
Но веднага изчезват и неприятностите, и тревогите;
не остава нито кучешка доброта, нито вълча злоба.

Това е все едно да гледаш безкрайно в мартенската вечер,
да чуваш музика в тишината и глас в мълчанието.
Всички думи са мои - за теб, но всички те всъщност
по някаква причина са тъжни.

Може би поради факта, че животът е мимолетен и че в крайна сметка
остава само финесът и нещо животинско.
Именно това накрая ще вземеш със себе си и ти
в райското си обиталище.

Където лежиш очарована под звездния таван,
а аз те държа за ръката, докато си спомняш някакви стихове.
Чуваш Сина, Който вика Баща Си да вечеря - Лел, Лел!
И в това, че Той скоро ще дойде, безпрекословно вярваш.

МОЯ

Любов моя, декември е в пожар!
В очите ти има вдъхновение и тревога.
Обичай ме, жив и мъртъв,
(поне за това, че все още си в мен).

За това, което имаш, и за това, което нямаш;
за самолета над нас в Курортния град;
за няколкото празника и за черешката на тортата.
За това, че мълча (нали и ти си няма).

Любов моя, толкова чистота
има в това време, че ми е невъзможно да се сдържа!
(Не говоря за снега) Говоря за сина, който щях да имам с теб,
за да може вместо мен някъде да отиде.

Някъде там, където нежността е изписана на лицето;
където все още се сребрее самолетът в небето;
където сърцето на стиха бие бавно-бавно,
(като на синигер или на врабче).

Любов моя, водата е замръзнала там,
където (двамата) вървим като река,
(докосвайки студените си ръце),
като (повече от веднъж!) за последен път в живота си.

А от снега… От снега болят очите!
Зимата, както майка ми на млади години, е красива.
(тя и сега е красива, но побеляла.
В сравнение с нея ти си момиче).

Любов моя, всичко наоколо не сме ние.
Тревата под снега е мъртва, макар и зелена.
По-добре би ни било (със сигурност не би ни било по-зле)
да бъдем върху белия фон на изгарящата зима.

На този огън се пържи времето,
пулсира кръвта, става по-ясна и разумът укрепва
(на стъпка преди стиха и на две - преди прозата).
Слушам блуз, обаче бих искал да е джаз.

Любов моя, излез на портата
и погледни изпод мишницата си към пътя!
Расти (между вдишванията и издишванията - малко по малко)
в някаква молитва към Този, Който Е на върха.

Сега не разговаряй с никой чужд!
Заглуши гласа в гърдите си (вярвай, дишай).
На този, който за теб ще дойде тихо-тихо,
с твоя огън свети му! Гори!