Ангел Христов

Госпожи и господа,
в духа на съпричастността към тези, които използват молива, химикалката или компютъра осъзнавам, че сега не говоря пред вас, а пред една много по-голяма аудитория, която черпи своите сили от традицията и извисява сградата на литературен Плевен със своите внушения, породени от съвременността и подчертаващи дълбоката и лишената от егоизъм връзка с миналото, настоящето и бъдещето. Алманахът, който днес обсъждаме, доказва този извод. В него се разкриват хоризонтите на миналото, търсенията на съвременния автор в рамките на хуманистичната дъга на доброто и сиянието на бъдещето, към което духът, този, чието настояще не е спомен, а съдържание, опит да се преодолее поредната духовна криза и възвеличаване на онези черти от живота, които, поне в този момент, са лишени от блясък и съдържание.
Вие ми предоставихте трибуната да изкажа свето мнение не само за алманаха и за екипа, който го е планирал и осъществил, вие поискахте от мен да разгледам вашите творби в контекста на време, в което културата с всичките нейни форми и прояви е или НЕЩО, или НИЩО, сиреч, във времето на едно политическо фиаско, в което дори идеалите на най-добрите литературни творци останаха в сянката на всекидневието, лишено от любов и възвишеност.
Разглеждан от този ъгъл, алманах “Мизия” се явява превъплъщение на духа на създателите му, в него се преплитат страстите на миналото и настоящето и се търсят хоризонтите на бъдещето. Духът на Плевенската равнина и на нейните могили е съхранен. Представените творби са лични, но техният дух е обществена собственост. Не бих искал обаче да приемате тези мои думи като оценка, отрицание, възхвала или негативно отминаване. Всяка творба е като новородено дете. Тя може да проходи, ако духът й се възражда чрез общественото, значимото, неотклонимото от духа на националната литературна традиция.
Ще отбележа още нещо важно - пропуснал съм отделни творби, спомени, критични или обзорни материали с увереността, че вие сами ще ги оцените, а моето извинение е огромният по обем текст, който изисква много повече време от предоставеното ми.

За тези, които вече не са сред нас Времето е безмилостно. Но то е и ориентир. Ние живеем днес, но до вчера с нас са творили приятелите ни, чиито думи и в бъдеще ще звучат. Това са тези, които смъртта ни отне. В този брой на алманаха неговите създатели са постигнали нещо, което разрушава границите между миналото, настоящето и бъдещето. Не бих искал да приемате тази констатация повърхностно, не защото говорим за починалите писатели и поети, а понеже чрез тяхното отражение прозираме собствените си профили. Георги Стойков искрено обявява: „Не ви казвам сбогом”; Климент Цачев твърди: „На мен сега ми е потребен / поне едничък друг живот/; Златан Данев шепне: - „гладен си лягам, песен сънувам”; възторженият, винаги мил и нетърпелив да изрече следващата си любима фраза, Хинко Георгиев ще извика: „Подкрепете ме, хора, във сетния час”, проникновение, което неговите съвременници все още не разбират; търпеливият наблюдател Веселин Георгиев, който отсича тихо, без злоба, но ясно и провокативно: „С достойнство изпълнявал си дълга / едва сега разбрал - в гората няма брат”; патетично-нежният Ставри Борисов с неговото: „Недейте ме забравя / във някой весел час - / пазете ми докрая / едно место до вас.” Веселин Чернялски обявява искрено: „И всеки миг започвам да живея”; познатата ни до скоро, (а и завинаги!), Вера Стефанова продължава да живее чрез своя оптимизъм: „И по-светло става наоколо / и през завесите тънки на здрача / засияват съзвездията”. Звучно-ироничните стихове на Владимир Кирицов, разсеченият гордиев възел на Николай Мизийски, кучешките радости или човешките не радости на Николай Булев.
Много добра оценка заслужава екипът, създал алманаха, който сега се представя пред вас. Причината е, че изграждайки рамката на пантеона на Плевенската литературна традиция, се утвърждава линията на признанието, преклонението пред тези, които много по-рано от нас са забелязали недъзите на обществото. А те съществуват и се превръщат в причина, за да се извисят гласовете на поколения писатели и поети. За тези таланти, част от които се почитат в алманаха, е достатъчно да кажем, че те са творили сред нас и продължават да живеят чрез нас!
