Светлана Дидух-Романенко

превод: Ваня Ангелова

***
Оттогава като бял конец на рамото
е косата ми,
(моята сива коса),
Питам огледалото:
Когато една жена остарява,
къде е границата на нейната старост?

Откъде започвам
аз, новата, все още не приетата и вече неподходящата?
Аз съм голяма пустиня, набраздена с бръчки.
Аз съм осеяната с пигментни петна луна.
Кожата ми е морска повърхност,
под която има една-единствена подводна река,
която тече в мен,
в океана на палавото ми сърце се влива.

Аз съм Алиса в страната на чудесата;
моите ръце и нозе предателски бягат от мен,
а някакъв пианист, изглежда, ми е отстъпил неуморните си пръсти,
и те свирят ли, свирят невидима музика,
и става все по-плитък треперещият океан на палавото сърце.

Кога една жена остарява?
Може би тогава, когато в нея се натрупа умора,
толкова умора, че тялото й се разширява
и я кара да бродира полите си, за да им паснат
горчивината и тревожността - нейните задължителни спътници?

Кобилицата на раменете й накрая се огъва
от тежестта на твърде тежкото небе.
Въздухът става вода.
Ще я донесеш ли, или ще се счупиш?

В трамвая на път към морето
срещам изящната,
сивокосата и изисканата.
В очите й - дяволчета,
на устните й - слънце.
И проумявам:
Океанът на Палавото сърце
няма да остарее, докато остават лъчите,
слънчевите лъчи,
в единствената подземна река,
която не знае граници.

Усмихвам се на хората и на огледалото.

***
Присъни ми се мъжката нежност…
Обилно падаше в мен като роса;
като електрически ток пробягваше през мен,
изгаряше ме алчно.
Разливаше се като ягодов сок.
Докоснах я и тя се събуди.
И откриха пръстите всемира в мен.
И Двете Мечки се източиха по Млечния път
и разтопиха тялото ми.
А когато станах звезден прах,
преливаше в мен замиращият Космос,
притиснал треперещи устни към гръдта ми.
Мечтаех за мъжка нежност…