ЗАБРАНЕН ПЛОД
ЗАБРАНЕН ПЛОД
Какво безвремие. Далеч от радост.
Далеч от празници и от любов.
Дали светът напълно се разпада,
че всичко смислено е на ръба?…
Отшелничество. Болка. И умора.
Заключени врати. И самота.
И шепот между близки, вместо говор -
отдавна си изгубил нежността…
Забързано на юг тревожно ято -
студено му е може би при нас.
И няма кой да стресне тишината,
поне със вдигнат към небето глас…
И мъртъв ли?… Какво е днес човека?
Забравил ли е чувството за род?
Нима животът не е жив за всеки
и е забранен за щастие плод?
СЕЛО
Тъй рядко идвам, да не станеш спомен
и да прелея татковия гроб.
Да вдъхна ведрост - за животец огън,
загасващ често в градския въртоп.
Но виждам само смъртност и забрава -
невъзвратими даже и от лек.
Какъв живот, и дали е, едва ли -
пристъпвам тъжно, като след ковчег.
Дочувам стряскащ удар на камбана,
пренасящ в ехо неспокоен звън.
И вие псе, изгубило стопанин -
изпращайки към вечния му сън.
Денят като виновник си отива -
за някой, със необратима вест…
Дали и утре ще осъмнеш живо
и ми спестиш камбанения стрес?
ГОРЧИВ ПЛОД
Не знам дали съм прав, но няма как
да чакам нещо ново да се случи.
Изминат път издига краен знак,
че вече тоя свят ще бъде скучен.
Дали от много лъжи уморен,
но нямам дори и на близък вяра.
Като изгубен в неясния ден,
достигнах свойта безпосочна старост.
Сам в своя ад. Но така съм роден -
на себе си само да съм облегнат.
Не съм се молил на никой, освен
на Бог. И вярвал единствено в него.
И верен на жилавия си род,
остисквам със зъби - да не бъда тъжен…
Посягам към гнилия плод - живот -
макар горчив, той още ме задържа.
СЛЕПОТА
Закъсняла, може би,
за съня все още скъпа -
на ръба на своя край,
бавно вечерта пристъпва.
От пробоен слънчев лъч,
тъмнината й прокапа.
И очакван светъл ден -
снежна топка - се разтапя.
И все повече разбран,
губи лицето си здрача.
И забързан в тоя свят,
всеки към надежда крачи.
Аз не зная, накъде,
но вървя май слепешката.
И, подобно топка сняг,
се стопявам безвъзвратно!
ЗАДУШНИЦА
Съботен ден. Вятър натъжен
приглушено стене. Хлад на есен.
За да бъде от бога простен,
всеки тук е в оня свят пренесен…
Разговаря надълго със свой,
че не се затваря лесно рана.
И се моли за вечен покой -
хлипа неспокойната му памет…
Дим на свещи. Мирис на тамян -
издимена… и димяща болка…
И аз бързам тревожно припрян,
за близък човек да се помоля.
И за „бог да прости” да подам
един малък, но от обич помен…
На душата му покой да дам -
все още димящ до болка спомен…
И във тоя за молитви храм -
съботен ден, с хлад на късна есен,
да остана със мъката сам -
дим от свещица към дух небесен…
СЪВРЕМЕНЕН АДАМ
Какво ли и защо ли ни повлече
и взе оная жива топлинка,
че станахме напълно безсърдечни -
изстинала за ближния ръка?
И в един хаос - надалеч от чувство,
броим победите си над честта.
Да си човек - е истинско изкуство,
а колко днес е обеднял света.
Виж, във деня ни - за всеки градина,
бере тоз, който не е посадил…
Какво ли сторих, че съм се разминал
и аз с дръвче, преди да разцъфти?
Нали го посадих със благи думи -
едно-единствено за цял живот…
Не съм и мислил да живея шумно,
от друго забранен да късам плод.
Но след труда над плода му оскъден,
какво ли стана, просто и не знам…
Вместо стопанин, посадил, да бъда -
стоя подобно изгонен Адам…