Естествено не бих пропуснал раздела, свързан с юбилея на авторите, които продължават да творят и да предизвикват творческите ни вкусове в едно твърде драматично съвремие. Не бих ги отделял по никаква причина, основното внушение в тяхното творчество е осъзнаването на съвременността в сянката на миналото и неясните очертания на бъдещето. Отбелязвайки юбилея си Гергина Давидова романтично подчертава своята позиция: „И приела поста от дедите, / стъпвам бодро, будя тишината”. Цветан Лалов в своя разказ „Дядо Селиманчо” разкрива трудния път на човек, опитал се да намери себе си в една непозната среда, за да открие, че животът му предоставя избор и той не пропуска тази последна за него възможност. Ена Цветанова оповестява открито: „И пак ще преминавам в дните, / обвързана, закриляна”, о, жена, осъзнала своето място в живота. Юбилярят Пелин Пелинов не изневерява на творческия си импулс и ни предлага откъс от осъзнатата и не до там известната за мнозина история от годините на Възраждането. Чрез своето особено мнение поетесата Елена Вълкова затвърждава житейския си прочит на съвремието чрез ярките думи: „Поетът е длъжен да има Особено мнение”. Не по-малко ясен и категоричен е Осман Мустафов, задължаващ ни чрез своя стих:
Ти трябва да бъдеш подготвен за всичко,
когато в кръвта ти вибрира дивата жажда,
когато любовта с прерязани вени кърви
и когато от сивата пепел отново се ражда”.
Търсейки своите истини Весела Димова извежда като лайтмотив едновременно трагичното, но и безспорно жизненото: „Но времето понякога не стига / най-простите неща да проумеем”. Съвременността при Здравка Шейретова кръжи като пчела, събираща меда от цветовете на пролетта, тя търси смисъла на думите, опитва се да открие истината в отраженията в огледалото, замира в трагичния свят на коронавируса и оповестява новия символ на човешката вяра: „Ръка върху човешкото рамо”.
Тристишията и двустишията на Петко Недялков са метафорични, на пръв поглед причудливи, но възприемането на философските му внушения разкриват един огромен, самостоятелен свят, който не може да не ни заинтригува.
Не бих искал да пропусна публицистиката на Мариана Тинчева - Еклесия, чието гневно перо не само задава своя въпрос: „Кой е виновен”, но и страстно обсъжда съвременните проблеми, свързани с изкуплението на вината и наказанието като отговорност на цялото човечество.
В този брой на алманах „Мизия”, с хоризонт 2020-2021 година, основният акцент в контекста на ролята на изданието са поетичните и прозаични творби, чрез които съвременните творци не само изявяват себе си, но и налагат определено усещане за значимост чрез творческите си търсения и постижения. Ще подчертая, че в това представяне думите оценка, възвеличаване или отричане, не съществуват. Основният критерий е до колко визията на алманаха се потвърждава от отделните поетични или прозаични творби. А тази визия е съвременност, литературна традиция, цвета на словото и неговото въздействие върху читателите. Подчертавам, че съм повлиян от простите, но откровени послания. Георги Константинов с неговото: „Но ще призная, с риск да стана смешен: обичам се такъв, какъвто съм”; Найден Вълчев - с великолепното внушение: „Музеите са пълни с генерали и със войници - Черната земя”; Христо Ганов с неговото поетично, тъжно, но и извисяващо:
Колко всичко е познато
в драмата на есента.
Но защо и в мойто лято
падат есенни листа?
Разбирам търсещият поглед на Албена Декова. В представените стихотворения прозира увереността, че не времето като физическо явление е важно, а неговото проявление преди смъртта и животът да се слеят. Спорейки с противоречието живот - смърт, тя възприема света чрез иначе прозаичните, но вечни звуци, които издават крилете на птиците появата на циганското лято и особено звучното: „Потеглям с школския звънец / На живота в класната му стая”.
Поетичните внушения на Татяна Любенова са свързани преди всичко с тръпчивостта на собственото ? минало, ухаещо на пръст, на цветя, на вече самотни къщи, на детството с неговата изящна чистота, и особено на онази възвисяваща тишина, която събужда спомените и възражда всеки ден с пъстротата на същото това минало, което продължава да я държи будна в един свят, в който световните пътища сега викат децата ни. Тя тъгува за миналото, за да го подържа живо и безсмъртно.
Ще отбележа присъствието на Лалка Павлова в този брой на алманаха с един неин стих: „Аз нали съм реката”. Този и много други образи в нейната поезия се свързват в една пъстра, неподчинена на природните закони палитра, чрез която нейният поетически свят се оцветява овладяно ярко. Въпреки често използваният полуразказен тон, строфите са мелодични, стегнати, поантата внушава размисъл, а вътрешната ритмика на стиха придава благозвучност на поетическия изказ.
Мелодична, положена не върху лист, а изкована в нейната душа, поезията на Гюлшен Алиева, представена с четири стихотворения в алманаха, нито за миг не се откъсва от ромона на земния свят, детайлите от всекидневието се превръщат в образи, образите - в търпеливо осмисляне на възприятията й, овладели песенния ритъм и придаващи на звученето на отделните стихотворения памиденото пиянство на духът й, черпещ сокове от бушуващите в душата й чувства.
Представените от Велина Ценкова стихотворения със своето тематично разнообразие ни внушава открития стремеж към многообразие не само като техниката на изказа, но и търсената дълбочина на поантите, подчертаващи различни моментни състояния приятни внушения, едно от тях изключително приятно - „на глътки чай живота да отпием”.
И друг път съм подчертавал, че поезията на Илко Иларионов е римуваният му живот, неговото многократно появяващо се АЗ, всеки път различно и едновременно с това неповторимо. Образността му е завоалирана в поантата на всеки от стиховете му, тя е смислово ярко изразена, звучна и едновременно категорична, подчинена на любовта на поета към живота и земята, в която човекът е зърно, при това плодоносно зърно.
Тъй като в този брой поетичните творби са много и изискват по-подробно разглеждане, а времето, предвидено за представянето от моя страна е ограничено, ще спомена неотбелязаните все още поети чрез техните внушения, разкриващи света посредством образност, която заслужава да бъде отбелязана.
Ирена Цветкова ни убеждава, че цветовете в нейния видим и невидим свят са магията, която превръща живота в красиво извезано небе, в което се вглеждаме винаги с очакване; Даниела Табакова проповядва нещо познато и същевременно непознато чрез гръмкото: „Сърцето недвусмислено намира / най-точната причина да възкръсва”. В развитието на отделните теми тя е лаконична, но сдържана, откровена, но и признаваща правото си смъртоносно да заобичва себе си;
Простичките неща, за които жадува Люлин Занов, се оказват не съвсем простички, в тях е втъкана любовта към родната земя, откритото му преклонение пред родината, онези отделни епизоди от нейната история, които се предават с гордост от поколение на поколение;
Вера Стефанова, сега разхождаща се в небесния рай на поетите, е преди всичко романтичка в своята поезия, в нейните стихове се усеща рядката откровеност, разкриваща личните й пристрастия, тъгата от изтичащия живот и недоизживяната радост от него; сгъстените хоризонти на Спаска Гацева произтичат от гнева й към недостатъците на този свят, който тя категорично обявява само за свой, но същевременно го упреква и яростно защитава, в него корабът на младостта е отплувал, но след златния чертог на есента, олицетворение на носталгията й, след всичките земетръси кристализират постигнатите от човека неща, достойнство, което оправдава вечната човешка комедия.
И в тези свои стихове сеячът на надежди Валери Петров разглежда света като поле, на което хората посяват своите надежди. За него любовта продължава да е спасителен бряг, но често тревогите по нея докосват границата на съмнението, а не рядко и до страха за изгубените в хаоса на радостта и болката души.
Приглушена от собствените й болки, поетесата Ваня Радовенска поставя душата си на колене, за да потърси и открие, че дори любовта не живее вечно, а грехът на човека често е нещо, което никога не се е случвало. Директното „Видях как убиват света”, въпреки своята декларативност, всъщност е предупреждение към човека и търпимостта му към собственото му нехайство.
Темата за съдбата, родния край, съдбата на опустелите селските къщи, вълнува Страхил Ерменков, събужда в неговите стихове една сякаш безкрайна тъга, подтикваща поета да се противопостави на духовната и физическа разруха и човекът да посрещне света прероден.
Посланията на Нина Чилянска варират от възхвала и преклонение чрез любовта до онова „ако”, което оповестява треската, обхванала човека в защита на същата тази любов, появата на която изчиства всяко колебание и утвърждава силата й в живота на човека.
Людмила Стоянова се лута в собствените си копнежи, задава своите въпроси и търси своите отговори в стихотворението си без заглавие, за да достигне до последния си въпрос - какво ще стане със света и какво би взел човек със себе си, ако той потъне?!
Ваня Петкова-Йотова разкрива своите герои чрез бегли образи, свързани помежду си чрез проявите на природата, нейните вихрени обрати или безмълвието, в което се крие недосегаемата й красота. Поетесата искрено се надява, че наполовина счупените сърца, които се търсят някъде в безкрая, ще се открият. Една надежда, без която самата тя не би могла да живее.
Евгения Вътева, спуснала се по спиралата на своя пясъчен часовник, изживява живота отново и отново, сваля маската си, за да изживее още един миг от своята болка или се опитва да стигне вятъра, който отново ще притихне в клоните на дърветата, а тя самата ще прегърне самотата.
Бих искал да отделя няколко секунди повече на стиховете на Петко Спасов. Причината е, че в тях възхищението от живота е сменено от мъдростта, потънала в мъглата на вярата, но и на съмненията, за него забравата е миг, който независимо от смисъла на думата, остава завинаги. Хлябът за него е свят, „грях бе да смачкаш трошичка”, родното му село с родния му дом е храм, а истинската си същност разкрива без патос, с добродушието на времето, което е изживял по един изключителен начин, завършвайки стихотворението си с гласа на мъдростта:
О, моя същност и присъда,
аз друг не мога да живея.
Ема Пенчева предлага букет от четири стихотворения с четири различни теми - от вината като следствие от неосъществена любов, през парливата коприва, сравнена с женската душа, чрез напомнянето за съхранената вяра от Кера Тамара в харема на турския султан, до сборния лик на дедите ни с чудесния образ - „в отвъдното икони”. Усещането за съпричастност е силно и подсказва няколко от основните й теми - любовта, миналото, прозренията, които те могат да й внушат.
Боян Горанов винаги е търсил или легендарното, или героичното, или тъжното в живота, създавайки своя представа за него в миналото и в настоящето като нещо установено, необходимо да се знае от всички. Той е поет на мигновеното, на случилото се пред него или на факти и събития, които го вълнуват и които не може да отмине без внимание.
В двете си гротескни стихотворения Владимир Кирицов иронично се вглежда в нашето съвремие, което ражда парадокси и налага своите не рядко безумни закони, които предизвикват гнева на сатирика, изразяван чрез формите на осмиването.
Не бих пропуснал да отбележа присъствието в алманаха на младите гласове. Борис Борисов - все още повлиян от прочетеното и продължаващ да търси своите теми, тези, чрез които ще утвърди поетическия си натюрел, но отсега загатващ за творческо търсене.
Трите стихотворения без заглавия на Мая Христова подсказват стремеж към овладяване на ритъма, разкриват тревогата в душата й, все още млада, за да овладее чувствата и да ги превърне в изящни късчета поезия.
Асан Хаджипехливанов в своето стихотворение „Плетачки на рибарски мрежи” с огромно любопитство е вникнал в една, поне за нас, далечна тема. Може би стихотворението е малко претрупано с образи, но пък има отделни попадения, които заслужават вниманието ни като тези: - „развиват пъпната връв на лятото”, „ситни възелчета от кахъри” и „рибарите допушват здрача”. Попаденията са чудесни и се надявам, че той, както и неговите колеги, които споменах по-горе, ще развият своя талант и един ден ще попълнят редиците на Плевенското дружество на писателите.
Произведенията за деца включват разказа на Гергина Давидова, която в случая е и юбилярка (описала стар обичай, предаден доброжелателно, с приятен диалог); стихотворенията и гатанките на Витка Витанова, също юбилярка, с лек, приятен стил и звучене, близко до усещането за детски смях и закачки; приятни за четене и възприемане са и гатанките на Веселин Чернялски; стихотворенията за деца на Руска Коркудова и на Вана Николова, отличаващи се със закачливостта и успешно доловения тон на детското възприемане на света.
Ще отбележа с удоволствие раздела за хумор, включващ разказа на Танчо Илиев, мислите и афоризмите на Николай Мизийски, заслужаващите внимание стихотворения на Георги Константинов и Христина Комаревска, епиграмите на Петко Спасов, ироничния разказ на Витка Витанова, кратките шеговити разкази на Милена Гераскова, тъжният за мен разказ на Свилен Димитров, отразяващ една сурова действителност.
Няма да пропусна преводите на Татяна Любенова и Люлин Занов с бележката, че обърнали се към класиците на руската литература, не са забравили и съвременните руски творци, чрез които, макар и ограничено, надничаме в съвременната руска поезия.
В алманаха свое място имат есеистиката и литературната критика чрез вече познатите ни автори като Лалка Павлова и Албена Декова, които ни представят своя поглед върху различни теми, допълващи цялостния облик на алманаха като настолна книга на любителите на литературата в Плевен и не само в Плевен, а и в цялата страна.
Положителна е идеята за обзор на литературната продукция, предложена от Татяна Любенова, едно обобщение, което дава представа за творческата активност на членовете на Плевенското дружество на писателите.

Уважаеми госпожи и господа,
Вие сте от поколението, което е утвърдило в себе си любовта към литературата чрез собствените постижения и грешки. Вярвам, че много от вас ще продължат да творят със същата всеотдайност. Убеден съм в това свое твърдение и ви пожелавам нови творчески успехи и още по-богати броеве на алманах „Мизия”.
На добър час!